Гергана Брънзова: Преродих се и живея живота като подарък

Баскетболистката със световни успехи печели най-сериозната битка в живота си - смиряването СНИМКИ: ЛИЧЕН АРХИВ

„Когато получиш страшна диагноза, имаш шанса да я приемеш като гост и с разбиране или със страх и да започнеш да се бориш с нея“

„Научих думата „смирение“ и тя ми освети пътя“

Тя е от онези изумителни същества, с които, когато разговаряш, започваш да вярваш в извънземни. Или по-скоро извънмерни хора. Такива, родени с по-специална мисия на този свят.

Гергана е талантлива баскетболистка, която цял живот е уверена, че когато работиш и вярваш, и си упорит, всичко е възможно. Дори това да бъдеш част от женския NBA. Постигнала няколко върха в спортната си кариера, успоредно Гери дава винаги най-доброто от себе си да бъде полезна и ефективна във всичко и навсякъде. Опъната като струна винаги към най-високата обозрима точка, тя обаче попада в подножието на невъзможна за изкачване планина – диагнозата Множествена склероза (МС). Според лекарите шанс за известно подобрение имат едва 1-1,5 % от пациентите – информация, неспособна да спъне Гергана по пътя ѝ към преодоляване на поредното предизвикателство. Вниквайки надълбоко в себе си, тя открива, че сами носим отговорността за своя живот и неговите сложности. И че докато не започне да живее в пълно смирение и любов към себе си, няма как да открие спасение.

Гергана успява да постигне невероятни резултати. Невролозите не вярват, когато прави пореден ядрено-магнитен резонанс, лезиите вече не са видими, симптоми няма.

Хиляди хора са прочели историята ѝ в двете книги, които тя пише. Някои от тях намират решение за себе си, докато други, които очакват решението да дойде отвън, още се лутат. Гери държи да я разберат правилно: „Във всичко, което споделям, правя, организирам намерението ми е да дам посока, подкрепа, светлина. Всеки носи решението в себе си“.
Извънмерна, необикновена, изпратена вероятно да пропуска светлина и когато навън се е стъмнило, Гергана Брънзова е открила центъра на спиралата на вечността. Тук и сега...

Всъщност кое е началото на твоята история? Първото ти стъпване в залата за баскетбол, диагнозата МС или нещо друго?

Всичко е кръгче, няма начало и няма край. Откъдето започна да ти разказвам, това е моментът, той е тук и сега. Може би началото на моята история беше, когато започнах да влизам навътре в себе си и да го изразявам, без да имам очаквания. Моята цел никога не е била нещо по-различно от това да бъда най-доброто, да дам най-доброто. Затова винаги ми е било лесно и съм знаела накъде вървя. Този път не е нагоре, той е път към светлината по-скоро.

За мен начало е всеки ден, когато се събуждам. След като се събудя, аз благодаря и полагам грижа за себе си. Раздвижвам се, поглеждам къде съм в пространството и каква ми е мисията. Всеки ден е малко начало, мини цикъл. И така се получава спиралата на вечността, а ти винаги се в центъра и винаги си тук и сега. Това е моята формула.

От малка ли си максималист? Още тогава ли гледаше на света „от високо“?

И двамата ми родители са баскетболисти и са от онова поколение, възпитано с много дисциплина. На баща ми са му поставяли ограничения какво може и какво не. В крайна сметка спортът се явява като светлина и възможност за развитие. Въпреки че тогава полицаи и държавни служители са пътували с него навсякъде. Били са държани изкъсо на международен терен. В същото време помня тълпите хора, почитателите. Били сме в светлината на прожекторите. Баща ми е емблематична, колоритна фигура, а аз съм се чувствала на познат терен пред и сред публика. От малка съм сред високи и високостоящи хора. А колкото по-нависоко си, толкова по-голяма отговорността ти да бъдеш на висота. Така разбирам нещата, в това вярвам. Това е примерът, който съм имала.

В компанията на баскетболисти беше най-нормалното, още като 4-5 годишна, да кажа: „О, това е NBA, аз ще играя там“. Казвах го с увереност и си вървях по пътя. Родителите ми никога не са се учудвали на успехите ми. Всичко е било приемано за нормално. Бях отрано в женския баскетбол и българския национален отбор. След това последвах сестра ми в Щатите, като и двете бяхме на пълни стипендии. Бях и отличничка. Винаги си поставям високи цели, защото когато ми е по-трудно, всъщност ми става по-лесно. Бях проспект (б.р. Бъдеща надежда) и бях забелязана от специалистите в WNBA. Последва драфт и професионален договор с Детройт Шокс. Бях на 21 години.

Повечето хора, които заминават по онова време в Щатите, разказват колко трудно им е било да се приспособят заради контрастите. Ти как се адаптира?

Не съм го приемала за трудно. Предизвикателно - да. Супер различно и мащабно. След първия семестър не отидох да си взема оценките, защото си мислех, че съм много зле, и се срамувах, че не съм могла да се справя. Оказа се, че завършвам с най-високи оценки от всички спортисти в университета.

Третата година ме проследяваха за WNBA, което е супер постижение. Тогава не съм го приемала така, никога не е било уау, не е било изненада, а просто път.

Треньорът Ван Чанслър дойде при мен и ме попита къде съм била досега. Той е легенда, треньор на шампионките тогава от „Хюстън Кометс“, един от най-големите. Пожела да ме вземе, преди някой друг да ме грабнел. И аз казах: „Разбира се, ще дойда!“. В крайна сметка Детройт ме избраха и така играх за тях в Лигата. Имах възможност да комуникирам с Гранд Хил, с Бил Леймбиър, с Чанси Билъпс, Синди Браун, Линет Уъдърд, Нанси Либерман - хора, които са живи легенди и за които може да се чете само по книгите. Те всички са в Залата на славата.

Какво си взе от тях?

Тяхната земност. Научих се, че е нужно да бъдеш земен. За нас те бяха извънземни. Ние играехме заедно 5 на 5 и се забавлявахме. Гранд Хил се е закачил на коша, виси оттам, аз отивам и му казвам: „Ще ти дръпна гащите, слизай!“. Комплексарско е да си мислиш, че си над другия. Всички сме равни, всички сме едно.

А защо реши да напуснеш Щатите?

Завърших си микроцикъла доста осъзнато за моя моментен капацитет. Те изискваха нещо от мен, което не ми хареса. Когато ми казаха, че мога да отида в друг отбор, да направя трансфер, това беше нещо съвсем нормално, но аз се затруднявах в „бизнес“ частта на Лигата. Избрах да се върна в Европа. Втората година пожелаха да отида в друг отбор, но на мен вече ми се стори незначително и загубих интерес. А аз, като загубя интерес, значи съм на друга фаза.

Останах в Европа и се запознах с бащата на децата ми, който също е баскетболист на високо ниво. За мен беше важен период, защото взехме решение да вървим в една посока. Харун е турчин и баба ми дойде една сутрин в 4 часа и ми каза: „Моето момиче, още сега го остави“. Как така някой ще ми казва какво да правя?! Аз си следвам сърцето. Започна период на съвместен живот, годеж, кариера, женитба, майчинство. Тогава стартира друга фаза, други предизвикателства – да имам кариера, докато съм съпруга и майка. Нямаше как да спра да играя баскетбол! И да не съм на най-високото ниво! Да бъда успешна за най-успешните отбори - това е моето нормално. Да се развивам цялостно - моят почерк. Резюмето ми е цветно. Но за мен това е просто фактология.

После дойде МС и ме накара да се обърна на 180 градуса.

Има ли връзка начинът ти на живот, постоянният ти стремеж към най-доброто, към най-високото, с диагнозата?

Е, как не?! Аз съм си я случила тази диагноза, култивирала съм я. От гледна точка на конвенционалната медицина ми е заложено – майка ми е с МС, а баща ми е с още по-страшна диагноза – АЛС, амиотрофична латерална склероза, заболяването на Стивън Хокингс. През 2001 г. ги диагностицираха в един ден. Невроложката ме попита дали съм единственото дете. Като ѝ казах, че имам брат и сестра, седна и въздъхна: „Ох, това е добре!“. Не беше имала подобен случай – двама родители с такива дегенеративни състояния. Казах си, че това е абсурд и запретнах ръкави да направя нещо. Да ги излекувам се превърна в моя цел. Двете със сестра ми се хванахме повече с баща ми, защото неговото състояние беше спешно. Не успяхме. Не съм разбирала и не съм знаела много неща. Той си отиде и за всички ни беше удар. Отрази ми се мъчително. Реших, че, ставайки майка, обръщам страницата. Посветих се на кариерата, майчинството и семейния живот. Бях се натоварила доста и тогава дойде моята лична среща с МС.
На 1 януари 2013 г. забелязах, че не виждам с едното око, но чак август ме диагностицираха. Аз не чаках да излезе официално диагнозата, а започнах веднага да се занимавам с акупунктура, с алтернативни лечения и със себе си. Забелязах, че когато съм стресирана и изнервена, симптоматиката ми се увеличава. И си казах: „А, тук има нещо интересно“. В безсънните нощи започнах пиша и разплитам кълбото на живота си. „Отвисоко на живота“ е моята история, чиста и споделена от сърце. В процеса на завършване на книгата с екип на „Преди обед“ направихме материал, който да съпровожда написаното с видео. Именно тогава научих от втория ЯМР, че лезиите не са видими. Книгата беше завършена и в печат, когато се наложи да напиша и епилог. Беше супер силен момент. Все още е.

През какви фази премина, когато научи диагнозата?

Седнах и изкомуникирах нещата с моята диагноза. Така звучи простичко, но не беше. Много безсънни нощи, липса на координация, зрение, умора, немощ. Разходки из линията на живота ми назад в генерациите, за да разбера какво се случва с мен. Започнах да разплитам цялата народопсихология на поколенията преди мен, тяхната осъзнатост, техните намерения, как са ме заченали, защо са ме заченали и т.н. И тогава разбрах, че аз съм си отговорна за всичко. Бях гневна, винях майка ми и баща ми – как така ще изискват толкова много от мен и ще ме натоварват с толкова отговорности?! Докато не избрах да приемам всичко като мой избор. Започнах да гледам отвисоко и така съзрях цялата картина. Успях да науча, че всеки си е отговорен за всичко, което му се случва.

Какви методи опита, за да се справиш с диагнозата?

Всичко, което е различно и което ми действаше добре. Нещото, което най-много ми помогна, беше да приоритизирам себе си и да се гледам по начин, който ми е непознат – с нежност. Много лесно мога да бъда нежна към кученце, към децата си, но към себе си – абсурд! Това да приема грешката си също беше супер объркващо. Та аз винаги правех най-доброто. Как така грешах?!

Думата „смирение“ ми беше нова. Не да се примиря, а да се смиря. Научих тази думичка и тя ме освети.

Как я разбираш и как ти помага?

Ти, ако не се грижиш за едно цветенце, то няма да порасне. А ние експлоатираме само и искаме, искаме, искаме. Егото – искаш нещо, постоянно искаш нещо, имаш очаквания, неутолим си, и никога не си в момента тук и сега, не се забавляваш. Насилваме нещата и изнемогваме, експлоатираме организмите си.

Тялото дава сигнали, а ние четем ли ги?!

Когато ти се случи нещо предизвикателно имаш възможност да се научиш на нещо ново. Промяната е постоянна. Трансформацията - също. Аз съзнателно избрах да бъда приемаща постоянната промяна и уча в крачка. Преродих се и живея живота като подарък. В благодарност и любов. Съзнателно го избрах.

При един от първите прегледи лекарят в Истанбул ти е казал, че има едва 1% излекувани. Как реагира тогава?

Каза, 1 %, хайде, и половина, имат подобрение, а не че са излекувани. Стиснах му ръката и му отговорих, че това не е моето. И си тръгнах.

И отново си поставила много висока цел пред себе си – да си изключението, да стърчиш отново над проценти, статистики, медицина?

Да съм себе си. Това е моста единствена цел. А аз се променям във всеки момент. Идеята е да има осъзнатост и добра комуникация най-вече със себе си. Да действаш с лекота, с мекота, с благодарност и любов. Това са думички и в самата ми програма. Хората започнаха да ме търсят, след като споделих историята си. Целта на книгата беше да споделя, че е възможно да случиш съзнателна промяна и бъдеш себе си отвътре навън.

Чувстваш ли отговорност към тези, които я четат и се вкопчват в надеждата?

Разбира се. С отговорност и отвореност споделям собствената си история. Хората решават дали да следват това, което аз живея. Много от тях ми казват: „Добре, че сте Вие да ни дадете вяра“. Това ги кара да продължат и да правят нещо за себе си. Някои от тях вече са без симптоматика. Имам човек, който създаде семейство, участва в триатлони, живее си живота.

За мен е важно тези хора да усетят, че в тях е силата. Има хора, които идват и са недоволни: „Ти каза така и така, при мен не работи“. Няма да работи, ако имате тези очаквания и търсите отговорността в някой друг. Във всички събития, които организирам, давам посока, подкрепа, светлина. Решението всеки носи в себе си.

От какво те е страх?

Не знам. И се питам: имам ли страх от нещо въобще? Сигурно имам момент на съмнение. И в този момент вдишвам вяра и се пускам с доверие. Вярвам в успеха. Имам доверие и вяра в доброто у всекиго.

Какво вдъхновява теб самата?

Всичко. Вдъхновяват ме биологията, Космосът, Вселената, многопластието, слънцето, морето, усмивката. Вдъхновението е изборът, който имаш. Личният, съзнателен избор, той е вдъхновението. Ти да избереш, да инициираш, да направиш, ти да бъдеш.

Да вдишаш благодарност, да издишаш любов. И отново. Не можеш да издишаш нещо, което нямаш. Вдъхновението е възможността да бъдеш всичко, което пожелаеш.

Вдъхновява ме да съм себе си - истинска.

"Вдъхновителки" е кампания на "24 часа" и MILA.BG, която събира историите на обикновени жени с необикновения талант да мотивират и вдъхновяват другите. Жени, които умеят да променят средата. Жени, които умеят да движат напред други жени. Жени, които са мотор за подкрепа и мощно личностно израстване.
Кампанията "Вдъхновителки" се осъществява с подкрепата на Филип Морис България и Eucerin.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
5 двойки, оставили дири в любовната история
Марта Вачкова издаде моминско парти в цвят лавандула край морето
5 шокиращи сексуални тайни, които само една домашна помощница знае
Дебел унгарец стана хит на европейското
Какво кара различните зодии да изневеряват?

Напишете дума/думи за търсене