Даниел Петров е един от най-великите български спортисти. Олимпийски, световен и европейско шампион по бокс. Пинчера беше страшилище на ринга през 90-те години на миналия век. Днес живее в панелка. Жилището се намира близко до езерото "Дружба" в едноименния столичен квартал. Специално за "България Днес" и за youtube канала "Спортната джунгла" Петров разказа любопитни неща от своята кариера.
- Г-н Петров, миналата година имахте 50-годишен юбилей. Какви са ви първите спомени от бокса?
- Бях към края на предучилищна възраст, на 6 години. Тогава баща ми ме записа на Колхозния пазар във Варна. В една стара заличка при моя треньор, който ме направи шампион - Атанас Атанасов - Бате Анчо. От малък започнах и не съм прекъсвал. Искаха ме за плувец, футболист, гимнастик. Аз - не, бокс и това е. Тръгнахме с турнирчета, републикански, спаринги .
- Какво се случи, когато за пръв път влязохте в залата?
- Притеснявах се, защото треньорът ме пускаше с по-напреднали. Поступвахме се, но не се плашех и не се предавах. Днес той ще ме набие - утре аз него. Мъжки спорт. Сам си. С две ръце.
- Бързо започвате да печелите медали. Кога усетихте, че боксът ще предопредели вашия живот?
- Постепенно. Взеха ме в юношеския национален отбор. Завърших спортното във Варна. После ме взеха войник в ЦСКА. На юношеското световно първенство станах шампион. Беше много трудно, но там видях, че ми харесва да се кача на върха на стълбичката със златен медал. Отношението на хората към мен беше съвсем друго. Имаше уважение, бях на почит. Спортът си е грубичък, трябва да умееш да го играеш. Хората си мислят, че като се качиш, трябва да се убиеш с другия, но се иска техника. Боксът е изкуство.
- Вие сте наследник на друг легендарен варненец - Ивайло Маринов. Помните ли първите спаринги и мачове с него?
- Бях по-малък. Той беше точно на най-високото ниво като шампион. Показваше ми, учеше ме. Неговият стил е различен, аз съм малко по-силов и агресивен. Победих го на едно-две места. Той беше към края на своята кариера. Тогава взех неговото място. После с Краси Чолаков спорехме. Направих две победи над него и станах титуляр в категория до 48 кг. Още като юноша започнаха да ме вземат в мъжкия национален. Биех се с мъжете на световни и европейски. Без медал не съм се връщал.
- Какво научихте от Ивайло Маринов?
- Даваше ни съвети по лагерите. Помагаше. Най-много обичаше преди боевете да гледа детски филмчета и предавания. Друго не се пускаше. Направи ми много хубаво посрещане във Варна след олимпиадата. В неговото заведение "При Шампиона" на плажа. С всички боксьори и деятели.
- През 1991-а печелите медали от световното и европейското за мъже. Тогава ли осъзнахте, че сте способен на нещо голямо?
- В началото играех с непознати противници. Не случайно ми викат Пинчера. Можех да стана олимпийски шампион още в Барселона, но бях много преуморен. Кубинеца на финала съм го бил преди това. Бях убеден, че ще го надвия. Треньорите много ни натоварваха. Прекалено много занимания. Не става само с натоварвания. Колкото и витамини да ти дава докторът, няма файда.
- Как преживяхте загуба на финала?
- Много плаках тогава. Няколко точки ми трябваха. Ако още една минута беше продължил двубоят, щях да го бия. Кубинците не са за подценяване.
- Следващият олимпийски цикъл е много успешен. Ставате два пъти европейски и веднъж световен, колко уверен бяхте, че олимпийската титла е за вас?
- Когато пътувахме за олимпиадата в Барселона през 1992-а, всички си мислеха, че няма да направя нищо. А станах втори. Доказах се. Когато се прибрахме, писаха много вестниците. За следващия цикъл вече работихме с Ангел Ангелов - Бате Геле. Той беше стратег. Съвсем различен треньор от другите. Знае кога да починем. Изпратиха ни тържествено за Атланта. Отиваме там. Бяхме 34 участници, но един изгоря на кантара. Останахме 33-има. Първият ми мач беше след седмица. Нашите момчета загубиха още първия мач. Прибраха се с първия или втория полет. Останахме аз, Тончо и Серафим с треньорите. След седмица ми се пада да играя с Ншан Мунчян. Арменец, който ме е бил, но и аз него. Двамата сме световни шампиони и се падаме първи мач. Най-добрите в категорията. Единият трябва да бъде елиминиран. Напрежение. Вечер не можех да спя. Килограмите ме мъчеха. Надиграх хитро арменеца. Оттам се отпуши пътят. На финала отидох на Веласко. Играл съм с брат му. Бил съм го два пъти. Като отидохме на последния кантар, видях, че е друг Веласко. Здрав, татуиран. Зайчето Бъни, аз така им викам. Гледах го няколко мача. Не беше лош. Мачът започна. Като кажат "бокс", всичко ти отпада като напрежение. Мислиш за победата. Знам, че цяла България ме гледа. Направо настръхвам, когато се сетя.
- Какво е усещането, когато битката свърши. Знаете, че водите в резултата, но чакате вдигането на ръката. Трепереха ли ви краката.
- Много ми се плачеше. От радост. Плакал съм и от нерви. Казах си, няма да се излагам. После, после, после... Преди награждаването имаше една женичка, която от години живееше там. Бяха ми дали един букет. Викам - сега къде ще го нося до България. Няма смисъл. Подарих й го. Тя се разплака. Разплака и мен. Бяхме в коридора. Наредени вече за награждаването. Ей, горе на стълбичката като ми се дорева. Знам, че ме гледат в България. Напрежението беше страшно. Направо целият треперех.
- Вярно ли е, че сте карали само по един сладолед на ден по време на олимпиадата заради килограмите?
- Да, по един сладолед. Малко водичка. Имаше машини за лед. Една-две бучки лед. Нищо друго. Имаше столове с различни храни. 8-9 макдоналдса. Само ги гледам как ядат. Ние с Тончо направо... Той играеше на 60 кг. С годините организмът си иска да качваш килограми.
- Наистина ли преди олимпиадата подготовката се е объркала и лагерът в Гърция пропада?
- Гърците ни поканиха на съвместен лагер с тях. Никой не ни посрещна. Вкараха ни в общежития. Вътре хлебарки, мравки. Затворническа мизерия. Нададохме вой със Сарафа, Сашо Христов, Тончо, Суслека. Бате Геле вика - хванете едно такси, вземете бира и пици. Прибираме се със следващия полет. Така и направихме. Спахме на летището на саковете. Примолихме се на пилотите да ни приберат. Кацнахме тук и оттам право на автогара "Славия". Бате Геле се уговори със Спортпалас Кюстендил. Никой не знаеше къде сме. Обаждам се от фонокарта на жена ми. Тя вика - недей, ще ти свърши картата. Мисли, че съм в Гърция. Изкарахме там лагера, но случихме на абитуриентските балове. Малко се отпуснахме. Бате Геле вика - да не ви виждам. Право на "Дианабад". Стегнахме се последните 20 дни. Казахме - стига. Килограми трябва да сваляме. Няма килограми, няма алкохол. Няма жени. Нищо няма.
- Как се отразиха дългите лагери и състезания на семейството?
- Много трудно беше. 92-а година се нанесохме да живеем в "Слатина". Тогава ми се роди дете. Направихме сватба. Станах втори на олимпиадата. Беше златна година. Ние постоянно по състезания. Лагери на "Дианабад", на Белмекен, на Кюстендил, Хисаря. Само се прибираш за 2-3 дена. Колкото да си изпереш дрехите и да си видя детето. То беше мънинко. На година. Аз му се радвам. От чужбина без подарък никога не съм се връщал. С Тончо двамата. Те са наборки дечицата. Искам да я гушна и да й се порадвам. Тя пищи от мен. Реве. Не ме познава. Ставаше ми толкова гадно. Понякога бягаме от лагери. И аз също. Само и само да си видя детето.
Коментари (0)
Вашият коментар