Израел Хоровиц пред “24 часа”: Открих, че съм болен от рак - това отложи пътуването ми за България миналата година

На 18 февруари раздава автографи преди представлението си “Някъде в този живот”

Американският сценарист Израел Хоровиц е роден през 1939 г. в Масачузетс. Освен да пише, той режисира и е играл в свои постановки. Първата си пиеса “Завръщане” пише, когато е на 19 г. Театърът го завладява завинаги и сега е автор на близо 70 пиеси, много от които преведени и поставени на повече от 30 езика. Рекордът за най-дълъг сценичен живот принадлежи на постановката му “Линия”, чиято премиера е през 1974 г. и вече повече от 40 години без прекъсване продължава да се играе.

Израел Хоровиц е награждаван с множество отличия, сред които са престижната театрална награда Drama Desk, наградата за литература на Американската академия за изкуство и литература, литературната премия на Вашингтонския университет. Той има и много успешна филмова кариера. Негов е филмът “Автора! Автора!” с участието на Ал Пачино.

Хоровиц е заедно със съпругата си Джилиан Адамс в България по покана на Народния театър за премиерата на постановката му “Моята скъпа лейди” на 17 февруари. Ден по-късно драматургът ще раздава автографи в Народния театър точно преди другата негова пиеса “Някъде в този живот”.

- Трябваше да сте в България още миналата година, г-н Хоровиц. Какво отложи пътуването ви тогава?

- Открих, че съм болен от рак. Все още съм по средата на цялата борба. Най-лошата част е имунотерапията. Страничните ефекти са ужасни. Тогава бях в болницата и това отложи пътуването ми. Не заради заболяването, а заради лечението. За момента всичко е наред, но има още няколко етапа, през които трябва да мина.

- Какво беше първото нещо, което ви мина през ума, когато научихте за заболяването си?

- Много е абстрактно. Всеки знае, че един ден ще умре. Всичко родено умира. Дори и мухата има някакъв ограничен живот.

Винаги знаеш,

че ще умреш.

Просто в моя

случай дадоха име

на убиеца ми

Всеки се пита за това. Кола ли ще ме блъсне, докато пресичам улицата? Какво ще се случи? Аз обаче разбрах.

После дойде въпросът: “Сега какво да правя?”. Докторът ти дава огромен списък с лекарства. Влизаш в свят, в който не искаш. Ужасно е. Не ме притеснява смъртта, а страданието дотогава.

- В последните 2 г. пострада доброто име на множество режисьори, актьори и продуценти в Америка, включително и вашето. 9 актриси ви обвиняват в сексуален тормоз. Какво се случи?

- Беше голям шок. Първо, защо мен, а не някой друг. Младите няма да ме разберат, но ако погледнем 35 години назад, моята генерация израсна с напълно различен начин на мислене и отношение към жените.

Сега знаем, че това е било грешно, но тогава не беше. Повечето неща, в които съм обвинен, са целувка или докосване. Неща, за които не съм мислел, че ще се възприемат лошо.

Големият въпрос в моя случай беше, че аз управлявах театър с млади актриси, които ме гледаха като ментор, а аз никога не съм се чувствал като такъв. Не съм имал усещането, че съм стар, но те са усещали, че аз имам власт над тях. Сега ги разбирам. Това, което за днешното поколение е естествено, за моето поколение не беше.

- Смятате ли, че постъпките ви тогава са грешка?

- Да, разбира се. Грешки, но

начинът на мислене

на моето поколение

беше погрешен

Лошото за мен е, че трябваше да го разбера по този труден начин. Беше много унижаващо за семейството ми, за жена ми и децата ми. Резултатът е важен и той е налице. Той е в полза на моите дъщери и за внучката ми.

- Пристигнахте в България на 14 февруари. Какво знаехте за страната, преди да дойдете?

- Знаех, че киселото мляко е страхотно. Знаех, че ако си живял достатъчно дълго, значи си комунист и фашист. Политическото влияние се е променило през годините по невероятен начин и все пак хората някак са оцелели.

- За колко време сте в България?

- За седмица. Тук съм със съпругата си и сме предвидили да посетим някои интересни места. Ще ходим до Пловдив. Развълнуван съм да го видя.

- Вече се запознахте с актьорите, които играят във вашата пиеса “Моята скъпа лейди”. Какво мислите за тях?

- Знам, че Мария Стефанова е голяма театрална звезда в България, но аз я познавам само от минута и почти не съм видял нищо от нея. Единствените ми впечатления са като от баба ми,

която ми даваше

голяма сърдечна

прегръдка

Вероятно затова тя е толкова голяма звезда. Мъжката роля в постановката е много специфична и смятам, че Михаил Билалов е доста подходящ за нея.

- Какво ви накара да напишете “Моята скъпа лейди”?

- Имам 70 постановки зад гърба си и 50 от тях са преведени на френски и се играят в много от театрите във Франция. С “Моята скъпа лейди” исках да кажа благодаря на всички французи за това, че силно ценят творчеството ми.

- Започвате да пишете на много ранна възраст. Какво ви запали по писането?

- Да, написах роман, когато бях на 13 г., но защо, нямам представа. Баща ми беше много властен човек. Рядко съм го виждал щастлив, докато растях. Помня как четях “Спасителят в ръжта” на Селинджър, завит под одеялото си, и си светех с фенерче, защото си мислех, че баща ми ще се ядоса, ако ме види да чета. Това ме накара да напиша първия си роман “Наркотици, секс и светецът”. Три неща, за които нищо не знаех по това време. Изпратих я на издателска къща в Ню Йорк и получих отказ. Майка ми тогава

запазила писмото и

ми го даде 40 г.

по-късно

Вътре пишеше, че книгата е много хубава, но е по детски написана. Издателят тогава не знаеше, че съм на 13 г. Като малък си помислих, че съм пълен провал в писането на романи.

- Кога написахте своята първа пиеса?

- Бях на 17 г. Не бях от особено културно семейство. Баща ми беше шофьор на камион и някой му беше подарил билети за театър. Постановката беше за чернокожо семейство в Чикаго. Тогава почувствах, че театърът е това нещо, което единствено може да ме пренесе на места, на които никога не мога да бъда. Кога щях да вляза в къщата на чернокожо чикагско семейство?

След това написах пиесата “Завръщането”. Беше за млад мъж, който убива баща си. Аз също играех в нея тогава. Никой не каза, че е добра, но всички твърдяха, че е пиеса. Тогава си казах, че вече съм сценарист. До ден днешен съм такъв.

- Кое за вас е по-трудно - да разсмеете или да разплачете?

- Определено да разплача е по-трудно. Винаги можеш да използваш евтин номер, като да сложиш мъртво бебе на сцената например. Все ще разплачеш някого, но да докоснеш истински, е трудно. Случвало ми се е след постановка при мен да идват големи мъже и да ми казват: “Не ми се е случвало да плача така от 5-годишен.” Но мисля, че имам талант да разсмея хората и това е много по-лесно.

- Постановката ви “Линията” е най-дълго играната в Ню Йорк - повече от 40 г. Защо е толкова успешна?

- Ако знаех защо, щях да го направя пак. (Смее се.) Може би е много забавна. Играе се в много малък театър. Той е с едва с 60 места. В “Линията” има една линия от тиксо, залепена на сцената. Няколко души постоянно се състезават помежду си. Всеки от тях иска да е пръв. Никой не знае защо има линия пред него, но всеки иска да е №1. Един от героите е музикант. В един момент той взема линията и я изяжда. Доста е мистична тази постановка.

- Какво ви накара да я напишете?

- Исках да обърна внимание на постоянните кастинги и конкурси в Америка. Те са навсякъде и за всичко. Толкова са много, а всеки иска да бъде №1. Борбата за победата е голяма. Като млад често тичах. Ходих на състезания и докато бягах, в главата ми винаги беше мисълта за финиша. Оттам ми дойде идеята за линията.

- Кое е най-емоционалното нещо, което сте писали?

- Училището на единия от синовете ми се намираше точно срещу кулите близнаци, в които се разби самолет на 11 септември. Тогава преживях голям стрес.

Имаше 3 часа,

в които не знаех

дали синът ми е жив

Нямахме контакт с него. Родителите си мислим, че можем да предпазим децата си, но не е така. Просто не можем. Домът ми в Ню Йорк беше точно срещу болницата, където караха мъртвите и ранените. Видях всичко.

Малко по-късно тръгнах на психолог. Попитах го как да изкарам тези чувства от себе си. Той ми каза да напиша текст. Усещах се много разтревожен и излях всичко на листа. После изпратих текста на колеги в театрите, защото отсъствах доста дълго от работа. Така им съобщавах защо ме няма, но получих много имейли обратно и всички искаха да поставим написаното на сцена. Така направих кратък филм - “Три седмици след рая”. До момента е излъчван 25 пъти по телевизията.

- Вие не сте само сценарист и режисьор, но и актьор. Коя от тези 3 позиции е най-трудната?

- Играл съм малко като актьор. Мисля, че да пишеш, е най-трудно. Когато играеш, може да си много лош в играта си, но си оставаш актьор. Режисирането е голяма отговорност, но приключва бързо. Репетирате 3-4 седмици и всичко приключва. Писането обаче изисква много време.

- Много актьори казват, че за тях аплодисментите са най-голямата награда. Коя е най-голямата награда за вас?

- Да наблюдавам реакциите на публиката. Чувството, че хората са въвлечени в историята. Много често, когато хората гледат филм или пиеса, те се опитват да намерят себе си в историята.

- Как започнахте да правите филми?

- Някой ме помоли. Имах пиеса с Ал Пачино, която се казва “Индиец търси Бронкс”. Беше доста успешна. Тогава бях на 28 г. и един режисьор ме покани да помагам в написването на сценария за филма The Strawberry Statement. Хареса ми да пиша сценарий за филм.

- Как виждате бъдещето на Холивуд?

- Не ми допадат толкова филмите от Холивуд. Виждам, че много от тях имат по 10 продуценти, 3 студия и огромен бюджет от милиони долари. Постоянно се стреля с пистолети, коли се преобръщат, показват се голи жени. Не виждам на какво се опитват да научат хората с това. Гледам по-често малки независими филми, които показват човешки истории. Това ми допада.

- А какво е бъдещето на театъра?

- Много е голяма конкуренцията с телевизията и киното, но винаги ще има театри.

Да играеш,

е човешки инстинкт

Деца от малки играят в сюжети. Правят си постановки.

- Често писателите не спират да дописват творбите си. Кога разбирате, че трябва да спрете да пишете?

- Труден въпрос. Ето една истинска история. В Париж има много малки галерии. Богатите парижани, които имат големи колекции от картини, като умрат, завещават дома си на общината. Тя слага един пазач и така хората могат да разглеждат картините. В една такава малка галерия в Париж охранителят заспал. Изведнъж се събудил и видял старец, който държи четка и рисува върху една от картините на Пиер Бонар. Охранителят скочил, хванал го и му креснал: “Луд ли си, бе?! Това е картина на Пиер Бонар”, а старецът отвърнал: “Аз съм Пиер Бонар и имам нова идея за картината си.” Това е истинска история.

С времето открих, че никога не спираш да пишеш. Винаги се появяват нови идеи.

- Върху какво работите сега?

- Тъкмо завърших един роман и сега съм го изпратил на издатели. Минах през 2 операции и ми трябваше нещо дълго, с което да се занимавам, защото възстановяването отнема много време. Романът беше нещото, от което имах нужда.

Ако не пиша, няма

как да се справя

с болестта си

Когато започна да създавам една история, сякаш съм в друг свят. Всяка сутрин скачам в различна вселена. Там вече няма рак, няма Тръмп. (Смее се.)

- Работите ли по нова пиеса?

- Да, пиша две нови пиеси. Едната е за 4 стари вдовици, които играят карти веднъж седмично. Четирите живеят на една улица, в големи къщи, по които имат непосилни за тях разходи. В един момент се съгласяват да заживеят заедно, за да спестят пари. Тази история е взета директно от живота ми. Майка ми и приятелките ѝ се събираха всяка седмица да играят една игра в дома на една от тях. Винаги се оплакваха, че данъците на къщите са много скъпи. Затова ѝ казах: “Защо не продадете къщите си и не заживеете заедно”. Тя викна: “Как?! И да загубим личното си пространство!” В пиесата ми обаче тя приема предложението.