Съдбата да бъдеш различен!

Здравейте, „Хай Клуб"!
Много харесвам вашата рубрика, в която се разказват истории от живота. Затова и аз реших да ви напиша своята. Независимо, че е тъжна, смятам, че е поучителна, донякъде смела и най-важното - истинска е. Надявам се да я публикувате или поне да я прочетете. Ако я поместите на страниците на www.hiclub.bg, ще съм много щастлива. А и да не стане, няма да съжалявам, тъй като вече съм се разочаровала. Само не пожелавам на никого да преживява това, което аз преживях.

Още с раждането си май съм различна. Родена съм в чужда страна, с два месеца по-рано и с борба да остана жива. На всеки, на когото разкажа това, много се учудва. И аз сама се учудвам, защото никой лекар не е давал гаранции, че ще оцелея. Но аз съм жива и здрава и благодаря на БОГ за това, че ми даде живот тогава. Когато за пръв път стъпих в училище, пак си бях различна.

Твърде срамежлива и стеснителна, не бях сред любимците на учителите, но не се и стремях към това. Аз си бях аз: старателна и изпълнителна, добра и услужлива. Детството бе най-хубавият период в живота ми. Толкова безгрижен, щастлив и пълен с игри и забавления. Имах и семейство - нещо, което всяко дете заслужава. Получавах любов и бях обичана, винаги имах подаръци и бях много усмихната и лъчезарна.

С всяка година пораствах и сякаш всичко хубаво около мен рухна за миг. И аз не разбрах как стана. Появиха се лицемерието, караниците и злобата между онези, които наричах приятелки. Сама реших, че не искам да съм част от тях, и се отчуждих. И сякаш точно тогава трябваше да ме изостави човекът, който наричах баща. Просто така замина за чужбина уж да изкарва пари, а ни заряза с майка ми и сестра ми сами да се оправяме с всичко.

И точно в момента, в който навлизах в пубертета и ме приеха в гимназия. И вместо да бъда нормален тийнейджър, трябваше да порасна твърде бързо, да не искам това, което имат другите, да не създавам проблеми на майка си, защото тя и без това се чудеше как да ни изхрани със сестра ми, защото нямахме помощ отникъде. Трите сами срещу света и всички проблеми. Мислех, че в гимназията ще открия нови, по-добри приятели, но уви. Повечето, на които се доверих сляпо, ме предадоха при първото скарване, в което аз ясно заявих, че няма да бягам от час.

Повечето ще си кажат, че съм много задръстена. Но аз не се смятам за такава, защото е много смело да се изправиш пред цял клас и заявиш своето мнение и да го отстояваш. Е, от този момент аз се превърнах в черната овца на класа. Постоянно им бях виновна за всичко, тормозеха ме много, но тогава нямах сили да се изправя срещу тях. Точно в този момент ми дойде в повече, баща ми ме изостави, нямах приятели само защото не си падах по това да се напивам до смърт или да пуша, трябваше да порасна и да не очаквам на рождения си ден да имам подарък, защото нямахме пари. Тогава се научих да се радвам и на най-малкото.

Пубертетът за мен се превърна в най-ужасният период в моя живот. Затворих се в себе си, намразих хората, отчуждих се от тях и все още не мога да се доверявам, защото много, които ми се пишеха за приятели, ми забиха ножа в гърба. От 14 до 18 години единственият ми приятел бяха самотата и тъгата. Мислех само как да се самонараня или да се самоубия, защото се мразех за това, че не съм силна като другите и не можех да се изправя срещу проблемите си, мразех се затова, че баща ми ме бе изоставил, мразех се, че не бях оправна като другите.

Мразех самата себе си. Но колкото и пъти да се заканвах да се самоубия, две неща ме спираха - семейството ми и музиката. И то песните на една определена група, която повечето наричат лигава бой група. Но хич не ми пукаше, че ме обиждат заради тях, защото те спасиха моя живот и ми даваха сили винаги когато падна, да се изправя и да се боря. Сега техните песни ми помагат да пиша собствените си песни. Аз бях удавникът, а те моята сламка, за която се хванах и досега не я пускам. Дойде моментът, в който се разделих с гимназията. Тогава бях много щастлива.

Нямах търпение да се разделя с класа си. И май точно в 12 клас събрах смелост и казах някои истини направо в лицето на онези, които винаги ме обиждаха за щяло и не щяло. Е, поех по своя път. Избрах работата пред учението и не съжалявам. За мен няма значение дали имаш пет висши, а какъв си по сърце. Дали обичаш повече или мразиш, дали си толерантен или не, дали приемаш хората такива, каквито са, или не. За мен това е по-важно. Когато почнах да работя и да си изкарвам пари, за да помагам на майка си, аз се научих да отстоявам себе си, да се харесвам, придобих самочувствие. Намерих част от себе си, намерих моя стил на обличане, който не се връзваше на маниерите на едно момиче, но аз се харесвах и това бе най-важното.

Аз съм момиче с две страни - едната мъжка, която се справя с всичко, и една женска, която се надява един ден да открие момче или по-точно мъж, който да я обича заради това, че е различна и уникална. Да, такава съм, защото имам шантави хобита като това да рисувам по дрехите си, да пиша стихове, да пиша песни, да рисувам пейзажи, да се интересувам от децата аутисти и това, че винаги устоявам принципите си. Даже и в отношенията си с момчетата съм различна. Не обичам да флиртувам с тях, нито да им се свалям. Умея единствено да си признавам, когато харесвам някого. Но се надявам един ден някой да ме хареса заради моята откровеност и искреност.

И досега си оставам за колегите шантавото хлапе, което си пада по странна музика и има още по-чудати хобита, неприсъщи за един млад човек. Но знам, че ме уважават, защото съм добра в работата си и съм трудолюбива. На майка си и на сестра си ще кажа, че много ги обичам и винаги ще си останат номер едно, на приятелките си, независимо, че са малко, ще кажа, че им благодаря за разбирането и за всички неща, с които са ме зарадвали, а на вас, мили читатели, ви пожелавам никога да не ви се случва това, което на мен се случи, и бъдете по-толерантни към различните и по-състрадателни, защото не сме толкова лоши, просто някои обстоятелства са ни направили такива.

Аз се обичам различна и се моля един ден БОГ да ми прости за това, което съм, но мисля, че нищо лошо не съм направила. Това е моята съдба да бъда различна и не съжалявам за това, защото животът ми, колкото и да беше различен и труден, ме научи на много житейски уроци. И най-накрая - моля всички хора, които четат това, никога не изоставяйте децата си, защото това е рана, която никога не зараства. Тя остава дълбоко скрита в сърцето и в душата. А на всички други като мен, останали без единия родител, призовавам да разкажат историите си, за да може да има по-малко нещастни и тъжни деца!

С уважение и предварителна благодарност: irish zuzi