- На шега отборът ни по ходещ футбол бие Германия, Ирландия и Португалия, без да знаят правилата и с импровизирани екипи
- За подвига разказва шампионът по плуване Георги Пеев.
Той е и първият човек с трансплантирано сърце и бъбрек,
покорил най-високия връх в Килиманджаро
Докато целият свят се вълнува от ожесточените сблъсъци на футболните гладиатори по време на Мондиал 2026 г., на хиляди километра от този екшън в Арнем (Нидерландия) един български отбор от възхитителни герои с невероятни истории като на шега стана втори на Европейските игри за трансплантирани в турнира по ходещ футбол (walking football).
Това е забележителна история и допълнителен бонус към успехите на нашите 16 състезатели с трансплантации, които завоюваха 9 златни, 10 сребърни и 4 бронзови медала и наредиха България на 11-о място в отборното общо класиране по отличия на игрите.
Как страната ни за една бройка се размина с първото място в този интересен спорт, разказва пред "24 часа" Георги Пеев, който завоюва пет медала в пет плувни дисциплини - два златни, два сребърни и един бронзов. Той е в отлична форма на 50 години, като от 13 години живее с трансплантирано сърце, а над 11 години има и трансплантиран бъбрек. Въобще не очаква обаче, че тази година ще се завърне и с медал от оспорвано съперничество, но не във водата, а с топката.
"Почти на всяко европейско или световно първенство има някакъв демонстрационен турнир по различен вид спорт. Тази година в Арнем това беше ходещ футбол (walking football) - нещо, което ни беше абсолютно непознато. Изключително интересен спорт, подходящ за хора с двигателни и здравословни проблеми - разказва Пеев. - Тийм мениджърът ни Анна Ненова-Пеева предложи да помислим дали не можем да направим отбор. По-младите се включиха по-активно - Ивайло Генчев от Варна (трансплантация на черен дроб), Асен Николов от Благоевград (трансплантация на стволови клетки) и Димитър Василев от Пловдив (трансплантация на бъбрек). Тримата бяха основните инициатори и двигатели. Така направихме отбор от 12 души - това е максимумът на играчите, а минимумът е 6.
Ние обаче не знаехме нищо за играта и съвсем не бяхме наясно с правилата. Единствено Ивайло и Митко ги бяха поразучили, като ни ги разказваха в движение.
Вратата е висока един метър и широка три метра. Няма вратари, но пред нея има пелантерия, в която ако си и избиеш топката, насочена от противника, е дузпа. Това го научихме по-късно. Първият ни мач беше срещу Германия и на всеки 30 секунди ни свиреха фал. Особено в първото полувреме. Беше изключително забавно."
Играят се две полувремена по 10 минути. Тичането е забранено, както и контактът между футболистите. Георги се включва във второто полувреме на първия мач, като сменя Румен Поибренски (трансплантация на бъбрек). В тази игра са позволени неограничени смени. Няма изискване за възраст или пол и също така отборът има право на двама участници, които не са с трансплантации.
"Ние веднага се възползвахме и включихме доктора на отбора - Делян Еврев, който е в прекрасна физическа форма. Освен него включихме и Юлия, съпругата на Сергей Белалов, която беше с нас като придружител. Тя поигра малко във втория мач. Най-възрастен от играчите беше Динко Колев, който е на 60 години и е с трансплантация на бъбрек. Той е най-голям в целия ни отбор за европейското и се състезава в турнира по тенис на маса", обяснява Пеев.
Няколко дни преди групата да замине за Арнем, разбира, че за турнира по ходещ футбол освен всичко трябва да имат тениски с номера на гърба. Те, разбира се, нямат.
"Тогава Асен каза, че баща му спонсорира футболния отбор "Спортист 1959" от с. Падеш, Благоевградско. Така всъщност се сдобихме със светлосините тениски на отбора. А там конкуренцията с изпипани професионални екипи - гащета, чорапи, тениски. Нидерландия, Германия, Франция, Чехия, Полша и другите бяха изрядни, все едно са на световното първенство. И срещу тях ние с тениските на Падеш, а надолу кой каквото има - един с маратонки, друг с гуменки, един със зелени, друг с червени чорапи. Удивителна гледка. Но явно тениските на "Спортист 1959" ни донесоха късмет и сме много благодарни на отбора."
Оказва се, че участват 12 отбора, разделени в три групи. За полуфиналите продължават първите три, плюс четвъртият най-добър. България се пада в група с Германия, Ирландия и Нидерландия.
"В първия мач бихме Германия с 2:1. Суперизненада. Във втория мач не играх, но младите се хвърлиха яко и биха Ирландия с 2:0. После паднахме от първия отбор на Нидерландия с 2:1, като ни биха с дузпа, а ние не разбрахме кой от нас е влязъл в пелантерията. Ако искаха да ни лъжат съдиите с правилата, можеха да ни направят луди. Много беше драматично. Не можеш да тичаш, само ходиш. А аз, като видя топката, инстинктивно тръгвам да тичам. Все пак като дете осем години съм тренирал футбол на доста прилично ниво. Отвътре ми идва. В тази игра също така нямаш право да вдигаш топката повече от един метър височина. Иначе е фал. Нямаш право и да си в контакт с противника.
Все пак се оказахме най-добър втори отбор в групите и така се озовахме на полуфинал с Португалия. Те бяха много надъхани. Станахме 2:2, когато буквално в последните секунди на второто полувреме Димитър изравни. След това имаше дузпи. От центъра на игрището се стреля към празната врата, което никак не е лесно, защото игрището не е никак малко. Португалците явно се бяха сковали, защото фаворитите ще ги бият. Не уцелиха два пъти и така ги бихме.
Последният ни мач на финала беше с Полша. Тактиката ни беше да паркираме автобуса пред вратата и да не позволяваме да ни вкарат гол, а пък ако вкараме ние, ще е добре. Взехме, че успяхме да докараме до 0:0, но при дузпите ни победиха. Нашите момчета се притесниха изведнъж, че ще вземем да станем първи, и им се сковаха краката. Цялото преживяване беше изумително. Оказа се, че това е нашият спорт."
Георги признава, че до последно не взимал нещата на сериозно, докато не се класирали на полуфинал с Португалия.
"Даже по едно време, когато момчетата взеха да се карат от напрежение, аз им казах, че ще вкарам два автогола и да приключва този филм. Това стана във втория ден на плувния ми турнир. Аз цял ден съм бил в басейна и вечерта от 18 ч отивам да играя футбол, но с абсолютното намерение да се забавлявам. В крайна сметка всичко се получи страхотно. Със сигурност в следващи години, ако има такъв турнир и на други първенства, бихме се включили, защото се оказа, че сме някаква неподозирана сила.
Изненадан съм също така, че в България не се практикува ходещ футбол, и се надявам скоро и това да започне да се случва."
Пеев споделя, че емоцията от екипната работа е съвсем различна от представянето в индивидуалната дисциплина, за която всеки е отишъл. Именно той и Елена Митова, която е с трансплантация на стволови клетки и също е плувкиня, са с най-много редовни медали - по пет. Но Георги подчертава, че абсолютно всички от отбора са големи герои.
"Всички се представиха изключително - категоричен е той. - Впечатлен съм от Елена, която просто ми взе акъла. Тя тренира в един клуб в Асеновград. На 12 г. плува 400 метра кроул (свободен стил) за 6:30. Това е убийствено време. За 1:22 плува 100 метра. Само преди 4 години е претърпяла тежка трансплантация на стволови клетки. От много малка има проблем с имунен дефицит, а сега плува като риба във вода. И се радва от това, което прави. Вече няма търпение да дойде време за световното първенство в Льовен, Белгия, догодина. За тогава пък аз изобщо не мисля да се хвърлям да плувам пет дисциплини. Като човек, който вече има 20 медала от европейски и световни първенства за последните 10 години, смятам, че те не са най-важното.
Най-важното е участието и превъзмогването на себе си. Особено за тези, които бяха с нас за първи път. Доста такива хора имаше сега. Моята цел е да помагам. Предпочитам да подкрепям и давам кураж на някой друг."
Преди 11 години Георги преживява втората си трансплантация - на бъбрек, а донор е майка му. Този август ще станат и цели 13 години откакто му е трансплантирано сърце.
"Спортът ми се отразява изключително добре. Намалява страничните ефекти от имуносупресията от медикаментите, които всеки един трансплантиран човек приема до края на живота си. И се чувствам отлично. Дори днес в обедната си почивка отидох да плувам. В моята група на европейското аз бях с най-дълго трансплантирано сърце. Другите се изумиха, че съм в такава форма. Аз консултирам всичко с моите лекари и специално с моята докторка от болница "Света Екатерина" - доцент Незабравка Чилингирова. Много им вярвам, не правя глупости и не слушам знахари и затова съм в такова добро състояние."
Неслучайно Пеев е първият човек в света с две трансплантации, който изкачва най-високия връх в Африка - Ухуру в планината Килиманджаро (5895 м). Той стъпва на върха на 7 декември 2023 г. след изключително тежък преход.
"Беше ужасно трудно. Най-голямата глупост, която съм правил в живота си. 6 дни ходене. 4 и половина нагоре, ден и половина надолу. 5895 м си е много сериозна височина. На върха беше снежна буря. Горд съм в момента, а тогава горе изпитах единствено някакво облекчение за 20-те минути, в които седяхме, но после надолу пак ми се взе токът. Сладка болка, разбира се. Обичам да се предизвиквам."
Георги не е от хората, които мрънкат или се оплакват колко е сложно всичко, защото пият по три шепи хапчета на ден. За него спортът е начин на живот.
Първия си медал печели една година след трансплантацията на бъбрека. Ако може, щял да отиде на състезание и по-рано, но правилата забраняват участие при по-малко от година след операцията. Пеев не го прави само за себе си, а и за тези, които са му дали шанс да бъде шампион.
"Сърцето повярва в мен. Повярва, че заедно може да сме екип и да даваме добър пример. Когато има едно семейство, което е спасило живота ти, без да те познава, дарявайки органите на своя син, на своя брат, нямаш право да ги разочароваш. Едно е да отговаряш само за себе си, друго е да предадеш едни хора, които са те спасили. Виждал съм се със семейството на моя донор. Но и да не ги познавах, пак щях да се чувствам отговорен към тях. Плувам и заради себе си, и в памет на този човек, благодарение на чието сърце съм жив."
Георги иска повече хора с трансплантации да вярват в себе си и да бъдат пример, че донорството е живот и след трансплантацията човек може да бъде полезен на себе си и на обществото, да бъде активен физически и социално. За тази цел е важно и да се намира финансиране, защото участието на големите първенства никак не е евтино.
"Спортът е социален феномен и през него могат да се популяризират много каузи. Надявам се и ние да го правим. Не всеки има възможност да участва обаче, защото не всички хора с трансплантации могат да работят по една или друга причина. Аз винаги съм се самофинансирал с изключение на този път, защото успяхме да получим финансиране, като чрез Асоциация на пациенти с бъбречни заболявания и приятели (АПБЗ), като член на Европейската спортна федерация по трансплантация и диализа (ETDSF), направихме един проект към Министерството на здравеопазването за отпускане на средства по линия на Националната програма за насърчаване на донорството и подпомагане на трансплантацията. И затова сега бяхме толкова голям отбор.
В далечната 2010-2012 г. е имало финансиране през Министерството на спорта, а през 2024 г., когато беше европейското в Португалия, Българска федерация по бадминтон и президентът, д-р Володя Златев, ни помогнаха отново чрез проект, като ни бяха поети настаняването и пътните разходи.
Но винаги има и част за самостоятелно дофинансиране. Хубаво е поне таксите за участие да се покриват, защото те са от порядъка на 1000-1300 евро. Самата подготовка и личните разходи за екипировки и т.н. си ги поема всеки един от нас.
Иначе спортната надпревара не ни тежи. Повечето сме физически активни хора. Аз съм част и от ветеранския отбор по плуване на "Родопа Смолян", където имам много приятели."
Най-важната победа за Георги Пеев и за всички от шампионския отбор, които си свършиха работата, ще е, ако може властта да ги чуе и на свой ред да си свърши работата. Без значение от какъв цвят е тя и кой управлява, важното е да направи така, че в България да се случват повече трансплантации, защото нещата последните 10 години са в регрес и не вървят добре.
А най-висшата ценност е човешкият живот.
Коментари (0)
Вашият коментар