Стефан Цанев написа Шекспирова пиеса

17 персонажа олицетворяват целия т.нар. преход у нас след падането на Тодор Живков от власт

Стефан Цанев пусна на книжния пазар сборника си “Убийството на Богородица и още четири нови драми”. Знаменателно явление, след като пиеси се публикуват изключително рядко, особено на български автори. Четирите текста, за които става дума в заглавието, са поставяни през последните години. Сцени, включително и в Народния театър, са намирали “Заговорът на Калигула”, “Плач на ангел”, “Цигуларката на Бога” и “Конят на Александър Велики”. В тях миксът от мощния сарказъм и поетичната мечта на Стефан Цанев изграждат сюжета, често примесен с митологични отправки. Чисто нова е “Убийството на Богородица”, много силна пиеса, която обаче все още не е намерила сцена в българския театър. А няма как да излезе извън страната ни, защото сблъсъците и думите в нея са от българската реалност.

Аз съм поразен от този текст и искам да проникна в него, за да разбера защо плаши театрите. В “Убийството на Богородица” има 17 действащи персонажи, което е важна бариера пред театъра – само в най-големите трупи ще се намерят 17 равностойни актьори, за да поемат тези роли. А те са живописни и с много силни публицистични реплики.

Стефан Цанев е намерил оригинално решение, за да събере на едно място всичките си герои – панихидата след смъртта на Секула, умряла предишния ден. Близките ѝ се събират в нейната къща, строена в началото на ХХ век, показана с пространства, които действат загадъчно – чардак, пруст, веранда, коридори, стълбища, мазе, двор, пещник за печене на хляб. Типично български пространства от старите градско-селски къщи, които са все още мили на сърцата на родителите ни. В тях влизат, излизат и се сдърпват герои, които олицетворяват целия т.нар. преход у нас след падането на Тодор Живков от власт чак до наши дни. Това е най-силното качество на пиесата и авторът го защитава с доказателства, но и със слухове и масови информации.

Цанев внася множество теми и мотиви, но остава привързан към основната тема – демокрацията изяжда своите деца. Още в самото начало е положен един от главните драматургични похвати - преправянето. Секула пита един от второстепенните герои, интересен и живописен, Енчо Мъртвото, къде е бил, когато са го погребали умрял, а той после се появил сякаш от оня свят. Енчо разправял наляво-надясно, че бил в рая, но партийният секретар Данаил го заплашил, че ще го прати в “Белене”, ако продължава да сравнява тукашния ад с някакъв рай. Самият Данаил обаче си изпатил, като

полудял и се направил

на статуята на

Георги Димитров

с натрошен върху себе си тебешир, та народът се тълпял на площада и дюдюкал. Така и ще върви текстът – със спомени за случки и предателства, с реалности за прошка, за наказание и вяра.

Панихидата дава възможности да се появяват герои от миналото с ярки характери и постъпки, които признават за извършени злочестини с най-близките хора и сега чакат възмездие или опрощение. Човешките грехове се смесват с философски размисли за обществото, Бога, политиката. Така полека-лека се изнизва главната тема на пиесата.

Театърът постановчик би могъл да съкрати някои персонажи, но има неколцина, които заслужават силни изпълнители. Основната цел пред тях е да представят характери и качества, които са атрактивни, разпознаваеми и призоваващи към оценка и пристрастие. Богдан Кардамов е бил 20 години в затвора, а днес е кмет на областния град. Той споделя съдбата на персонажи, които са смятали социализма за своята църква, а сега са изхвърлени от динамиката на почетни постове и безжизнени синекури. Богдан е интересен оратор, осакатен физически и душевно от съпартийците си и ченгетата.

За тези мъчения и изтезания ще говори Бай Коста Палача, виновен лично за разстрела на жена на име Мария, която често ще се споменава. Той идва, за да се извини на Богдан, че го пребивал, но по служба, а не по желание. Негов е монологът за механиката на изтезанията – “фашистите избили 5000 комунисти, а като взели властта, комунистите избили 25  000 за възмездие”. При това прокурорът Йотов, участвал в скалъпените процеси, днес станал професор по морал и право на демокрацията.

Към трапезата се присламчва Данаил Кардамов, брат на Богдан, известен като богат олигарх, който в разсъжденията си

ще ни прехвърли към

сегашни обществени ексцеси

и предположения

– богатите не влизат в затвора; когато джигити прегазят деца, им дават 2 години условно “по съвест”, а не 20 години по закон; депутатите били разпределени по партии и каквото им казвали, това гласували; когато свалили Първия през 1989-а, извикали стотина по-верни хора и казали: “Комунизмът пропадна, досега чрез властта вземахме парите, сега чрез парите ще вземаме властта!”. Така били основани частните банки и другарите били назначени за капиталисти.

Данаил ще признае, че предал на службите брат си Богдан, той бил издайникът, който донесъл за скрито оръжие. А Отец Йоан ще заключи: “Родни братя, а епохата ги изправила един срещу друг!”. Варадин, син на Секула, ще възкликне с мислите на съвременен обикновен българин: “Къде са възторжените хора на митингите и площадите? Няколкостотин души заграбиха създаденото от тоя същи народ. За каква свобода можем да говорим, когато те днес владеят повече богатство от осем милиона бедняци, наречени народ. Ние омърсихме свободата, убихме демокрацията в зародиша ѝ, убихме Богородица, преди да е родила Христос.” Енчо Мъртвото ще извика: “Ние сме измамени!... Няма ли съд в таз държава!”. И още предателства ще се разкрият – как Данаил издал Отец Йоан, станал свещеник въпреки далаверите си. Останал обаче проблемът дали Альоша, синът на отеца, не е издал баща си.

И Господ, като слушал

всичко това, възкликнал:

“Ако аз приличам на човек,

ще се гръмна!”

Затова плачел, та морето станало солено. През цялото време се чува камбаненият звън от погребението на Секула, из помещенията притичва Стефчо Лудия, който крещи: “Искам да летя!”, а малката Секула, внучката на умрялата, се моли: “Господи, изпрати при добрите на Земята нов Исус, ама му кажи да не се дава на лошите да го подмамят и да го направят свой Господ, ами да дойде направо при добрите хора и да им стане този нов Исус войвода, като нашия Христо Ботев, като французойката Жана д'Арк – и да ги поведе, те това и чакат, някой да ги поведе, но няма кой. Прати своя нов Исус, Дядо Господи, да поведе добрите хора и да прогонят от Земята лошите, дето им крадат хляба и стотинките. И тогава мъката по Земята ще изчезне и моретата ще станат сладки.” А Марчо гробарят, описан като Шекспиров герой, ще заключи: “Нищо няма смисъл!”.

Трудно ще е за режисьора да накара декларативния текст да се превърне в изстрадано, лично преживяване. Но пък е толкова сладко, след като открие външността и поведението на всеки герой. Всички са колоритни персонажи от типично българската реалност. Мястото на действието е прекрасно, източник за находки и изненади. Стефан Цанев е написал равносметка на изминалото време и по това може да се оприличи на историческите драми от класиката.