Пукването на демокрацията у нас дава надежди на мнозина български изселници в Турция да се завърнат, но някои от тях не заварват това, което очакват. Такава е съдбата и на олимпийския шампион по борба в кат. до 48 кг от Монреал '76 Хасан Исаев, който също е принуден в края на 80-те да замине със семейството си за южната ни съседка. Преди това в актива си той има по две европейски и световни титли, а след края на кариерата си е треньор в Разград.
Завръщайки се с надежда за по-добър живот, се оказва, че в апартамента му вече са се настанили други хора, а самият той няма покрив над главата. "От носталгия се завърнах - признава Исаев. - В България съм си роден, тук съм израсъл, за България съм постигнал всичко. Навсякъде в статистиките срещу името ми е записано, че съм българин. Като отидох в Турция, ни разпределяха според специалностите къде да се заселим и ни изпращаха натам. Аз попаднах в град Йозгат, където тъкмо бяха построили зала за борба. Там станах треньор. Приемаха ме едва ли не като паша, тъй като съм олимпийски и световен шампион. Дадоха ми апартамент, нищо не ми липсваше. Само дето в тоя град имаше само още едно семейство от България, това на един лекар от Шумен. С него си общувахме. И след промените реших да се върна, тук да стана треньор, да помагам на младите, да развиваме борбата."
Но завръщането се оказва по-трудно даже и от заминаването.
"Като се върнах, нямах нито пари, нито къде да живея, приятели ми помагаха. Преди всички големци, и от региона, и на високо ниво, се снимаха с мен, а после изобщо не ми обръщаха внимание. Ходих при тогавашния кмет Узунов, казвам му какво е положението, искам жилище, а той ми вика: "Аз за мене нямам апартамент, за тебе откъде да намеря. Навремето нали ти дадоха "Волга". И ме отпрати. Чак до тогавашния президент Желю Желев стигнах да се моля и човекът разпореди да ми върнат апартамента.
В други страни, като станеш олимпийски шампион, вече си милионер, а на нас по една кола", спомня си бай Хасан.
Но това не е единствената тегоба пред човека, прославял някога родината си. "По онези времена синът ми се зажени, а аз нямах пари да му вдигна сватба. Пак приятели ми помогнаха и съм им много благодарен", признава Исаев, който днес живее с олимпийската пенсия, отпускана от държавата.
Пътят до титлата в Монреал също не е никак лек за дребния борец от село Бисерци. "На олимпиадата финала го изиграх контузен, лакътят ми се беше надул и ми направиха инжекция. Даже след това ми гипсираха ръката и така се прибрах от Монреал", казва големият ни борец.
След това започва и комичната част, която с усмивка разказва Хасан Исаев. "Като се върнах, ми дадоха една "Волга" и плат за костюм. В Разград дадох банкет, а разни предприятия ми подаряваха сервизи, вилици, лъжици, такива някакви неща. Аз накрая платих 1100 лева за масрафа, а като продадох всичките подаръци, събрах 350 лева", смее се шампионът.
Големи са майтапите и с въпросния автомобил, гордост на автоиндустрията на бившия СССР. "Аз съм дребен, а волгата - голяма. Като седна на седалката, и не мога да виждам пътя. Като отидохме да я взимаме и жена ми си беше купила прежда да плете, та я сложих да седна на нея, да закараме колата до вкъщи. После сложих две възглавници. Много се шегуваха с мен, че волгата ми се движи сама, без шофьор. На първия лагер след олимпиадата в София сутринта, като сме се строили за физзарядка, помощник-треньорът Макавеев, който беше голям майтапчия, вика: "Слушайте колеги, снощи ми се обадиха от КАТ и ми казват, че някой пътувал от Разград за София с "Волга", ама без шофьор. Всички разбраха, че за мен става въпрос, и изпопадаха от смях. След време й откраднаха предното стъкло и тогава реших вече да я продам", смее се Исаев.
В годините на социализма тогавашните ръководители на БКП уважавали големите ни спортисти, а фен на Исаев бил самият Пенчо Кубадински. "Като победях, Кубадински винаги ми се обаждаше, където и да бях. Като продадох волгата, исках да си купя "Жигули", ама по онова време се чакаше ред поне по 10 години. Затова отидох при Пенчо Кубадински и той уреди да си купя колата без ред", признава шампионът.
След световното първенство в Техеран през 1973 г., където взема сребърен медал, на Исаев се налага да си направи операция на ушите, което слага началото на почти година принудителна почивка. "Операциите бяха във Франция, два пъти ходихме. С мен пътуваше един офицер от службите, да ме пази да не избягам. Аз лежах в болницата, а той идваше всеки ден да гледа телевизия, че в хотела му нямало телевизор. Като се прибирахме след втората операция, ми каза: "Ей, защо нямаше три уши, пак да поседим във Франция."
Липсата на тренировки води и до друг проблем, този с килограмите. А той в най-ниската категория е доста сериозен. И въпреки това Исаев взима първата си световна титла именно през 1974 г.
"От лежане бях станал 57 кг, цели девет над категорията. Подготвях се едва три месеца и трябваше да свалям тези килограми. Ама то трудна работа, аз няма откъде да ги свалям, но се справих на косъм.
Преди да отидем в Истанбул, където беше шампионатът, от лагера в София, написах писмо на нашите, че ако взема медал и те дойдат на летището да ме посрещат, да ми донесат един чувал с дини. Толкова бях изгладнял. Като се прибрах, бяха дошли да ме посрещат цял автобус с хора от село. А председателя на ТКЗС-то напълнил един багажник с дини и ги докарал. Ама в Истанбул, като свършиха състезанията, вече можехме да ядем всичко и аз се отядох на диня", смее се големият ни шампион.
С мъжкия спорт той се захваща в родното си село Бисерци, където борбата е основно занимание на младежите.
"Започнах да тренирам едва на 10 години в родното ми село Бисерци, където бяха построили зала. Излязоха оттам доста борци като Муса Алиев, Нерведин Селимов, Али Ибрямов и други.
Като дете бях много дребен и слаб. За пръв път през 1965 г. направиха републиканско първенство за деца. Проблемът при мен беше, че най-малката категория беше до 30 кг, а аз бях едва 22 кг и не ми разрешаваха да играя, тъй като разликата е голяма. Треньорите ме заведоха при Райко Петров, викат му: "Това момче иска да се бори, ама няма килограми и не му разрешават да играе". А той ме гледа, гледа и накрая рече, че ще ме пусне на негова отговорност, само да гледам да не ми счупят нещо. Но аз победих всички и станах републикански шампион. Като награда получих едни гащета и купа за най-техничен състезател", припомня си началото Исаев.
Днес му е мъчно, че борбата и спортът като цяло не са интересни за децата, няма условия и успехите ще стават все по-малко. "В нашето село залата я затвориха, тъй като няма деца. Същото е положението навсякъде. Хората заминаха за чужбина да си търсят хляба и взеха и децата си тях, селата се обезлюдиха. В градовете има други развлечения и спортът остава съвсем на заден план", вдига рамене бай Хасан.
Коментари (0)
Вашият коментар