Преди малко ги гледах тия прехвалени Банши и като човек, който наскоро си е срязал връхчето на пръста, мога да кажа само, че не ми се мисли какво би станало, ако си клъцна целия пръст, да не кажа четири наведнъж. Какви реки от кръв ще изтекат! Изпадаш в шок, агония, а нищо чудно и да умреш, ако няма лекар наблизо. Да ходиш насам-натам и да си пиеш в бара – абсурд! Ама чакай сега, това е метафора, символ, толкова ли не разбираш? Ами не. Първо, не харесвам мазните метафори и символи в изкуството, особено като ти ги стоварят на кило. И второ, хора, ама това не беше ли една супер-авентична история? Иначе красиво снимана, не ще и дума. Но като цяло доста скучна, претенциозна и в крайна сметка... леко безсмислена. Не успя нито да ме развълнува, нито да ме разсмее. Язък за магаренцето! И все пак, преживяването щеше да бъде по-поносимо ако не бяха тоновете суперлативи, които се изляха: какво било, що било, гениално, върховно, брилянтно и т.н. Проблемът със суперлативите, които ръсим на едро, е, че скапват режима на критична рецепция, без който изкуството не би могло да оцелее. Нито жанровото, нито алтернативното.
Коментари (0)
Вашият коментар