Да колекционираш съвременно изкуство

В Двореца показват сбирката на Владимир Илиев

Какво е мястото на съвременното изкуство в сбирките на българските колекционери? Оправдан ли е “рискът” да колекционираш съвременно изкуство? Не е ли съвременното изкуство бъдещата класика?

Това са част от въпросите, които поставя изложбата “Да колекционираш съвременно изкуство”. Нейната тема е българската художествена сцена от последните десетилетия през личния поглед на Владимир Илиев, с фокус свободната, трайна и отговорна връзка: художник – колекционер.

Представени са творби на Сашо Стоицов, Боряна Петкова, Валентин Стефанов, Красимир Терзиев, Геoрги Ружев, Нина Ковачева, Георги Георгиев – Jorrras, Борис Колев – B.A.i.L.A, Калина Димитрова, Стефан Иванов, Петер Цанев, Искра Благоева.

Куратори Иво Милев, Боряна Вълчанова.

Вернисаж на 22 април, четвъртък, от 17 до 19 часа при спазване на всички противоепидемични мерки и контролиран достъп.

Изложбата продължава до 27 юни въф филиала на Националната галерия Двореца.

Колекционерски манифест (на човек, ценител на съвременното изкуство)

Той е пътешественик в бъдещето, където всичко е все още само възможно

От времето на Ренесанса започва трудното създаване на свободния артист: когато меценатът (държава, владетел, църква) се заменя от колекционера; когато, в края на XVIII век, Гьоте постави във фокус важността на любителя (“дилетанта”) за бъдещето на изкуствата, заради неговата склонност да приема свободните артистични решения.

След първата половина на ХХ век, изкуството започва да попада отново под властта на държавата и обществените фондове и от друга страна под засилен спекулативен икономически натиск. Сега - след края на идеологическите системи и сред претендирания либерален цивилизационен модел - вместо пресата на държавата да отслабва, тя дифузира и институциализирането на твореца на изкуство е повсеместно.

Свободният артист става рядкост. Креативността рязко спада. Публиката отдавна е потънала в апатия и безкритичност.

Колекционерът не е институционно обвързан, той не е търговец, не е задължително да бъде и професионалист в сферата на изкуствата, той остава свободен любител. Така той, посредством чистия си, незаинтересован интерес, чрез опити и грешки, клони да въведе изкуството отново в свободната релация на търсене - предлагане, не като икономически, а като естетически категории.

Погледът на колекционера е частен. Той няма претенция за представителност, той не монополизира, не обобщава, не си приписва критерии и функции, които сам не притежава. От наблюдател, заедно с автора, той става участник в ежедневния живот на изкуството.
Използвайки собствен ресурс - носейки риск - колекционерът е лично отговорен - вън от анонимността на обществените фондове и тяхната колективна отговорност.

Притиснато от финансовите възможности на държавата, от икономическата и политическата система, надпреварвайки се с модата, съвременното изкуство, за да оцелее във връзката си с публиката и човешкото - ще мине отново през любителя, “дилетанта” и колекционера. Тяхната трудна мисия е да освобождават изкуството - винаги през един личен и частен поглед.

Създавано в настоящето, съвременното изкуство би следвало да бъде най-близко и понятно за съвременника, в най-пряка връзка с неговата чувствителност. Това не винаги е така.

Непосредствената нагледност и устойчивите модели на разбиране не са вече достатъчни, изкуството трябва, всеки път наново, да бъде разбирано, преоткривано, тълкувано… За публиката този труд не винаги си струва. Съвременно изкуство е още конфликтно, проблематично, ангажирано с каузи, провокативно, а кой иска да бъде излишно тревожен?

Скарано на много фронтове с публиката, в конкуренция с други мощни технологични медии, шанс на съвременното изкуство да оцелява и променя е като че ли отново любителят, колекционерът - неговият частен, рискован и отговорен поглед.

За колекционера на “старо” изкуството повечето избори вече са направени - за колекционерът на съвременно, те предстоят, те са негови - трудни, проблематични, понякога лъжовни или погрешни.

Той е пътешественик в бъдещето, където всичко е все още само възможно.