Петър Незнакомов смяташе чувството за хумор за висша дарба

100 г. от рождението на писателя и 23 г. от смъртта му

“За известно време хумористите Петър Незнакомов и Мирон Иванов станаха съавтори. Може би повлияни от успеха на Илф и Петров, те, изглежда, решиха, че в хумора и сатирата е по-добре да разполагаш с два гърба вместо с един. Трябва само да се съжалява, че това сътрудничество не продължи много дълго, защото резултатите бяха наистина добри. И фейлетоните, и пиесите, и сценариите, които излязоха под двете имена, бяха едни от най-смешните и актуални неща, писани в онези години."

Това пише в прочутите си “Задочни репортажи за България” убитият с чадър в Лондон от КГБ и българските служби Георги Марков. На двамата също покойни вече хумористи

той посвещава цяла

глава от книгата си,

като си спомня за прочутите им писма до различни институции - включително министри, в които те с напълно сериозен тон правят абсурдно смешни предложения за разрешаване на важни въпроси.

“Много се смяхме на предложението им до правителството да се отвори отново публичен дом в София, с което щели да се решат сериозни обществени и лични проблеми”, пише още Марков. Човек само би могъл да си представи изпънатите от изумление и притеснение лица на тогавашните партийни функционери, които е трябвало да докладват по-нависоко за тези предложения.

Емигрантът дисидент е схванал нещо много характерно за двамата хумористи и големи приятели - те страшно много ценяха силата на смеха и вярваха, съзнавайки колко идеалистично е това, че той е най-силното лекарство срещу кусурите на тяхната съвременност. Да се надсмиваш на тогавашната действителност, не беше особено лесно, но те го правеха - всеки по своя неповторим начин.

На 12 октомври 2020 г. се навършиха 100 години от рождението на Петър Незнакомов. Инсултът го отнесе малко след 77-ия му рожден ден - на 30 октомври 1997 г. Роден е в Сливен в семейството на учителка и завършил в Прага инженер, а расте в Бургас - града, който оформя характера и духовността му и където историите на морските вълци дават воля на въображението му.

Следва тягостен период - родителите му го пращат във военно училище с авторитарна дисциплина. Там научава много, влюбва се в българската военна история, става добър математик, за да изчислява траекторията на снарядите - артилерист е, но в същото време

намразва завинаги

безусловното

подчинение

Хашек става един от любимите му автори - писател, който не пести нищо от ужаса на войната, като в същото време кара читателя на моменти да се превива от смях. Такова е и разбирането на Петър Незнакомов за хумора - да говориш за сериозни неща, за обществени и човешки деформации през призмата на комичното, на абсурда, на иронията и самоиронията.

Приживе той написа десетки книги с хумористични разкази, повести и фейлетони, сценарии за филми, творби за деца, а както сам отбелязва в предговора към избраните си съчинения “ако не бях толкова мързелив - всеки си има своя малък недостатък, - книгите ми сигурно щяха да са двойно повече”. По времето на социализма го издаваха, но официалната критика отбелязваше творенията му протоколно и сухо. Бяха му лепнали етикета “жизнерадостен хуморист”, с което той не можеше да се примири. Беше убеден, че да се пише смешно, както той умееше, не само че не противоречи на остротата на сатирата, а напротив - прави я по-въздействаща.

“Пътят на хумора никога не е осеян с рози”, обичаше да повтаря писателят. Невероятно, но факт - през далечната 1967 г. на бял свят излиза повестта “Тайнственият кораб”, където капитанът е определен по партийна линия, а всички останали от екипажа са негови роднини, които той назначава. Единственият истински моряк на борда е уволнен, за да бъде назначен още някой близък, за когото е ходатайствано. В тази гротеска всеки е постигнал абсолютното си ниво на некомпетентност, никой не знае как да управлява кораба и той изумява целия свят с необяснимото си движение на заден ход. Всъщност в началото

повестта е сценарий

за филм, който така

и не вижда бял свят

Името на писателя бе трайно свързано със сатиричния вестник “Стършел”, където е дебютът му веднага след войната и чийто зам-главен редактор бе в продължение на години. Преди да влязат в книги и сборници, именно там са публикувани много от фейлетоните и кратките му разкази.

Там получава и псевдонима си Незнакомов (приет впоследствие като фамилия - истинското му име е Петър Димитров), а по-късно дава път на талантливи млади творци от следващите поколения хумористи. За колегите и приятелите си той е просто Пецата, душата на компанията, човек,

способен

да се радва

на живота

и да се

весели

като бохем

напук на идеологическите ограничения.

В най-зрелите си творби, в които най-много се е отдалечил от злободневната конкретика на фейлетона, Петър Незнакомов предпочита да облича в историческия декор на своите “Разкази за петте океана” или в литературните си пародии като “Четиримата Дюма” и “Жреците на Талия” теми като безскрупулния кариеризъм, подлизурщината, връзкарството, нагаждането към конюнктурата, алчността за материалното, прикрита зад показен фалшив алтруизъм, настъпателното нахалство, което отваря много повече врати от таланта и моженето, бесния кариеризъм, самомнението, че всичко започва от теб, а всичко преди теб трябва да бъде отречено и затрито.

Преди демокрацията

тези теми бяха

нелицеприятни и май

си останаха такива

и до днес

Някои от тези притчи, исторически мистификации и пародии сякаш са писани вчера - човешката същност не се променя лесно. Писателят признава, че именно това - невъзможността на изкуството да повлияе на лошотията у човека, понякога го е обезсърчавало, но според него, ако веднъж си се хванал на хорото на изобличението, пускане няма.

“Интересът към съвремието е живецът на сатирата и първооснова на целия творчески потенциал на хумориста - независимо към какви герои и епохи пристъпва. Изгуби ли интерес към съвремието, мисля, че хуморисът ще се ликвидира”, казва той в литературната анкета на литературоведката Катя Янева. И добавя: “Съвременният парвеню нито има чувство за хумор, нито пък го търпи. Той най-много се бои от смеха по свой адрес, защото по някаква интуиция, по-скоро - нюх, знае, че нищо не развенчава така, както смехът. Как би искал и той да стане табу за хумора, но едва ли ще доживее този ден. Макар че някои от този тип хора, при това надарени и с власт, се опитват да поставят пред смеха какви ли не прегради от бодлива тел.”