Беше едно безкрайно падане. Летях в тъмна пропаст, която сякаш нямаше дъно, аз падах по гръб и с ужас и безсилие наблюдавах изчезващата светлина в другия край. Отворих очи, не, не сънувах. Гърчавата началничка на отдел „Човешки ресурси“ все още нелепо се усмихваше срещу мен, а прекият ми началник, с вдигнати зад тила ръце, гледаше мълчаливо през прозореца. „Да, мила. Правилно разбра, отиваш си след близо 9 години работа във фирмата, защото така и не се научи да си държиш езика зад зъбите и да си казваш C'Est la Vie, какво ме засяга, важното е, че си получавам заплатата в края на месеца!“. Като всеки нормален човек не си мислех, че съм застрахована от такива събития и да, не бях глупачка, усещах, че вече не съм удобна. Бях репетирала на ум какво ще кажа, как ще реагирам в такава ситуация, но уви, нищо не се получи.
Аз все пак мисля, че има какво още да дам и да покажа. Не може ли да ми дадете шанс? – промълви някой. Това аз ли го казах? Все едно се наблюдавах отстрани, на онзи кожен стол стоеше една обвивка, а съзнанието ми се подпираше някъде на стената на стаята като безмълвно наблюдаваше тримата участници в разговора и чакаше да свърши неравния мач.
"Ами, не! – краткия отговор на Жан ме върна скорострелно в реалността – Калина, решението е взето и не подлежи на обсъждане. За теб няма бъдеще в тази компания."
Бях вторачила поглед в петната от пот по ризата му. „Поне си свали ръцете“, мислех си аз.
"Ние няма какво да ти предложим", обади се пискливото гласче на Мирослава, шефката на отдел „Човешки Ресурси“ и побутна документите към моята обвивка.
Странно е колко много време ми е необходимо да опиша мислите и чувствата, през които минах в онзи момент и как тогава емоциите, трупани години наред, прелитаха за части от секундата през съзнанието ми. Това ли бяха същите хора, с които аз неколкократно правих срещи, за да коментираме готовността ми за следваща стъпка в кариерата и те, кимайки с онези шамандури, ме уверяваха, че и този момент ще дойде, че търпението ми ще бъде възнаградено? Е, дойде! Златният момент на слава, в който с един шут, шутовете ми показаха кой държи силните карти.
Шефът ми пак се зазяпа през прозореца и сякаш не на мен забоботи: "Aз съм готов да ти напиша препоръки. Смело давай телефона ми на компаниите, в които кандидатстваш. Ти винаги си била top performer и задачите, които са ти били поставяни, са били постигани в срок и с перфектно качество."
Добре, че бях седнала! Поне обвивката, де! Съзнанието ми току-що се бе свлякло по стената. Явно бях почнала да халюцинирам от стреса и слухът ми фантазираше, за да попречи на главния мозък да експлоадира.
„Как така ми предлага да напусна фирмата, а в същото време ще ме препоръчва на други? Полудявам!“.
Коментари (0)
Вашият коментар