Гардеробът на Тодор Живков – последен писък на модата или средство за манипулация

Модата е неизменна част от живота на хората и макар в миналото да не й е обръщано чак такова внимание, тя винаги е била част от бита. Една дреха или аксесоар говори много и нерядко може да се превърне в символ на дадена обществена личност.

Всички знаем каква е шапката на Наполеон, мустакът на Хитлер, пурата на Чърчил или сакото на Сталин. Те са техните отличителни, запазени знаци.

А какъв е модният стил и аксесоарите на нашите управници от близкото минало? Защо Тодор Живков неизменно носи каскет и как е подбирал дрехите си? Предлагаме ви любопитен откъс от книгата на Боян Кастелов – „Мит и истина” – благодарение, на който ще можете да надникнете в гардероба на бившия Първи.

6. Битност и нрави - в оригинал и негови подобия

Съблазняване

Модата на обличане, твърди се, е изкуство на доброволното съблазняване. Но като при всяко съблазняване има излъгани, особено когато смените са бързи и стилово полюсни. Това не отминава и новия партиен лидер Т. Живков.

От запазените фотоси се вижда, че като млад той е обичал да се снима с костюм, вратовръзка и принадлежащите към официалното облекло аксесоари. Освен когато е бил в букволеярната, на излет в планината или при партизаните. Съсухрен и слаб, тогава той е със светъл панталон, изтъркани обувки с крачоли в тях, стар балтон или изтрита винтяга. Гологлав. При посрещане на чавдарци в столицата го виждаме и с шпицпуловер.

Обличайки униформата на полковник от милицията, той излъчва съвсем друга визия. Но за кратко. По силата на партийната повеля организационният работник отново се облича по старому - семпло, дори без вкус за представителните му длъжности. Пък и все още е в плен на селския си вкус - широки крачоли, риза без вратовръзка, нашенски каскет и пр.

По подобие на видните съветски ръководители (след смъртта на Ленин неговите съратници Сталин, Троцки и др., а после и техните наследници продължават да носят куртки, с изключение на Вячеслав Молотов като външен министър) и у нас се спазва тази традиция. И като подражание, и като самовнушение, че военизираното облекло очертава най-добре индивидуалността на силната личност.

И Живков, по примера на Вълко Червенков, започва да облича куртка, съчетавайки я с нашенски каскет. Това обаче не продължава дълго - с развенчаване на култа към личността той смъква тази дреха, а не след дълго маха и каскета. Като партиен лидер пак подражава в обличането си, но този път на Никита Хрушчов, възродил пренебрегваното от неговите предшественици облекло.

Облича модни костюми, поставя на главата си бомбе, а вратовръзката става задължителен аксесоар, макар да не е особено прецизен към нея. Това личи и от свидетелските показания на Ани Младенова пред съда, която е трябвало - според модата - да ги стеснява или разширява.

Веднъж ръководителят на стопанския отдел на УБО полк. Анчо Бекяров си позволява лека закачка: „Абе, шефът ти с пет делегации в чужбина - все с една и съща вратовръзка. Не можеш ли да я смениш?”

Ако медсестрата-майор, иначе властна и с остър характер жена, не отреагира на мига, то Живков веднага би излязъл от положението. Както някога младият Хитлер например. Когато агентът от щатската разведка Хонфщенгъл (известен повече с псевдонима Путци) се е опитал (1923) да откаже неизвестния тогава ефрейтор от смехотворния му мустак, бъдещият фюрер пророчески отвръща: „Не се грижете за мустака ми. По-късно той ще бъде смятан за последния писък на модата само защото е мой”.

Уви, Живковата вратовръзка - стеснявана и разширявана - така и не става хит като мустака на фюрера.

Гардеробна метаморфоза

Външният вид социализира индивида с желаната от него среда, прави го съпричастен на дадена прослойка или съсловие. Това важи най-вече за политическата класа, воглаве с първите й хора.

И Т. Живков не се отличава с облеклото и неговите характерности на работещите в ЦК апаратчици. Като тях и секретарят през 50-те години носи голф от шаячен плат, тежки туристически обуща с габъри. И с неизменен каскет. Разбира се, не поради липса на материални средства и рано притъпени капризи. Целта е просто партийният ръководител да се „орабочи”, т. е. и по външност да заприлича на работническата класа.

В края на десетилетието партийният апарат започва да се „европеизира”, като този процес стига върха си през „застойните години” на Брежнев. Костюмът, вратовръзката, бомбето стават просто задължителен атрибут в облеклото му.

И Живков захвърля „работническите” си одежди, влиза в крак с модата, усвоява маниерите и характерностите на елита от господстващата класа. „Започва да носи вратовръзка и бомбе” - отбелязва в спомените си Нико Яхиел. Тоест тази „метаморфоза” у него става пред очите на съветниците му. На главата му могат да се видят черни, сиви и бели бомбета. През 1976 г. с черно бомбе и шлифер той става атракция по време на пускането на 100 000-тонния кораб „Хан Аспарух” в морската столица. „А само след няколко години - продължава спомена си Яхиел - го гледах на прием във Виена, облечен в смокинг и с папийонка”.

Каскет „а ла Живков”

Историческите личности са имали особен нюх спрямо облеклото си в определен момент и на конкретно място се появяват в най-удачния външен вид. Ленин например. Не със своя писклив глас и специфичното „р”, а с нахлузения каскет е привлякъл руския пролетариат през размирната 1917-а. Тогава масите са искали да видят нови лица. И Ленин, без да се разделя със своя „буржоазен” костюм, ги спечелва с каскета до такава степен, че те възприемат за необратим посочения от него изход - революцията. Поне така твърди руският историк Владимир Булгаков. Именно този Ленинов „аксесоар”, закупен от някакво стокхолмско магазинче, изиграва „фаталната роля за Русия”.

Каскетът у нас е също революционен знак, олицетворяващ промените на 9 септември 1944 г. Затова, волю-неволю, първите ни ръководители нахлузват каскети. Първо Георги Димитров, Вълко Червенков, а после и Т. Живков. И за по-дълго. Не е доказана „фаталната” роля на каскета му за България, но се знае, че освен новия политически стил Живков започва да диктува и този на тогавашната мода.

Дали нашенският каскет не е някаква алтернатива на съветската ушанка, своеобразна демонстрация на привидна независимост от по-големия брат? Едва ли. По-скоро той е, както се казва, втори братовчед на калпака, но със сенник. Обикновен поглед, нищо и никакъв аксесоар, а през ония бурни времена е превърнат в символ на авторитарния режим.

Наследил го по партийна линия, Живков осмисля работническия атрибут по новому. Реши ли да се идентифицира с народа, той го нахлузва. С него крачи по митинги, открива нови строителни обекти или дефилира из черноморските ни градове. Покрил плешивеещата му глава, каскетът поражда истерия в цялата соцдържава. По него се равняват апаратчиците от ЦК и тези от местните структури на властта. От неговия каскет се вдъхновяват стотици ударници и отличници в социалистическото съревнование.

Да бъдеш с каскет „а ла Живков” не значи просто да си в крак с модата, а да си част от системата. В мъжката мода каскетът се превръща в истински култ. Затова, въпреки дефицита на ежедневни потребителски стоки, от салоните на ЦУМ до модна къща „Валентина” рафтовете се пълнят с тази шапка, предпочитана и от работническата класа, и от управляващия елит.

Разчупил протокола

Т. Живков има заслуга и в популяризиране на късите сака, залели пазара в края на 70-те и началото на 80-те години. Той пръв от партокрацията, естествено, разчупва протокола, като вкарва в употреба тесните сака, прилепени по тялото. Десенът е в строги цветове - черно, кафяво, както и всички разновидности на сивото и бежовото.

Докато е жива д-р Малеева, тя изпълнява ролята на домашен консултант в облеклото му. След нейната смърт с тази задача се заема личната му медицинска сестра Ани Младенова. „Аз се занимавах със закупуване на дрехи, ризи и други неща - не без задоволство заявява тя. - Лично на ръка съм давала пари”.

Що се отнася до попълване на гардероба му с костюми, тази задача е поверена на варненския завод „Дружба” и по-конкретно на майстора-шивач Петър Балевски и модистката Веска Марешка. Общественото му положение, честите му посещения в чужбина („Той обиколи света”, д-р Борис Джибров), даваните приеми или срещите му с високопоставени гости естествено е да обогатяват гардероба на държавния глава.

Макар и понапълнен с дрехи, Младенова не си позволява да го разчисти от тях. „Просто не смеех, те стояха там. Сравнително запазени, годни за носене”. Ръководена явно от познатата черта на българката - да мисли и за „черни дни”, добре е направила медсестрата. Оставен само на пенсия за прослужено време, низвергнатият Живков е принуден да заоблича някои от тези „годни за носене” дрехи. Оглеждайки костюма си от изкуствена материя, той извинително ще каже пред журналистите: „Вече е демоде, но това ми е останало”.

Или остро ще възнегодува: „Нямам нищо. Лични са ми само дрехите, които нося”.

Из „Мит и истина”

Книгата може да поръчате тук!