Първото си стихотворение в живота Володя Висоцки, тогава осмокласник, пише на 8 март 1953 г. по повод смъртта на Йосиф Сталин. Казва се "Моята клетва".
27 години и малко по-късно - през 1980 г., смъртта на "гласа на цяла Русия" предизвиква събития, които са съпоставими със смъртта на Бащата на народите. Според градските легенди легендата на футболния "Спартак" Фьодор Черенков, чийто 21-рожден ден съвпада със смъртта на барда, отказва повече да го празнува до края на живота си.
Висоцки умира в московския си дом на 25 юли между 3 и 5 часа през нощта. Точната причина на смъртта така и не е установена, защото семейството отказва аутопсия. Всичко това се случва в разгара на първите олимпийски игри в социалистическа държава, които като цяло се провеждат именно в Москва между 19 юли и 3 август.
Както си спомня доктор Леонид Сулповар, пристигнал в апартамента на Висоцки, след като става ясно, че е починал, е имало спорове къде точно да бъде погребан. Баща му настоявал за Новодевичето гробище, но то било със специален статут, в който бунтар като певеца определено не се вписвал.
Все пак, за да получи разрешение, близките опитват да се свържат с дъщерята на тогавашния генерален секретар на КПСС Леонид Брежнев - Галина. Тя обаче е на почивка в Крим и няма как да повлияе на ситуацията. Не сработва и опитът за връзка с шефа на КГБ Юрий Андропов през генсека на унгарската комунистическа партия Янош Кадар.
В крайна сметка приятелите на Висоцки убеждават баща му погребението да е на Ваганковското гробище. Звездата на съветската естрада Йосиф Кобзон, изпял основната песен от сериала "17 мига от пролетта", години по-късно с умиление разказва как се
опитал да набута пачка банкноти в ръцете на директора на гробището,
а онзи едва не се разплакал и отказал да приеме парите. Кобзон също така успява да пробие в два вестника - "Вечерна Москва" и "Съветска култура", където излизат съвсем кратки съобщения. Никоя друга медия не проронва и дума за смъртта на артиста.
Панихидата започва във входа на дома на Висоцки на ул. "Малая грузинская" №28 в четири часа сутринта. Присъстват само най-близките - баща, майка, пристигналата от Париж съпруга Марина Влади, синовете му Аркадий и Никита, както и тяхната майка Людмила Абрамова.
До ковчега през цялото време свири оркестър от студенти от консерваторията. След това ковчегът е превозен до театъра на "Таганка" и поставен на драпирана с черно кадифе сцена.
Прощаването на почитателите с идола им е обявено за 10 часа, но още в осем са се извили огромни опашки. Както пише в книгата си "Гибелта на Висоцки. Истина и измислици" Борис Кудрявов, охраната на реда тогава в Москва осигуряват безпрецедентен брой милиционери.
Московската управа определя за основен отговарящ за безопасността бившия първи секретар на краснопресненския район на Москва Игор Бугаев.
Когато започва прощаването с Висоцки, първо се чува
"Реквиемът" на Моцарт, а след това "Всенощно бдение" на Рахманинов
Желаещите да се простят със звездата са много. Според очевидци опашката се точи от Кремъл през "Солянка" и Устинския мост по цялата улица "Верхняя Радищеская". Според писателя Артур Макаров е била дълга девет километра, а няколко човека са били откарани в болница със слънчев удар.
Всичко минава спокойно и без ексцесии. Само веднъж тълпата изригва - когато цистерните започват да мият улиците и помитат оставените по тротоарите цветя, които московчани са донесли.
Според данни на съветското МВР само на Таганския площад и по близките улици е имало около 108 хил. души. Други източници обаче твърдят за 300 хиляди, че и повече желаещи да се простят с кумира си. Последна се сбогува с него вдовицата му Марина Влади.
Съветските медии, включително и националната телевизия, игнорират погребението, но то е отразено от чуждите. Българската телевизия показва кадри от пълния Тагански площад и околните улици. А в. "Литературен фронт" пише: "Той беше фактор във възпитанието на неговото поколение, в неговата чувствителност."
На 25 декември 1979 г. войски на СССР нахлуват в Афганистан, позовавайки се на "договор за дружба, добросъседство и сътрудничество". Свален е държавният глава Хафизула Амин, а на негово място е сложен удобният за КПСС Бабрак Кармал.
През януари президентът на САЩ Джими Картър поставя ултимативно условие на Брежнев - ако съветските войски не се изтеглят от Афганистан, ще последва бойкот на олимпийските игри. Не успява, разбира се - това се случва чак през 1989 г. Но все пак бойкотът става факт - цели 65 държави под една или друга форма отказват да изпратят свои представители.
От онова време кореняците московчани си спомнят как внезапно съветската столица буквално опустява през юли 1980 г. Първо,
Москва е изчистена от неблагонадеждни елементи
- хора без постоянно жителство, просяци, алкохолици, спекуланти и чейнчаджии, наркозависими, бивши затворници и проститутки (да, и в СССР ги имаше). Регистрираните в психодиспансерите били прибирани и настанявани в съответните болнични заведения.
Второ, столицата по време на игрите е практически недостъпна за граждани на СССР. Въвеждат пропуски за не-московчани, на гарите има специален режим с пропуски, отлагат кандидатските изпити за ВУЗ, а самите студенти изпращат на бригада, затварят пътищата към Москва, отменят крайградските влакове (т.нар. електрички) и разработват обходни маршрути за транзитния транспорт.
Трето, в московските училища се провеждат родителски срещи преди олимпийските игри. Съветите са децата да бъдат изпратени на лагер, на вилата или на село. Плашат родителите с чуждоземски болести, отровна западна дъвка и изобщо разни такива неща.
Пообезлюдената по този начин Москва е благословена с продоволствено изобилие. Някой би могъл да си помисли, че Хрушчов е познал и комунизмът в СССР е настъпил точно през 1980 г. Е, в интерес на истината, дефицитните стоки се търгуват само около спортните обекти, както и там, където живеят и се разхождат чужденците.
Нашите спортисти отиват в Москва с голяма кошница
и логично я пълнят с рекорден брой медали - общо 41. 8 от тях са златни - тогава рекорд, преди да бъде подобрен в Сеул 1988 (10). Но пък сме на трето място в класирането по медали след СССР и ГДР.
За първи път имаме спортисти с два медала от едни олимпийски игри, при това двама, и то пловдивчани - първо Стоян Делчев след бронза в многобоя логично прибира златото на висилка. Логично, защото два от тогавашните елементи на този уред са кръстени на него - салто "Делчев" 1 и 2.
Вторият е кануистът Любомир Любенов - първо е втори на 500 метра, но на километъра не оставя никакви шансове и взема реванш от представителя на домакините Сергей Пострьохин.
Другите ни шампиони са борците Георги Райков, Владимир Райчев и Исмаил Абилов, щангистите Янко Русев и Асен Златев, боксьорът Петър Лесов.
Заслужава си да се отбележат най-добрите, вероятно за вечни времена, класирания на волейболистите и баскетболистките - сребро, и в двата случая със загуба във финала от съветските другари и другарки, както и бронзовите медали на волейболистките и на спринтьора на 100 м Петър Петров.
Освен това официално най-възрастен участник в Москва се води Красимир Кръстев, който към момента на състезанията по ветроходство е на 70 години.
Ники Лауда вози кон до Москва със самолета си
Неутрална Австрия не е член на НАТО и не подкрепя бойкота на повечето държави, но към него се присъединява местната федерация по конен спорт, която подкрепя американските си партньори. Тя не може да забрани на спортистите да участват, но отказва да заплати разходите на най-добрата си ездачка Елизабет Тойрер, а пътуването - нейното и на коня Мон-Шери, не е по силите .
Така в началото на втората седмица на игрите на летище "Шереметиево" в Москва каца малък двумоторен самолет на никому неизвестната авиокомпания "Лауда Ер". Пилотира го двукратният (тогава) световен шампион във Формула 1 Ники Лауда, собственик на общо два малки самолета и голям приятел на Елизабет Тойрер. Пътници са самата ездачка, личният треньор, бъдещият мъж Ханс Макс и, разбира се, конят. Резултатът - златен медал за Австрия.
Скандален жест на поляк след златния медал на овчарски скок
Най-големият скандал на иначе безоблачните олимпийски игри е на състезанията по лека атлетика. Домакините се надяват златото в овчарския скок да вземе Константин Волков, но той няма никакъв шанс срещу Владислав Козакевич. Остава втори заедно с друг поляк - Тадеуш Шлюсарски.
Вече като шампион Козакевич прави опит да подобри световния рекорд - 5,78 м. И успява! След което показва на трибуните известния жест с полуизпъната ръка и дланта на другата, допряна до вътрешната страна на лакътя.
"Не го бях планирал, но от 70 000 зрители 10 000 мълчаха, а 60 000 ме освиркваха бурно. Можех да им кажа да ми целунат задника, но никой нямаше да чуе. А така всички разбраха", разказва години по-късно Козакевич, който в момента е учител по физическо в Хановер.
"Разбира се, това не беше красив жест. Но когато човек е ядосан, прави точно такива неща. Ако на някого трябваше да бъде показан червен картон, то това бяха зрителите, а не аз", коментира шампионът.
В Полша Козакевич въпреки златния медал си има неприятности. Някои ръководители смятат, че той е трябвало да отстъпи победата на съветския другар, а посланикът на СССР във Варшава пише официална нота и иска доживотна дисквалификация.
Още на следващия ден дисциплинарната комисия на МОК започва да гледа казуса. Шеф е испанецът Хуан-Антонио Самаранч, бивш посланик в Москва и бъдещ президент на МОК.
Самият спортист казва, че това му е традиционен жест и го показва на летвата всеки път. Самаранч казва горе-долу същото и убеждава комисията да не отнема медала на Козакевич.
Коментари (0)
Вашият коментар