Любен Дилов-син си отиде на 61: човекът, който не се побираше в едно определение

Любен Дилов-син почина на 61-годишна възраст. Новината дойде тъжно и внезапно, макар през последните седмици около здравето му вече да имаше тревожни информации след тежък инфаркт в Италия. С неговата смърт си отива една от онези публични фигури, които трудно могат да бъдат описани с една дума. Писател, сатирик, сценарист, журналист, медиен човек, политик, човек на телевизията, човек на книгите, човек на репликата. И може би най-точно – човек, който владееше езика така, че да го превръща едновременно в оръжие, защита, шега и диагноза.

Той не беше удобна за подреждане личност. Не стоеше само в литературата, само в медиите или само в политиката. Присъстваше в различни светове и често ги смесваше с онази характерна ирония, която можеше да бъде остра, но рядко беше случайна. В интервю за bTV, попитан как подрежда многобройните си „жития", той отговаря: „Просто не ги подреждам." Казва още, че за него многофункционалността не е мода, а „оцеляващо" състояние. Това може би е едно от най-добрите обяснения за присъствието му – човек, който не искаше да бъде заключен в биография, защото самата му биография беше движение.

От фамилия с въображение

Любен Любенов Дилов е роден на 19 ноември 1964 г. в София. Още името му носи тежест, защото той е син на Любен Дилов – един от най-значимите български автори на научна фантастика. Дилов-старши е роден през 1927 г. в Червен бряг и умира през 2008 г. в София. Автор е на романи, повести, разкази и книги за деца, сред които „Пътят на Икар", „Тежестта на скафандъра", „Парадоксът на огледалото", „Звездните приключения на Нуми и Ники". В литературата му фантастиката никога не е била просто бягство към космоса, а начин да се говори за човека, властта, страха, познанието, свободата и моралната отговорност.

Тази наследствена близост с въображението е важна, когато говорим за Любен Дилов-син. Той не повтори пътя на баща си, но живя в сянката и светлината на същата фамилна територия – тази на думите. През последните години самият той се върна към наследството на баща си, представяйки нови издания от събраните му съчинения и работейки по драматизация на негов текст. През 2026 г. беше обявено и възстановяването на наградата за научна фантастика „Гравитон", учредена от Любен Дилов-старши – още един жест към паметта на бащата и към жанра, който в България дължи много на неговото име.

Медиен човек от времето, когато телевизията имаше нерв

Дилов-син завършва Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски", специалност „Печатни медии". Работи в различни издания, сред които „Поглед", „АБВ", „1000 дни", а по-късно е главен редактор на „Експрес", „Новинар" и сатиричния вестник „Ку-ку". Името му обаче остава особено силно свързано с телевизионната култура на прехода – с онзи период, в който екранът не беше само забавление, а място за обществена енергия, сатира и понякога доста рисковано чувство за свобода.

Той е сред създателите и идеолозите на предавания като „Ку-ку", „Каналето", „Хъшове" и „Шоуто на Слави". Това са формати, които за различни поколения означаваха много повече от телевизионна програма. Те бяха школа по политическа и социална сатира, по бърза реакция, по уличен език, преведен на екран. Дилов-син участва и в създаването на „Славата на Слави" – първото частно ежедневно радио токшоу с национално покритие. По-късно остава разпознаваем и като лице от журито на „България търси талант", където публичният му образ на интелигентно зъл, но всъщност любопитен наблюдател работеше естествено.

За таланта той даваше характерно диловски отговори – започваше от антична мярка за тежест, минаваше през историческа шега и стигаше до простото: талантът е любов към това, което правиш, любов, която си личи. В това имаше много от неговия стил – да не позволи на клишето да мине без съпротива, но и да не убие смисъла с цинизъм.

Писателят сатирик

Любен Дилов-син беше автор на книги, сатирични текстове, сценарии за филми, сериали и телевизионни продукции. Сред книгите му е „Български антинародни приказки", представяна през 2023 г. в София и Варна. Самото заглавие казва много за неговия подход – да вземе позната форма, да я обърне с хастара навън и да покаже какво има отдолу. Той не пишеше „миловидна" сатира. Пишеше с усещане за абсурд, за обществена гротеска, за езикови капани и за онзи български талант да преживяваме хаоса, като го превръщаме в виц.

Не всеки харесваше стила му. И това също е част от истината. Любен Дилов-син беше човек с остър език, а острият език рядко оставя всички доволни. Но в най-добрите му текстове имаше нещо повече от желание да се каже смешното. Имаше наблюдение. Имаше култура. Имаше познание за обществото, за медийните маски, за политическия театър и за малките човешки слабости, които често се оказват по-устойчиви от големите идеологии.

Накратко за политиката

Политическата му биография също е част от пътя му, макар че тя не изчерпва личността му. Дилов-син е сред свързаните с „Движение Гергьовден", бил е общински съветник в София и народен представител в няколко парламента. Политическото му присъствие често носеше същия език, с който беше познат и от медиите – ироничен, афористичен, понякога провокативен.

Но ако трябва да се говори за него с уважение в ден като този, политиката е само един от пластовете. По-важна остава фигурата на човек, който влезе в публичния живот през културата и медиите, а не през партийния апарат. Човек, който умееше да прави изречения, които се помнят. А това в българския публичен разговор не е малко.

Човек на репликата, но и на паметта

Интересното при Любен Дилов-син беше, че зад видимата лекота имаше натрупване. Той можеше да изглежда като човек, който импровизира, но импровизацията му почти винаги беше подплатена с четене, културни препратки, памет за литературата и чувство за исторически абсурд. Това го правеше различен от обикновения телевизионен остроумец. При него шегата често идваше от знание, а не от шум.

В интервютата си рядко говореше сантиментално за себе си. По-скоро бягаше от патоса. Дори когато темата беше лична, я заобикаляше с хумор. Това също е вид характер – да не позволиш на сериозното да те превърне в монумент. Вероятно затова и днес е важно да не го превръщаме нито в безгрешна фигура, нито в удобна мишена за ретроспективни оценки. По-честно е да го видим такъв, какъвто беше: умен, противоречив, продуктивен, бърз, четящ, говорещ, пишещ, често неудобен, често забавен, понякога рязък, но несъмнено част от културната и медийна памет на последните десетилетия.

Любен Дилов-син си отиде рано. На възраст, в която много хора тепърва започват да събират живота си в по-тиха форма. При него тишината изглеждаше почти невъзможна. Остава обаче написаното, казаното, създаденото, телевизионните следи, книгите, репликите, споменът за една особена интелигентност, която не обичаше да стои мирно.

И може би това е най-точното сбогуване с него – без патетика, но с признание. Българската публичност загуби човек, който умееше да мисли през смях. А това е рядък талант.