Проф. Сотир Марчев: Стресът на предците ни се превръща в наша съдба

Тормозът в детството залага най-големия сърдечен риск - увеличава повече от 3 пъти вероятността за миокарден инфаркт и скъсява очакваната продължителност на живота с до 20 г. Само любовта може да прекъсне епигенетичния код на травмата, казва в интервю за "24 часа" проф. д-р Сотир Марчев, началник на Клиниката по кардиология към Медицинския институт на МВР. Още за него вижте по-долу.

- Съвременните хора имаме чувството, че живеем в стрес, откакто се помним, родили сме се в стрес. Имало ли го е и преди, проф. Марчев, или някоя корава баба би възкликнала по аналогия с коментара за пубертета “по наше време нямаше такова нещо”?

- Теорията за стреса е формулирана преди 90-ина години в Медицинския факултет на университета “Макгил” в Монреал от унгарския биохимик проф. Ханс Селие. Той казва, че когато първобитният човек се е срещал с мечка или вълк, според ситуацията или трябвало да се бори, или да бяга. Във всички случаи нервната система през хипофизата и надбъбрека праща хормонални и нервни сигнали към тялото, за да ни подготви. Независимо дали ще се бием, или ще бягаме, са ни необходими едни и същи физиологични реакции.

- Кои са еднаквите физиологични реакции, които ни подготвят за борба или бягство?

- Хормоналните и нервни промени водят до това, че се разширява кръвоснабдяването към мускулите. Стресът води до разширяване на бронхите и бронхиолите, защото в кръвта трябва да влезе кислород. Покачва се кръвната захар, за да има енергия за мускулите. Стават ни по-големи зениците, за да виждаме къде е мечката или вълкът. Свиват ни се подкожните съдове - ако мечката ни захапе, да кървим по-малко. Повишава се рязко съсирваемостта на кръвта, за да не ни изтече бързо кръвта, ако ни захапе звярът. Артериалното налягане скача, за да има кръв за мускулите - за битката или бягането. Тази мобилизация на сили автоматично води до това, че организмът отрязва енергиите за всичко, което не е спешно тук и сега, например имунитета. Кортикостероидите, които се отделят, спират работата на имунната система. Това е логично от позиция на оцеляването - за какво ти е имунитет за здраве през следващите 20 или дори 2 години, ако мечката ще те изяде сега? Целият процес е адаптивна реакция, насочена към оцеляването в първобитния свят.

- Защо този механизъм се е запазил до съвременните поколения, които рядко срещаме мечки?

- Проблемът при нас в момента е не само, че реагираме на стреса като на среща с мечка или вълк и пак се сгъстява кръвта ни, пак ни се покачват кръвното и кръвната захар, пак се свиват кожните кръвоносни съдове и пак се потиска имунитетът. Проблемът е, че когато стресът ни връхлита твърде често, това е като всяка вечер звярът да идва в дома ти. Тогава всяка вечер вдигаш кръвно, всяка вечер се качва съсирваемостта на кръвта и всичко останало. Това е хроничният стрес, при който ежедневните покачвания на кръвното от “мечката” стават хипертония. От нея и от повишаването на съсирваемостта на кръвта се правят инфаркти, инсулти.

- Някои от реакциите се проявяват и при силни емоции, те също ли са толкова голям риск за здравето?

- Доказано е, че силните емоции оказват ефект върху здравето. Веднъж преди години виждам на улицата мой пациент - нервно тъпче на тротоара. Какво правиш? “Ами, вика, в момента играе любимият ми футболен отбор. Започнаха дузпите и ме хвана страх, че ще получа инфаркт от напрежение. Излязох да не гледам.”

Прав е. Знае се, че на големи мачове се случва някой да почине. Не е случайно, че правилникът на Българския лекарски съюз задължава на футболни срещи да има линейка.

Най-драматичните случаи илюстрират пряката връзка между емоционалния стрес и смъртността. Например историята с мексиканския писател, който поиска обезщетение от Христо Стоичков, защото дядо му е получил фатален инфаркт, виждайки как българинът вкарва гол на Мексико на световното през 1994 г. И не е само това. Съвременната кардиология знае еднозначния отговор на въпроса за стреса и емоциите от голямото земетресение в Лос Анджелис през същата година. Тогава паднаха магистрали и високи сгради, фалираха застрахователи. Изобщо голям стрес. Данните показват, че в деня на земетресението броят на инфарктите рязко скача - стресът е причинил инфаркти. Любопитното е, че следващите дни честотата на инфарктите намалява за разлика от другите години по същото време, когато наскоро не е имало земетресение. Това означава, че земетресението е причинило инфаркт на хората, които така или иначе са щели да го получат през следващите няколко дни. Очевидно стресът е провокиращ фактор по отношение на острия коронарен синдром. Разликата е само няколко седмици – стресът просто “изтегля” неизбежното събитие напред във времето.

При земетресението от 9-а степен по Рихтер в Япония през 2011 г. инфарктите също рязко скачат и след това рязко намаляват. И да, по отношение на острия коронарен синдром стресът е провокиращият фактор. Обаче след земетресението и последващите трусове сърдечната недостатъчност се покачва и остава висока за дълго време. Тоест стрес може да причини стрес-индуцирана кардиомиопатия, която, ако го нямаше напрежението, не би се получила. Така че има разлика между стрес и травма.

- Конкретно каква?

- Стресът причинява травма, ако съответният човек е психически, умствено и физически податлив и няма нужната социална подкрепа. Затова в реакцията към един и същ стрес при двама души може да има огромна разлика. Мозъкът е спусъкът, сърцето е мишената.

- Кои хора са най-податливи и уязвими на стреса? И кои са основните “спусъци”, които могат да причинят стрес-индуцирана кардиомиопатия?

- На първо място това са възрастните хора. Колкото човек е по-възрастен, толкова е по-податлив на стреса. Второ, жените са много по-уязвими от мъжете. Третата рискова група е с предшестващо увреждане на мозъка или нервната система. При пациенти със стрес-индуцирана кардиомиопатия при нашите условия около 30% имат предходни неврологични заболявания. За разлика от инфаркта, където са 3-4%. Счита се, че амигдалата - центърът на ужаса, центърът на страха в мозъка, е възловото място за пораждане на стрес-индуцираната кардиомиопатия.

Това се усилва от болести на щитовидната жлеза, тъй като тя увеличава адренорецепторите в сърцето, както и при болни с ХОББ, които си пръскат симпатикомиметици. Негативните тригери според нашите данни за България включват финансови проблеми, семейни скандали, лоши вести, изневяра, загуба на близък, срещи с опасни животни, съмнения за тежко заболяване. Физическите провокации са резултат най-често от инсулт, операция, химиотерапия, катастрофа, интубация. Освен тези негативни неща екстремно силните положителни емоции също могат да причинят стрес-индуцирана кардиомиопатия.

Класическият пример е свързан с Диагор – атлет от Родос, който умира внезапно от безмерно щастие, след като синовете му, също като него олимпийски шампиони, го носят на ръце през публиката. Това е класическа илюстрация за внезапна смърт от екстремна радост.

Един от случаите, които аз добре си спомням, е 70-годишен пациент. Синът му - ректор на университет, внукът му завършва с отличие “Харвард”, всичко му е наред. Близките се събират да честват юбилея му. Човекът толкова щастлив, че го докараха при нас в интензивното със стрес-индуцирана кардиомиопатия. Смъртността от нея първите няколко дена е 5%, което е сравнимо със смъртността от инфаркт и е повече от смъртността при сърдечна недостатъчност. Тоест емоциите ни разболяват, емоциите могат и да убиват.

Но извън всичко това има един подценяван, невидим фактор на социалната среда, който качва повече от три пъти риска от миокарден инфаркт и скъсява очакваната продължителност на живота с до 20 години.

- За какво говорите?

- За малтретирането в детската възраст – системен тормоз, физически, емоционален или сексуален, в ранното детство. Това променя ендокринната и хормоналната система, променя дори начина, по който се изявява ДНК-то.

Ние обикновено не помним какво се е случило с нас преди три-четиригодишна възраст, защото паметта е свързана с думите. Събитията отпреди да се научим да говорим не остават в съзнателната ни памет. Не можем да ги разкажем, но нашето подсъзнание, което не работи с думи, ги знае и това се отразява на живота ни до края. Има ясна връзка доза - ефект. Колкото тормозът е по-тежък и по-продължителен, толкова са по-сериозни сърдечносъдовите проблеми впоследствие.

Отразява се, естествено, освен върху физическото здраве и върху психиката на порасналия. Един пример, който мога да дам, е дете, което е изгубило внезапно майка си в първите две-три години от живота си. Жената е била по задължение на работа в Куба за известен период. Момиченцето пораства с характер, който не цепи басма никому – казва в очите какво мисли, защото има ли значение, че ще изгуби един човек на улицата, след като в най-ранимата възраст е изгубило майка си. Този характер се оформя в тези първи години, които ние не помним. Второто дете в семейството, също момиче, родено след завръщането на майката и изцяло обградено от вниманието ѝ, е с коренно различен характер – този път благодарение на липсата на травма.

- Толкова голяма ли е ролята на комфорта в първите години живот?

- Огромна е, но има и значение дори периодът, преди да се родим и даже назад в поколенията.

- За родова карма ли намеквате?

- Има огромно значение и бременността на майка ни, и на баба ни. Знае се, че докато жените са в утробата на майка си, в тях се образуват всички яйцеклетки, които ще овулират през целия им живот. Това означава, че ние сме били в корема на баба си, тъй като яйцеклетката, от която сме се появили, е била в корема на майка ни, която е била в корема на баба ни. В тази ситуация виждаме четири поколения: ние като яйцеклетка, майка ни като бебе в утроба, баба ни като бременна и прабаба ни, която се грижи за баба ни по време на нейната бременност. Така че ние сме част от нашия род, ние сме продължението му и носим в нас всичко, което се е случвало преди нас. “Човекът е част от цялото, въпреки че изживява себе си, мислите и чувствата си като нещо отделно, което е вид оптическа заблуда на неговото съзнание”, както прозорливо е казал Айнщайн.

- Какво ви провокира да се заинтересувате от тази трансгенерационна обвързаност?

- Пациентите с хипохондрия, които всички лекари ги имаме в излишък и за които вътрешно си казваме, че ще ни надживеят.

Моята стандартна стратегия към хипохондриците има три точки. Изследваш го внимателно, за да няма нещо друго освен фобията. Хипохондрията е болест на изключването – трябва да изключиш физическа причина и тогава казваш, че причината е психическа. Пазиш го от докторите и от лекарствата, защото тези хора стават често жертва на недобросъвестни бизнеси. През някоя и друга година го преглеждаш съвестно, защото може и да са е разболял междувременно. Нагласата е, че ще е все така здрав. Оказа се, че в част от случаите става обратното. Имах пациент хипохондрик, който преглеждах често - нямаше му нищо, но в един момент се оказа, че има дребноклетъчен карцином на белия дроб с метастази в цялото тяло и мозъка. След това имах друг пациент, който живееше с убеждение, че е тежко болен - младо здраво момче. Което обаче в един момент направи фулминантен, мълниеносно развил се лупус.

След като излезе и статия, че хипохондриците живеят много по-кратко и умират внезапно млади, започнах да си задавам упорито въпроса какво става.

- Установихте ли какво става?

- От документацията на тези мои починали хипохондрици се оказа, че в техните родове има и други ранно починали. Например за 10 г. работа като директор на инвазивна кардиология в Плевен при нас лекувахме момчета, курсанти от школата за запасни офицери, с убедителни инфаркти. Тези млади хора на 20 и няколко години нямаха дълъг стаж на пушачи, за да е това причината.

Направихме генетичен анализ и се оказа, че всички те имат вродени генетични проблеми с коагулацията. Тоест младите хора умират от генетични причини. Когато имаме млад хипохондрик, починал рано, най-често това е наследствено. Оказва се, че за част от хипохондриците страховете им не са били нерационален страх, а предчувствие за нещо, което вече се е случвало в рода и което ги очаква. Те са предусещали своята смърт.

- Чували са “гласа на кръвта”?

- Още по-сложно е от тези мистични вярвания. Ако се върнем към началото на разговора – за емблематичното откритие за стреса в “Макгил”, там през 1966 г. е направено следващо велико медицински откритие. Проф. Вивиан Ракоф въвежда концепцията за междупоколенческата травма, като доказва убедително, че травмата на едно поколение се предава на следващото. Той го прави по изследвания на оцелелите от Холокоста. Техните деца след лагера се раждат с хипокортицизъм - ниски нива на кортикостероидите. Аналогично американски изследвания показват, че синовете на бивши затворници в концентрационен лагер имат по-висока смъртност, като това важи най-вече за синовете, родени след лагера.

- Какъв е еволюционният смисъл, ако приемем, че природата или Създателят никога не прави нищо случайно?

- Животът на Земята съществува от 4,2 милиарда години и щом нещо продължава да съществува, има логика и смисъл в него. Емоциите се предават, за да бъде следващото поколение предпазено. Тези, които са били в концлагер, имат стрес, високи кортикостероиди, които потискат имунитета. Природата взима мерки и детето им се ражда с ниски кортикостероиди, така че ако стресът ги качи, те да станат с нормални стойности и детето да оживее в условията, застрашили родителите. Да пребъде родът.

- Имаме ли като българи някакво национално обременяване?

- В България най-честият стрес, който води до същите аналогии, е колективизацията на земята и национализацията на едрата градска собственост. Несъгласните са пращани в лагерите в Белене, Богданов дол, Ловеч и другаде, извеждани са на разстрели. Като млад лекар, когато при мен идваха на преглед оцелели от лагерите, често им откривах стресов захарен диабет. Детето на един оцелял, родено след години, бе пратено в Строителни войски, така наречения КЕЧ, където по собствените му думи се чувстваше като риба във вода. Сякаш това трудно ежедневие вече е живяно, било е тренирано от предното поколение и предадено. Унаследяват се емоциите, за да бъде следващото поколение по-предпазено при подобна участ.

- Как точно се предават емоции от едно поколение на друго?

- За да се докаже междупоколенческата травма, са използвани експерименти върху мишки. Учените им пускат миризма на череши, които те харесват, но едновременно с това им подават нефатален токов удар. След многократно повтаряне мишките престават да обичат череши и бягат, щом надушат миризмата. Най-удивителното е, че следващото и дори третото поколение (внуците), на които никога не е подаван ток и които са живели в нормални условия, щом надушат миризмата на череши – бягат. Емоциите са унаследени. Изследванията показват, че невроните, пренасящи миризмата на череши, са били пренасочени от центъра на удоволствието в мозъка към центъра на ужаса. Това е епигенетична промяна. Не е различна самата ДНК, а “програмата” за четенето ѝ, за да бъде следващото поколение предпазено.

- Има ли историческо или религиозно потвърждение на този феномен на предаване на проклятието, ако така наречем травмата?

- В официалното издание на Светия синод на Българската православна църква в Четвърта книга Мойсеева от Стария завет четем: “Господ е дълготърпелив и многомилостив (и истинен). Който прощава беззаконията и престъпленията (и греховете) и не оставя без наказание, но който за беззаконието на бащите наказва децата до трета и четвърта рода”.

За да причини стресът травма, човек трябва да е уязвим.

Най-малките деца са най-тежко ранимите, при тях най-лесно стресът води до травма. Дали ще се получи, или не, зависи от човека и околната среда. Решаваща е социалната подкрепа – любовта, която оказваме към хората с тази травма, подкрепата на хората до нас и подкрепата, която получаваме от духовните среди.

Всеки род има нещо като наследствена карма, едни и същи неща се преповтарят.

- Експериментът с мишките сякаш казва: надежда всяка оставете?

- Не бързайте. Историята с мишките продължава. На това трето поколение, което бяга от миризмата на череши, продължават да му пускат миризма на череши и да му дават череши, без да го бият с ток. С времето мишките променят поведението си и започват отново да обичат череши.

Това, което генетично сме наследели като неестествено разчитане на ДНК информацията, можем да го променим чрез нашето поведение и чрез любовта. Дали наследствената карма ще я усилим, или ще я прекъснем, зависи от нас, от нашето отношение.

Съвет, който бих дал не само на пациентите си, но и на всеки човек, е да разпита живите си роднини за историята на семейството до четири поколения. Питайте за всичко, което се е случило в рода ви: сирачество, осиновяване, развод, нежелано дете, ранна смърт в семейството, насилие, убийство, затвор, голямо наследство, национализация, колективизация, фалит, измама.

Родителите спестяват на малките деца много неща, за да им опазят психиката. Разпитайте ги за вас самите: за първите 2-3 години, които не помним, за бременността на майка ви с вас. Може да научите неподозирани неща.