Христо Кидиков разбил първата си цигулка със случаен изстрел от пистолет

Певецът за малко да се удави във водите на Марица като дете

Преди 75 години едно бебе започва да огласява с плача си малката уличка “Захари Стоянов”, която се намира в подножието на тепето Бунарджик в Пловдив. Родителите му, които живеели на номер 96, едва ли предполагали, че дробовете на малчугана тепърва се развиват, за да може след време да изпълни едни от най-запомнящите се български песни. Така и прави Христо Кидиков.

В квартала си в Пловдив още от малък той е лидер на хлапетата. “Ама истински, а не като сегашните, миш да те лъже”, уточнява със смях певецът. Бил специалист в пакостите. Стига да му дойде някоя идея в главата, другите били готови да я изпълнят докрай. Затова и всяка пролет децата нападали плодните дръвчета по улицата. “Още на зелено изяждахме първо сливите, после черешите, ябълките, крушите”, разказва певецът.

Родителите му никак не се изненадвали, когато на вратата им се потропвало с оплакване за някоя беля. А понякога в основата на поредна пакост дори не бил Кидиков. Все пак 90% от белите били негови. “Стоически изтърпявах “напътствията” на баща ми Димитър, а те идваха от една тънка сливова пръчица, аз ѝ виках шибойка, и се изсипваха върху задните ми части, ръцете, краката.

Още тогава се разбра,

че имам силен глас,

защото оревавах

цялата махала,

а пък сеирджии навън - колкото искаш”, разказва Кидиков.

Някои от съседите питали братята му защо Ичко, както го наричали галено, плаче. “Баща ни го разпява”, философски им отговаряли те.

Кидиков учи до седми клас в училище близо до дома си. “Общо взето, бях посредствен ученик”, казва певецът. Просто имал други приоритети, а не ученето. Все го влечали игрите на улицата. Въпреки това изкуството имало превес дори и над тях. Единствената му шестица в бележника била по музика.

Спортната си натура развива от дете. Една от строгите забрани на родителите му била да не ходи сам да се къпе в река Марица. “Знаете как е без придружител. Ние сме палави, играем, цамбуркаме се”, казва Кидиков. Само че нямало кой да слуша родителските напътствия. Стига възрастните да напуснат дома си, Кидиков събирал групичката деца и направо тръгвали към Марица.

Никога обаче не му се разминавало наказанието. Всеки път баща му разбирал за това. Певецът дълго време се чудел как го прави. Оказало се, че с нокът леко драскал по крака или ръката на детето. След това точно там оставала една бяла черта.

“После разбрах каква

е причината за нея.

Това е речната вода”,

обяснява Кидиков.

Затова палавият му нрав решил да смени стратегията, но не и да слуша родителите си. По негова идея цялата група деца след къпането в Марица отивала в някой двор, където обилно се поливали с чешмяна вода. “Един ден истината лъсна като златна монета на черен асфалт”, смее се Кидиков.

В шести клас тъкмо се върнал в Пловдив от пионерски лагер в Бойково. Още на следващия ден събрал вярната си дружинка приятели и ги повел към Марица. Съблекли се голи и започнали да се хвърлят в реката, за да се разхладят. Играели уж близо до брега, но в един момент Кидиков изненадващо потънал в дълбока яма. Никой от групичката не можел да плува. Започнал да крещи за помощ. Втория път, когато успял да покаже главата си над водата, видял един мъж. “Вкопчих се в него като пиявица на банкет. Течението обаче ни отнесе навътре”, разказва Кидиков.

Мъжът не се отказал. Продължил да плува, но предупредил момчето, че ако го стиска за врата, и двамата ще се удавят. Певецът го хванал през кръста и полека стигнали до другия бряг на Марица. Проблемът бил, че дрехите на Кидиков били на отсрещния. “Доста време походих пеша. Представяте ли си -

да мина по

централния мост над

Марица чисто гол,

прикривайки с ръце напъпилата ми мъжественост! Голям майтап, но тогава хич не ми беше до смях, защото вечерта баща ми пак ме “разпя” с шибойката”, казва Кидиков.

Оказало се, че спасителят му е приятел на таткото Димитър. А той имал навика след работа да отива до кварталната кръчма. Именно там научил за “приключението” на сина си. Оттогава обаче Кидиков не стъпил и с крак в Марица, докато не се научил да плува. Това се превръща в един от любимите му спортове.

Към музиката се насочва именно покрай баща си. Макар че той работел като ветеринарен фелдшер, по душа бил бохем. Свирел на китара, мандолина и банджо. Забелязал, че малкият Христо се интересува от изкуството.

Имал обаче по-големи амбиции за него. “С тази китара най-много по ресторанти да пееш, аз искам нещо по-сериозно”, казвал му той. “Защо реши обаче, че с цигулка трябва да се захвана, не знам.” Намерил за сина си и учител, който бил военен летец. Така още 10-годишен Христо започва да ходи на уроци по музика.

Вниманието му обаче било фокусирано не към свиренето, а към прозореца, откъдето чувал как си играят децата.

“Реших, че от мен

няма да излезе нито

Паганини, нито втори

Моцарт, и исках да се

откажа

То се оказа, че съдбата ми помогна”, разказва певецът.

Един ден отива при своя учител малко по-рано от очакваното. Мъжът се появява с пяна по лицето, очевидно хванат по средата на бръснене. Помолил детето да изчака и да започне да си припомня мелодийките, които вече знае. Малкият Христо оставил цигулката на масата и забелязал, че на закачалката висят куртката му и кобурът на пистолета му. Кидиков извадил оръжието. “Както го гледах и изведнъж гръмна. Чу се едно “Тряс!”. Уцелих цигулката, която се разхвърча на парчета”, смее се певецът.

В този момент влязъл учителят му, блед като платно. Хвърлил се върху детето, за да провери дали не се е наранило. Започнал да го разпитва как е, но Христо само бил уплашен. “Като разбра, че ми няма нищо, първо ме разцелува. После ми отпра два шамара от едната и от другата страна. До ден днешен чувам “ла” на втора октава, така ми писнаха ушите”, смее се Кидиков. Събрал остатъците от цигулката си и военният любезно го помолил повече да не стъпва в дома му.

Едно нещо певецът не знае и до днес - откъде идва фамилното му име. Разпитвал за това баба си Тодора и дядо си Станко, но така и не разбрал, правил проучване дори в Турция. “Едни казват, че “кидик” значи твърдост”, обяснява певецът.