Колко пъти сте чували фрази като: „Не го носи толкова", „Остави го да поплаче малко – ще се научи", „Не го свиквай да спи при теб"?
Тези съвети сякаш идват с всяко новородено – от съседи, роднини, форуми. Общото между тях? Идеята, че родителят трябва да постави граници от първия ден и детето да се научи да се самоуспокоява. Но дали това е единственият и най-добър начин да отгледаме уверено и самостоятелно дете?
В много култури по света бебето прекарва първите си месеци не отделено, а плътно до тялото на майката – в слинг, на ръце, в едно легло. Тя го кърми, носи, утешава, дори докато работи. И, изненадващо за някои, тези деца не остават "залепени" за родителите си завинаги. Точно обратното – проучвания показват, че именно отрочетата, получили пълна доза близост и грижа, израстват по-независими, спокойни и самоуверени.
Защо? Защото са сигурни, че има на кого да разчитат. В мига на раждането започва най-голямото приключение – животът. А с него и първият въпрос: „Добре ли съм тук? Има ли кой да ме чуе?". Отговорът не идва с думи, а с действия: прегръдка, топлина, навременна реакция. Ако тези нужди бъдат удовлетворени, детето усеща, че е обичано и важно. И с времето това чувство му позволява да пусне ръката на мама с увереност, а не със страх.
Но ако посрещнем плача със студенина или неглижиране („ще му мине"), у бебето остава усещане за несигурност. То се научава, че трябва да се бори за внимание – с плач, мрънкане, дори капризи или болести. И тогава идват обвиненията: „разглезено е", „манипулира ни". Истината е, че то просто не е получило достатъчно сигурност в най-важния момент.
Когато дадем любов, близост и време навреме, нуждата се насища. Детето се успокоява и продължава напред. Точно както, когато се наядем добре, не ставаме от масата с мисълта за още. Но ако сме били на строга диета – после ни се иска да изядем целия хладилник. Същото е и с нуждата от свързаност. Колкото по-малко я получава детето, толкова по-силно я търси – понякога през цялото си детство.
А родителите? Изтощени, раздразнени, често започват да поставят граници от отчаяние: „Няма да му угаждам", „Няма да ме командва". Но всъщност, това още повече увеличава страха на детето. И така започва омагьосан кръг: то иска още, родителят дава все по-малко, а недоволството расте от двете страни.
Как да излезем от този кръг? С една проста, но не винаги лесна формула – отклик, обич, търпение. Ако от самото начало отговорим на нуждите с разбиране, изграждаме здрава основа. Оттам нататък, детето ще си тръгне от нас, когато е готово. Само. Напълно осъзнато. Без борба.
СНИМКИ: Pexels
Коментари (0)
Вашият коментар