Сред тях са Иван Кръстев, Андрей Райчев, Емил Хърсев, Искра Баева

Навръх Деня на народните будители излезе сборникът със статии “Преходът. България 30 години по-късно” (ИК “Колибри”), в който 14 български публични личности и интелектуалци споделят идеи и наблюдения за българския преход към демокрация.

Полифонична, стегната, любопитна,блестяща като замисъл равносметка на постигнатото и непостигнатото в различни области на обществения живот в България през последните трийсет години, определяни от едни като завършил, от други като незавършил, от трети като перманентен преход от диктатура към демокрация. Будният читател няма как да не познава авторите на статиите в сборника, а те (по азбучен ред, от А до Н) са: Александър Андреев, Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, Антоний Тодоров, Антонина Желязкова, Георги Лозанов, Евгений Дайнов, Емил Хърсев, Иван Кръстев, Иван Стамболов-Сула, Искра Баева, Мария Василева, Михаил Иванов, Николай Михайлов. Откровенията им (иска ни се да вярваме, че текстовете са безпристрастни поне доколкото е възможно) свидетелстват за многообразието на свободно изразените възгледи, становища и тълкувания на демократичния процес в България. Ако има нещо, което да ги обединява, то това е опитът им да видят доброто в недотам доброто и да извлекат от него възможност за бъдеще. Макар да не съществува “интелигентен оптимизъм”, ако следваме логиката на д-р Николай Михайлов. Според него днешният нормативен оптимизъм изглежда съвсем неуместен предвид “глобалното лекомислие”.

Александър Андреев, журналист, писател и преводач, разсъждава дали днешна България заслужава политици като Желю Желев, или съвсем закономерно пуска на сцената цял рояк духовни провинциалисти и политически джуджета. Андрей Райчев и Кънчо Стойчев разглеждат “сюжетите” на прехода и обобщават, че постпреходният масов човек у нас само привидно има калейдоскопично мислене. Той мисли на “фрагменти”, дори травмите му не са логически подредени. Политологът Антоний Тодоров смята, че България е част от дебата за реформирането на либералната демокрация, който има за цел да я предпази от рухване под натиска на радикалния популизъм или да не се трансформира в “нелиберална демокрация”. По думите на финансиста Емил Хърсев с налагането на паричния режим на валутния съвет е отбелязано началото на последната фаза на прехода поне що се отнася до паричната и банковата система. Изкуствоведката Мария Василева се фокусира върху промените в света на визуалните изкуства. А видният историк и преподавател Искра Баева смята, че липсата на реален опозиционен потенциал в България показва пределно ясно до каква степен българският политически елит (управляващите тогава и техните обществени опоненти) е бил неподготвен за големите промени, които предстоят. Това е и едно от възможните обяснения за неуспехите на България в годините на прехода. Османистката Антонина Желязкова констатира, че за 30 години кръгът на надеждите и разочарованията от “промените” се е затворил. Иван Кръстев, известният философ и политолог, прави преглед на общо взето безплодните протести у нас през последните години, поставяйки ги в по-широк международен контекст.