Кирил Кристо за щастие на баща си не става банкер. Отдава сърцето си на Африка

Наследникът на Христо Явашев е писател, фотограф, режисьор и активист, номиниран за “Оскар”. Първите стъпки и думи на сина му Лисандър са сред слоновете

Подобно на татко си намира най-верния професионален партньор в лицето на съпругата си Мари

“Aфрика, най-голямото шоу на Земята, ме повика като неразгадаемо сърцебиене, когато изкачих планина Кения още като петнадесетгодишен. Четирите месеца, които прекарах там през 1975 г., промениха разбирането ми за живота завинаги.”

Кирил Кристо е писател, фотограф, режисьор и активист за правата на животните, който не спира да алармира за разрушителните процеси около нас, които водят света към гибел. Той е син на световноизвестния художник с български произход Христо Явашев-Кристо и французойката Жан-Клод. Ражда се в Париж скоро след дръзкото бягство на баща му от комунистическа България. Явашев почина на 31 май - 20 дни след като неговият син навърши 60 години.

И макар през годините родителите на Кирил да припознават като свой дом Ню Йорк, докато са граждани на света по дух, техният наследник, също толкова космополитен, отдава сърцето си на Африка.

Приживе самият Кристо е споделял за своя син, че е неромантичен активист.

“Кирил иска да спасява света и за щастие, не стана банкер.”

Подобно на баща си той предпочита да твори и не е човек, който някога е можел да работи от 9 до 5, за да не “изгуби чудото на съществуването”. През 1988 г. Кирил Кристо е номиниран за “Оскар” заедно с Барбара Хербиш за документалния филм “Шев за времето” (A Stitch for Time, 1987 г.).

Кирил е загрижен за бъдещето на света. В началото на юни той описва своите изводи в блога си относно настоящата ситуацията около COVID-19.

“Сега сме изправени пред упадък в екологичен и духовен план, предизвикан от пандемията. Това, от което се нуждаем, е основен ремонт на нашата перспектива и тясната ни връзка със Земята и други видове.

Трябва да започнем да насърчаваме “интуитивната интелигентност” и да уважаваме онова, което ни даде живот. Изяждаме се в забвение.

Коронавирусът при цялата си трагедия ни принуждава по този път.

Нашето общество се ръководи от краткосрочна, тримесечна възвръщаемост на пазара, при която подчинението на Земята за печалба е довело до глобална катастрофа в създаването.

Нуждаем се от истински, възобновяеми и подновени отношения със Земята, обратните на тези, които само извличат, налагат индустриализация, завладяват и изхвърлят отпадъците си обратно в околната среда. Единствената алтернатива е изчезването, включително на човешкия вид.

Светът на господство и пдчинение е четвъртият свят, в какъвто сме отдавна и както казва Тиокасин (Лакота старейшина, някога компютърен програмист) - няма да има много оцелели, които да излязат от него. Както знаят много местни народи, вече сме влезли в нов пророчески пети свят.

“Западният начин на мислене убива света”, казва Тиокасин.

Преминаваме през времето на пречистване, когато всичко, което си мислехме, че знаем, ще бъде тествано. Мнозина ще страдат и до 2026 г. ще имаме шанса да започнем нов цикъл, надявам се такъв, който да изкупи живота и да започнем да живеем в света, а не само върху него.

Следващите пет години може да определят жизнената сила на планетата до края на нашия земен престой. Тиокасин се надява и смята, че промяната все още е възможна.”

За Кирил всички отговори могат да бъдат намерени в енигматичния свят в Африка, която пази тайните на света и неговото спасение. Той се влюбва в този континет от съвсем рано, но в най-дълбоките си “срещи” там е заедно със своята съпруга.

По отношение на любовта Кирил повтаря баща си, като открива най-верния професионален партньор в жената до себе си. Името му върви винаги редом с това на Maри Уилкинсън.

Двамата са неразделно дуо - като дори когато не са на едно мнение, довършват мислите си.

Съпрузите са известни като двойка фотографи и документалисти, чийто фокус са Африка и взаимоотношенията между хората и природния свят.

“Едва през 1995 г. срещнах Мари. Ние започнахме да слушаме първите народи по света - от Нова Гвинея, Тибет до Амазонка и Арктика. И осъзнахме, че двойната заплаха от глобализацията и глобалното затопляне променят света може би завинаги.

Африка, сама сред континентите, ни изправи лице в лице с непредвидимите неща от живота, както никъде другаде. Има постоянна треска в нейната светлина, където животът и смъртта, терорът и красотата се сливат като на никое друго място на Земята.”

Кирил среща Мари благодарение на техен общ приятел. По онова време той, както и до днес, предпочита да общува с природата. Фокусира се върху простия начин на живот - мисо супа, билков чай и хубава книга на Рилке. В разговорите с околните може да прескача от теми за индийски мистици и племенни танци в Бутан до мнения за Майкъл Джордан и чудото на електронната поща.

Един августовски ден се запознава с обаятелната архитектка, която също обожава да изследва света, а по време на коледните празници Кирил й предлага брак.

Мари напуска своята работа от 9 до 5, за да му сътрудничи в различни проекти за фотография и документални филми - става негов партньор в живота и спасяването на света.

Двойката се впуска в пътешествия. Междувременно си разменят брачните халки в Римокатолическата църква в Ийст Хамптън, Ню Йорк, а на следващия ден дават и прием в Хеджироуз, ферма за овце в Честър, щата Джорджия.

Двамата лесно можеха да бъдат част от обществото на Манхатън и Хамптънс, но избират да разделят времето си между Санта Фе и приключенията в Африка.

“С Мари станахме свидетели на екстатичен танц Ngoma в основата на планината Ng'iro, където Нгай, върховното божество на Самбуру, пребивава. Бяхме хипнотизирани от танците в транс на бушмените в Калахари, а в Етиопия бяхме привилегировани да видим посвещаването на един Хамар - успешно да прескочи бика си и да стане мъж.

Навсякъде старейшините ни предупреждаваха за глобалното затопляне; как са се променили дъждовете; как нещата са били по-добре по-рано. Един старейшина от Туркана подчерта, че сушите са дошли само с идването на белия човек. Всички старейшини се съгласиха, че Бог, силите, които са, наказват човечеството, защото бяхме забравили как да се молим, как да уважаваме стихийните сили.

Ако има уроци, които трябва да се извлекат от този несравним континент, мястото, което сме пренебрегвали, е, че уроците на Африка са наши собствени. Първите й народи са най-старите на Земята, номадите й са едни от последните, които се скитат по необятните пясъци на абсолютните хоризонти, които олицетворяват най-ранната ни памет.”

През годините професионалният интерес и личната загриженост на Кирил и Мари се съсредоточават най-вече върху набиращото застрашителни размери бракониерство над слонове. Не забравят да обръщат внимание и на други заплашени видове от целия природен свят.

Съпрузите са автори на фотографските книги: “Изгубената Африка: Очите на произхода” (Lost Africa: The Eyes of Origin - Assouline, Paris, New York 2004), разказваща за екологичните и изкуствените предизвикателства пред племена от Етиопия до Намибия;

“Разхождащият се гръм: По стъпките на африканския слон” (Walking Thunder: In the Footsteps of the African Elephant);

“В хищническа светлина: В търсене на лъвове, тигри и полярни мечки” (In Predatory Light: In Search of Lions, Tigers and Polar Bears - Merrell, London 2013) с посвещение на три застрашени биорегиона - Арктическия, африканската савана и горите на Индия.

През 2011 г. в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк се прожектира техен кратък документален филм - “Песента на Лисандър”.

Основна движеща сила в създаването на лентата е синът им - Лисандър.

“Детето ни и неговата любов към слоновете и дивата природа е нашето вдъхновение. Племето масаи от Източна Африка казва, че единствено слоновете и хората имат души. Тези животни знаят кои са, те са част от еволюцията на съзнанието. Без тях на човечеството му остава да се самоизяде. Не можем да разкрием такова бъдеще пред децата си. Каквото местните хора от Африка отдавна са разбрали, съвременната цивилизация също трябва да проумее, а то е, че слоновете са един от стълбовете на света. Ние няма да оцелеем дълго без тях.”

Още в първите минути от фима дванадесетгодишният тогава Лисандър казва: “Първите ми стъпки, моите първи думи, първите ми спомени са от Африка. Това е част от мен”.

Лисандър надали е стъпвал изобщо на българска земя и има ярки впечатления от страната, в която се ражда дядо му.

Може би едни от последните спомени на баща му Кирил от родината на неговите предци са само от далечната 1983 година, когато той прекарва няколко незабравими дни в разходки сред природата и бране на диви ягоди под връх Рожен. И все пак неговото сърце е другаде.

“Африка стои като сянка на нашето начало, люлка на човечеството и голямо огледало за това, което сме в процес на ставане, жадно чистилище, хванато между произхода и общата ни съдба.”