Авторката на "24 часа" Капка Тодорова влиза в сборника "България за напреднали"

Чрез 33 истории на известни писатели книгата търси отговор на въпроса как трябва да се обича родината

„България за напреднали“ (ИК "Колибри") ознаменува началото на нов проект - поредица от книги, обединени от наименованието „Литературен гид за напреднали“.

Автор на проекта и съставител на сборника е Светлозар Желев, събрал 33 истории. Художник на корицата е Дамян Дамянов.

„България за напреднали“ (288 стр.) търси отговор на въпроса как трябва да се обича родината чрез истории на Георги Господинов, Айгир Сверисон, Бела Кармел, Велина Минкова, Давид Бернщайн, Десислава Апостолова-Ван Дам, Джеремая Чембърлин, Евгения Бернщайн, Елизабет Костова, Илия Троянов, Камелия Кучер, Капка Касабова, Капка Тодорова, Ксения Банович, Курт Ван Дам, Люба Атанасова, Мануела Малеева, Мария Касимова-Моасе, Николай Грозни, Палми Ранчев, Русана Бърдарска, Силвия Атипова, Теодор Ушев, Христос Хартомацидис, Юлиан Попов.

В книгата са включени и откъси от текстове на Атанас Далчев, Боян Пенев, полк. Борис Дрангов, Владимир Свинтила, Кирил Христов, Николай Лилиев, Райко Алексиев, Станислав Стратиев.

Ето как съставителят на сборника обосновава избора на вечната тема „България: "В държава, в която родът на всеки трети българин е започнал извън границите на страната ни и почти всичките наши предци са били бежанци от война или преследване, ние изграждаме стени и телени огради, сеем омраза и страх от другия. Можем често да чуем, че еди-кой си човек не обичал България, еди-кой си не обичал родината си. Това в повечето случаи не е така, просто много често хората не отговарят на стереотипите, наложени тук. Всъщност как трябва да се обича родината?"

Светлозар Желев е работил като книжар, редактор и издател. Бил е радиоводещ, телевизионен водещ и редактор на предаване за книги по БНТ, главен редактор на GRANTA, редактор на секция „Литература“ в „АРТизанин“. Директор е на Националния център за книгата и Литературен клуб „Перото“ в НДК, преподава в СУ.

Онлайн премиерата на „България за напреднали“ ще се състои на 1 ноември, неделя, от 19 ч., а на 11 ноември, отново от 19 ч., е премиерата „на живо“ в литературен клуб „Перото“, НДК.

Откъс от „България за напреднали“

ДАВИД БЕРНЩАЙН: ТРИ ЗАЛЕЗА

ПЪРВИ ЗАЛЕЗ

„Какво толкова я гледате тази табела?“, попита ни един висок, белокос дядо с шише ракия в ръката. Вече няколко минути наблюдаваше как се опитваме да прочетем надписа на паметна плоча, прикрепена с въже към една стара къща. Понеже не знаехме нито български език, нито можехме да четем кирилица, нито познавахме историята на това село и неговите героични обитатели, четенето ни отне доста време. И точно това направи впечатление на дядото, който седеше с ракията и шопската салата под асмата на отсрещната къща и попиваше последните слънчеви лъчи заедно с ракията.

Ей, откога не съм виждал някой да я забелязва тази табела – всъщност бях забравил за нейното съществуване, въпреки че ми виси всеки ден пред очите. Отдавна не съм виждал млади хора да се интересуват от историята. Всъщност отдавна не съм виждал млади хора – в селото от години живеят само старци, а младите нямат никакъв повод да дойдат в това забутано, сгушено под планината място. Явно са чужденци, на друг език си говорят. Направо не вярвам на ушите си. Чужденци не бях виждал много отдавна. За последно май когато Живка още беше жива.

Дядото не можа да се стърпи, личеше си, че не издържа и ще ни заговори. Не разбрахме какво каза, но го каза мило, с мека усмивка, бялата му коса блестеше в залязващото слънце, което се криеше в стъклената му чашка с ракия. Всъщност разбрахме последната дума, защото „табела“ на чешки е „tabule“. Досетихме се какво ни пита и на чешко-, българско-, руско-, сръбско-, полскославянски, с помощта на ръце, крака, глава и разни предмети се опитахме да му отговорим. След десет минути разговор, приличащ на диалог между тригодишни деца на пясъчника, дядото ни покани на масата под асмата, наряза пресни домати от двора, грозде, сирене с червен пипер и ни наля по чашка. На същата тази маса, почти без да мръднем, седяхме почти до сутринта (всъщност докато не изпразнихме цялата бутилка), както може да се предположи.

Явно това чешко момче е имало дядо българин, който бил партизанин в същия отряд и на същото място като по-големия ми брат. По-добре да ги черпя една ракийка, по-лесно ще се разберем. Не говорят никакъв български, ама нищо. Да ме питаш как се разбираме – не знам. На ракиения език. След третата почваме да пеем. Те знаят няколко наши народни (дядото ги е научил явно), а пък аз знам две на Карел Гот, дето ги пускаха по радиото по комунистическо. Доколкото им схващам, дошли са да търсят землянката, в която дядото като партизанин преживял две години. Те, завалийките, отде да знаят, че е невъзможно да намериш тази землянка. Те си представят, че ще има маркировки, табелки, стрелки, все едно е там на Карловия мост.

Ама нашият балкан не е като някой излъскан пражки парк. Никой не е ходил до тая землянка от края на войната, тя е толкоз забутана в гората, скрита между мъх и листа, пропаднала е сигур, никой вече я не помни, а тези, които са я знаели, вече нищо ги не засяга, защото не са между живите. Нямат никакъв шанс да я намерят, завалийките. Абе то… аз съм им единственият шанс – утре да взема да извикам брат си…