Не сме католици заради Петко Славейков

Възрожденецът отвлича папски архиепископ в Русия

Днес се навършват 190 години от рождението на Петко Славейков. Поет, публицист и фолклорист, той оставя неизличима диря в българското културно пространство. Малцина знаят обаче, че Славейков има решаващ принос за опазване на нашето православие.

През Възраждането българщината се бори не само с ислямизма и гърцизма. Западни мисионери кръстосват земите ни, за да обсебят духовно народа. Най-агресивни са католиците, които са наложили вярата си на цял континент - Южна Америка.

Покръстителят

Борис I

флиртува с Ватикана,

но приема Христовото кръщение от Източната църква. Цар Калоян също преговаря с папството. Той сключва католическа уния, за да извоюва признание за българската държава. Договорът е прекратен при царуването на Иван Асен II.

Оттам нататък униатството не дава мира на Светия престол. Целта е и православните да са под върховенството на папата. Правени са няколко опита, като най-сериозният е в средата на XIX столетие.

Тогава Ватикана е в тежка ситуация. Рационалисти и атеисти атакуват догматиката. Светската власт на папата е ликвидирана от обединяваща се Италия. Реформацията вече е обърнала милиони католици в протестанти. Жизненоважно е да се набере нова “членска маса”.

Папа Пий IX

върти глобуса

и спира показалеца си на робска България. С ярем на шията лесно се поддаваш на трасформации, правилно преценява той.

Пий възлага мисията на монаси под прикритие от Ордена на св. Лазар. Те се озъртат и попадат на един горещ патриот. Драган Цанков е сменил кръщелното си име Димитър, защото било гръцко. Пак негова е идеята да се откажем от кирилицата и да минем на латиница.

Цанков е поканен за учител в лазаристката мисия “Сен Бьоноа”. Седалището е в Цариград, тук тайно приема католицизма. Сетне с дебела субсидия начева вестник “България”. Само папата ще ни реши проблемите, проповядва той! Ще се отървем от фанариотите, няма да плащаме данъци на чорбаджиите, ще станем европейци…

“Латиния” наричат тази газета защитниците на православието, сред които е и Георги Раковски.

Униатите първо

превземат

Кукуш в Македония

Градът роптае, че му налагат гръцки владици. Подкокоросани от католиците, кукушани пишат петиция до папата, молят го за покровителство. Иларион Макариополски отива да им върне ума в главата. Някой си Йожен Боре също заминава да му окаже отпор.

Печели православието, кукушани получават свой владика и хвърлят унията.

Папските хора обаче не се предават. Броят още жълтици на Драган Цанков, който е събрал и съмишленици. На 18 декември 1860 г. около 200 българи отиват на аудиенция при Паоло Брунони. Той е апостолически викарий в османската столица.

Шествието водят двама духовници и двама миряни - Цанков и д-р Георги Миркович, специалист по спиритически явления.

Брунони вдига десница и ги благославя, както някога го е правил св. Петър. “Искаме си папето!”, скандира тълпата, която не е наясно за какво точно става дума.

Сега се намесват

и арменците

Антоний Хасун е патриарх на арменокатолиците, майстор на витиеватата изразност. С негова помощ е стъкмен документ за единение на българското племе с Римската католическа църква. Под диктовката на Хасун неудобното “католическа” е заменено с “всеобща”. Тази рожба на много баби остава в историята като Цариградската уния.

“Денят 18 декемврий 1860 е най-благополучний ден от всичките, които преминахме, откак нашите майки са ни донесли на свят. Денят 18 декемврий ще е за нас първий народен празник", пророкува в. “България”.

Братушките са силно обезпокоени. През февруари 1861 г. цариградският посланик Алексей Лобанов-Ростовски информира външния министър Александър Горчаков: “Много българи, съхранили вярност към източното православие, изглежда, мислят вече за преход към католицизма, за да се избавят от ненавистта на Негово Светейшество.”

По-надолу четем:

1“Много поляци обикалят еялетите Видин, Пловдив, Шумен, проповядвайки унията, събирайки петиции в този смисъл, убеждавайки с пари тези, които все още се колебаят. Техните усилия се увенчават с успех навсякъде, където жителите са готови на всичко, подтиквани от хищното и несправедливо гръцко духовенство. В местата, където населението твърдо отстоява своята вяра, те се стремят да привлекат на своя страна епископите.”

Цариградската уния обаче още е безглава ламя. Нужен е водач на новото “всеобщо” образувание. За такъв Драган Цанков избира архиепископ Йосиф Соколски. Той е на 75 лазарника, изветрял е. Ще стори, каквото му заръчат!

В края на март 1861 г. подкарват дядо Йосиф към Рим. Охраняват го Цанков, Миркович, Боре и дякон Рафаил.

Лъжат го, че

ще го правят

патриарх

Церемонията е в Сикстинската капела на 14 април. Пий IX ръкополага Йосиф за архиепископ и апостолически викарий на българите, които са склонили глава пред престола му.

“Ами патриарх?”, пита бедният Йосиф. Папата го уверява, че тази титла ще получи, когато католиците у нас станат поне половин милион бройката.

Султан Абдул Меджид I веднага признава новооглашения за милетбашия, тоест за “началник на българоуниатите”. С този ход падишахът клати Русия като крепител на православието.

Освободителката реагира с ударен отряд от Найден Геров, Тодор Бурмов и Петко Славейков. Тримата разработват план за неутрализиране на опасния субект. Изпълнител на операцията е Славейков.

В академичната

“История на

българите” пише:

“Сладкодумецът Славейков го прилъгва да вземе със себе си както султанския милетбашийски берат, така и папската архиепископска грамота и с каик го повежда да ги покажел уж на руския посланик. Вместо при посланика, комуто дядо Йосиф да се похвали, той го отвежда на намиращ се под пара руски морски съд, който веднага след това вдига котва и взема курс към Одеса.”

Това е краят на Цариградската уния. Йосиф Соколски умира в изгнание на 30 септември 1879 година.

На дуел с Иван Вазов заради знойна хубавица

Пловдивска кокона скара поетите през 1884 г.

Вдекамероновска история се забъркаха Петко Славейков и Иван Вазов. През 1884 г. пловдивска кокона застана между двамата поети. Класиците се счепкаха, ругатни и побоища завихриха скандала и мъжете посегнаха към шпагите.

Иван Вазов идва в града на тепетата през есента на 1880 г. Следващата есен тук пристига и Петко Славейков. Вазов става депутат в Областното събрание и член на Постоянния комитет. Славейков е назначен за учител в Мъжката гимназия.

По това време Вазов е олицетворение на младостта, а Славейков е побелял ветеран. Той има зад гърба си огромно книжовно дело.

Пред Вазов обаче е бъдещето

Младокът влиза в Народната партия, която се обявява за “съединистка”. Възрожденецът пък е в редовете на Либералната партия, наричана от противниците “казионна”.

Стара вражда тлее между двамата майстори на словото. Те се срещат за първи път през 1872 г. в Цариград. Голобрадият Вазов събира кураж и прекрачва прага на Славейковата редакция. Моли мастития списовател да намери време и прегледа творението му “Видул”. “Той се извини, че такова никога не му остава, което беше вярно”, спомня си младият автор.

През лятото на 1880 г. Вазов отново посещава Славейков. Сега е председател на Берковския окръжен съд, носи черен редингот с лъскави копчета и златни еполети. На левия му хълбок подрънква сабя. “Четох вашата “Грамада”. Това е последният проблясък на един угасающ талант!”, безцеремонно отсича Славейков.

Както вървят работите,

шашката може да потрябва

Приятели се опитват да намерят на Вазов служба в столицата. Петко Славейков пак го отрязва: “За него, като поет, е потребна не София, а някой затънтен град, по-малък и от Берковица, например Белоградчик.”

Иван Вазов предпочита Пловдив. Тук, под смокините на южния град, поетът залюбва коконата Пелагия. Двамата се запознават при една разходка до Хисаря. Пелагия е метреса на адвокат хърватин, но винаги е готова за нова аватюра. Зарязва юриста и страстно се хвърля във Вазовите обятия.

“Това, разбира се, тутакси се узнава от целия град и под предводителството на Славейкова се образувала цяла хайка против Вазова”, пише познавачът на виното и жените Кирил Христов.

Петко Славейков се намесва, защото също се е заплеснал по знойната хубавица. Той е с опит в покоряването на дамски сърца. През игото живее в Цариград с вдъхновителката си Катерина, а

законната му съпруга

гледа децата в Трявна

Възрожденецът повежда чета срещу Вазов. Кирил Христов, който черпи сведения от извора, свидетелства: “Главните нападатели са били старият Славейков, големият му син Иван (единият от двамата или и двамата тогава учители в Мъжката гимназия), някакъв велик поет Голчев, знаменитият Слав Кесяков, тоже поет, и пр. Година и половина Вазов не е можел да се мерне на публично място.”

Скандалите отравят живота на влюбения. “Задиряне по улиците, предизвикателства в кафенето (веднъж дори е дошло до бой и Вазов натъпква с ритници едного от нападателите под една маса), лепене илюстровани пасквили на пътните му врата и пр.”, описва схватките Кирил.

“Дядо Славейков написал една сатира, дето наричал Вазова “червей в нужник” и я чел на учениците в VII клас. Има живи свидетели на това”, твърди довереникът на литературния патриарх.

Новата 1884 г. Славейков

посреща в София

Тук заедно със съпартиеца Петко Каравелов се окопава във вестник “Търновска конституция”. От неговите колони старият боец тиражира, че Вазов се е продал на министър-председателя Драган Цанков.

“Вашият идеал, г-не поете, е онзи презрян метал, за който вий сте пожелали да си купите титула “литературен кондотиер”, хвърля кал газетата и продължава да цапа: “Вашият идеал е вашата продажност, своеобразний поете, и ний не ще закъснеем да представим на тази публика, пред която вий песни пеете през всяко годишно време, препис от “патента” на туй ваше занятие...”

Като прочита това, Иван Вазов решава: “Честта или животът!” На 24 февруари той праща писмо до редакторите на “Търновска конституция” с покана за дуел. Петко Каравелов първи отваря депешата.

У него възкръсва спомен от 1880 г., когато го вика на дуел консерваторът Тодор Икономов. Тогава Петко го нарича “интригантин и идиот”, а Тодор му отвръща с ръкавица.

“Аз да не съм Пушкин!”,

възкликва Каравелов

и гони секундантите. Славейков обаче е готов да се сражава. “Макар и стар вече и преминал възраст, както съм, няма да се откажа от това, което вий тъй нахално предлагате”, пише той на Вазов.

Вестникарят не иска да отлага развръзката: “Това, което ще става утре, защо да не стане още днес? Утре, рано, тръгвам за Пловдив готов на разположението ви. Нямам на ума си да ви убивам, но ако вий по амбиции искате да мъстите, хвърляйте ръкавицата и аз няма да се откажа да я подема.”

На 2 март сутринта Славейков заминава за Филибето. Двубоят трябва да окървави Градската градина, но в последния момент съперниците се разколебават. Вместо да кръстосат шпаги и да се мушкат, двамата се запиляват в различни посоки. Славейков потегля за Родопите, а Вазов минава границата.

По друмищата класиците лекуват ранените си души, защото Пелагия зарязва и двамата. “Поет къща не храни!”, проумява пловдивската кокона и се венчава за някакъв руски полковник.