Като учител Левски разбрал, че от деца, наплашени с бой, израства плаха, покорна рая

В навечерието на 18 февруари Ви предлагаме откъс от книгата на Мерсия Макдермот – „Апостолът на свободата” – посветена на живота и делата на Васил Левски. Текст е за един по-малко познатите период от живота на Апостола, а именно годините след като той захвърля расото и се посвещава на учителска дейност, започва да говори за бунт и се опитва да се свърже с Раковски и Панайот Хитов.

Първа глава

„Нов ден, нов късмет.”

„От децата идват хората.”

Народни поговорки

Този път скандалът не утихва изведнъж. Васил бил предвидил това, поради което напуска Карлово и отива във Войнягово, едно село, няколко километра на юг, където чичо му Генчо Караиванов държал дюкян. Тук с помощта на своя роднина успява да си издейства учителско място. По онова време въпросът за избор на учител бил от компетенция на цялата селска община и макар че Васил и кметът на Войнягово се били вече разбрали, назначението все пак трябвало да бъде одобрено на селско събрание. С тази цел Васил отива във Войнягово срещу Гергьовден. От документ, основан на спомени на очевидци, може да се види, че певческият дар на Васил оказал върху селяните по-голямо въздействие, отколкото станалият в Карлово скандал.

Още щом го приели, Васил се заловил да учи поверените му седемнадесет момчета и момичета на четене, писане и смятане. В учителската професия той намирал много повече удовлетворение, отколкото в събирането на милостиня, и заработил с все сили и енергия. Той обичал децата и умеел да ги разбира и те на свой ред инстинктивно му отвръщали с доверие и почит. Интересът и нежните чувства, които изпитвал към тях, били подсилени от съзнанието, че те ще наследят новия свят, създаден от саможертвата на неговото поколение. Това отношение е ясно отразено в един епизод, който всъщност станал по-късно. На малко събрание в Пазарджик красноречието на Васил така възбудило въображението на неговите слушатели и те така се увлекли, че започнали да строят въздушни замъци и да си рисуват бъдещия живот след освобождението в най-пищни краски. След като ги изслушал, Васил станал, погалил главичките на двете деца, които били там, и тъжно казал: „Тие ще видят свободата, а ние ще мрем.”

Това съзнание за ролята, която децата имат да играят, когато станат възрастни, повлиява върху неговия метод на обучение и схващането му за образованието. В известно отношение подходът му не бил нов – той донякъде използвал общоприетата тогава метода на Бел Ланкастър – от време на време оставял на по-големите ученици да предадат знанията си на по-малките, а самият той се зачитал в някоя книга, но си имал и свои начини на обучение; стараел се да възпитава учениците си в духа на своя идеал: да бъдат безстрашни борци за свобода, със здрави тела и неукротим дух, да умеят да се радват на младостта и природата. Разказвал им вълнуващи истории за велики дела и за славното минало на България, пеел им хайдушки песни за честта и за народното тегло, насърчавал играта им, а през горещите дни на лятото ги водел на реката да се учат да плуват, като изнасял уроците си сред природата.

Веднъж Васил искал да докаже на децата, че враждебността между различните видове животни не е непреодолима. За тази цел той взел една котка, едно куче и едно агне, събрал ги заедно, за да ги накара да съжителстват, без да се бият. Отначало нямал успех, но той упорствал, докато накрая трите животни не само че се възприели взаимно, но станали неразделни приятели. Кучето той нарекъл Никифор, на името на византийския император, котката – Рисиндра, на името на жената на Александър Македонски. Името на агнето не е известно.

Цялата тази необичайна дейност доставяла на децата радост и учудвала много родителите им, за които уроците извън класната стая били нещо ново. Но още повече се учудили, когато разбрали, че Васил и в друго отношение се отклонил от установения ред – той изоставил пръчката и телесните наказания, които по онова време били почти sine qua non (непременно условие) в системата на образованието. Васил не възприемал възгледа, че детето се разхайтва, ако не „играе” пръчката. Той също бил строг привърженик на дисциплината и не позволявал на учениците си да правят или говорят глупости, но считал, че послушанието, което изисквал от тях, трябва да бъде продукт на уважение, а не на страх. Ето защо той изостава бастуна и започва да въдворява ред само чрез силата на своята личност.

Вярно е, че в редки случаи, било поради предизвикателство, било от изопнати нерви, Васил се изпускал и поопъвал нечие ухо. Веднъж става сборичкване в клас, докато Васил бил в своята стая, и Петър Стоянов така затръшнал вратата, че се чуло чак на улицата. Учителят връхлетял сред учениците и зашлевил такъв плесник на Петър, че той видял звезди посред бял ден. Но такива случаи са ставали много рядко и именно пострадалият Петър описва своя учител като човек с „человеколюбиво сърце” и си спомня, че когато някое от децата знаело урока си, Васил го похвалвал и погалвал по главата.

Не само че Васил не бил в състояние да удари непредизвикано някого, още по-малко дете, но той имал дълбоко убеждение, че подобен метод не би помогнал да израснат мъже, от каквито България се нуждаела. От децата, наплашени в училище с бой, израства плаха, покорна рая, доволна от веригите си, която се бои дори от сянката на турчина.

Едва ли би могло да се мисли, че хлапаците не са правили опити да се възползват от свободата, която им давал новият учител. Веднъж няколко момчета, които знаели, че не рискуват да бъдат тежко наказани, откраднали две пити бял хляб, които майката на Васил му била изпратила от Карлово. За нещастие обаче последната част от ръкописа, където се говори за откраднатите пити, е загубена, и не се знае как е постъпил Васил със злосторниците.

Във Войнягово Васил учителствал приблизително две години; после, към края на февруари 1866 г., той внезапно напуска селото, без дори да доизкара учебния срок. За трите свои животни обаче се погрижил – кучето и агнето дал на един овчар, а Рисиндра била дадена на Петър Стоянов.

Щом заминал Васил, един местен чорбаджия, на име Добри Захарлията, който отговарял за събирането на десятъка, отишъл при турските власти и го наклеветил, че бил присвоил парите от десятъка. Петър Стоянов казал, че селяните протестирали срещу това обвинение и заявил, че не друг, а Добри е присвоил събраната сума. Наистина по-рано, когато внасяли десятъка, селяните имали толкова малко доверие в честността на Добри, че поискали от Васил да седне с турския писар и да отметне партидата на всекиго, и то на български. Турците не обърнали внимание на протеста на селяните и изпратили полиция да го търси. Междувременно Добри потвърдил подозрението на селяните, като си купил една много голяма и хубава нива.

Защо Васил е напуснал Войнягово така внезапно? Защо са го избрали за изкупителна жертва и защо турците с такава готовност повярвали на обвинението на Добри, в което никой друг не вярвал? Малко се знае за дейността на учителя извън училището и църквата, но по всичко личи, че тя е била от потаен характер. Голяма част от времето си той отделял, за да говори на селяните, които уважавали своя даскал и споделяли болките си с него, защото той се отнасял с тях приятелски и съчувствено и никога не ги гледал отвисоко. Той се научил да разбира чувствата и мислите им и да намира път към техните сърца, да посява внимателно семето на бунта. Той събирал около себе си кръг от млади хора, разпалвал главите им с разкази от времето на Легията, а после тайно правел по-смелите физически упражнения. Почти е сигурно, че те заедно са установили връзка с хайдушки групи, които бродили из планините, и им помагали с каквото могат. Васил често посещавал Лило и Минчо, които били учители в близкото село Дъбене, и се сприятелил също с воденичарите по река Стряма между Войнягово и Дъбене.

Един от тези мелничари разказва как веднъж Васил го помолил да му приготви доста голямо количество хляб и сирене, което той впоследствие отнесъл някъде (предполага се, че го е дал на хайдутите). Пак мелничарите разказват, че понякога Васил се преобличал като турчин. Други хора си спомнят също, че от време на време Васил изчезвал от селото и никой не знаел къде отива.

Всичко това говори, че той се е занимавал с бунтовническа дейност, и то до степен, будеща подозрение, още повече че Войнягово е близо до Карлово, където бившият дякон вече бил немалко известен. Навярно Васил е напускал Войнягово, за да предотврати един евентуален арест по политически обвинения, а това извънредно много улеснява Добри, който след бягството спокойно можел да го обвини за десятъка, след като знаел, че Васил не би могъл да се върне и да го разобличи. Колко опасно му е било положението може да се съди от факта, че след неговото изчезване турците не само че започнали да го търсят, но и арестували петима от най-близките му приятели и ги затворили в Пловдив. По-късно трима от тях освободили, а останалите двама успели да избягат от затвора и заминали за Русия. Турците убили Минчо, приятел на Васил от Дъбене. Ако на Васил гледали като на опасен бунтовник, тогава няма нищо необикновено във факта, че турците са били склонни да хвърлят вината за още едно престъпление върху изчезналия, отколкото да започват следствие срещу един богат и влиятелен чорбаджия, верен на държавата и приятел на властта.

След като напуснал Войнягово, Васил решил, че най-добре ще бъде да се махне веднага от този край, защото там полицията добре го познавала. Заминава за Добруджа, за да бъде далеч от Карлово и близо до Румъния, където по това време живеел Раковски. Най-напред Васил отива в Тулча и там дири Стефан Караджа. Не го намира вкъщи, но среща свещеника от близкото село Конгас – смел човек, казвал се поп Харитон, който имал връзка с местните хайдути, и се съгласил да пее в неговата църква. Той се сприятелява още и с Цаню Захариев, млад художник от Трявна, който заедно с баща си рисувал иконостаса на църквата в Еникьой – съседно на Конгас село. Цаню бил дошъл тук за местния панаир и влязъл в църквата точно когато Васил пеел. Художникът бил смаян не само от хубавия глас на Васил, но и от неговата дързост – когато стигнал до молитвата, започваща със „Спаси, Господи…”, той вмъкнал в думите „победи благочестивим нашим болгаром…”.

След службата поп Харитон поканил вкъщи двамата младежи и тримата пели заедно.

Цаню веднага харесал Васил и му предложил да дойде в Еникьой, където по това време нямало учител. Васил се съгласил и с препоръката на Цаню и неговия баща бил незабавно назначен за учител в селското училище. В продължение на три месеца, до есента на 1866 г., той и Цаню живели заедно, спели дори на едно легло, докато дошло време бащата и синът да се върнат в Трявна. През цялото време, докато били заедно, двамата младежи си говорили за бунт, за борба и си дали клетва да не пият вино, нито ракия, докато страната им не бъде освободена. На раздяла Цаню накарал Васил да обещае, че ще ги посети в Трявна, за да обмислят какво да правят занапред.

Престоят на Васил в Еникьой много приличал на този във Войнягово. Той бързо спечелил сърцата не само на децата, но и на селяните, които били много радостни, че така неочаквано се сдобили с първокласен певец за тяхната църква. И тук той не пропускал случай да разказва за Белград, особено за Караджата, когото добре познавали по този край.

Васил се заема да обучава младежите на гимнастика, на хвърляне на тежки камъни, да прескачат препятствия, обаче всички били удивени от неговата пъргавина и умение. Според Захари Стоянов той прилага на практика военната си подготовка, като образува чета от младежи за защита на селяните от черкезите, които наскоро били дошли от Кавказ. Макар българите да били заставени от турците да строят за пришълците къщи и хамбари, да им копаят кладенци, малцина от тях заживели уседнал живот. Повечето се превърнали в разбойници и станали допълнителен тормоз за и без това изстрадалото българско население.

За да може да опознае и въздейства на колкото е възможно повече хора, Васил се включва дейно в живота и бита на местните селяни, като ходи по сватби, сборове и всякакви празници не само в Еникьой, но и в съседните села.

Освен че обичал да пее, обичал и да играе и както бил гъвкав и пъргав, той бил превъзходен изпълнител на народните хора и ръченици с техните бързо менящи се и сложни стъпки. По това време вече с придобития от Войнягово опит започнал проникновено да разбира човешката психология и придобил по-голямо изкуство при избирането на верния подход към всеки отделен човек. Хората го слушали, съгласявали се с него и, щат не щат, били заразявани от неговия възторг и вяра в бъдещето. Бавно и незабележимо обаятелният, кротък и свенлив младеж се превръща в зрял, не по-малко обаятелен мъж, но зареден със сила, а вродената му сдържаност бива постепенно преодоляна от новия вътрешен подтик да организира, да води. Но в границите на едно село или на няколко села възможностите за разгръщане на неговите сили били ограничени и той започва да става все по-нетърпелив да установи връзка и да влезе в по-широко движение за свободата. След като двамата иконописци – Цаню Захариев и баща му, се завръщат в Трявна, той става доста неспокоен и отива за кратко в Яш, столицата на Молдавия. Очевидно той се надявал да се свърже с Раковски и Панайот Хитов, които живеели в Циганка, един чифлик близо до Букурещ, собственост на братовчед на Раковски. Но поради разни причини Васил не успял да се срещне с тях лично и на 7 ноември 1866 г. той пише едно предпазливо писмо до Раковски, в което го пита как върви търговията и какво мисли да прави в бъдеще. Това писмо, един от най-ранните документи, писани от него и запазени до днес, е подписано Д. И. Левски (Дякон Игнатий Левски) и представлява първият известен случай, когато той сам използва името, дадено му от Раковски.

След като се връща в България и учителства още три-четири месеца, той напуска питомците си и през пролетта на 1867 година отива пак в Румъния, за да поеме живота на професионалния революционер – като Васил Левски.

Из „Апостолът на свободата”

Книгата може да поръчате тук!