Здравейте. Пише ви една ваша редовна читателка. Реших да споделя своята история за да ми олекне поне малко. На 23 години съм от малко провинциално градче, където повечето хора се познават и това винаги ме е дразнило. Почти винаги когато излезеш из града има голяма вероятност да срещнеш някой познат и така хора, които са ми неприятни ги срещах почти непрекъснато.
Още от малка живота ми е бил много труден и изпълнен с лишения и липса на топлина и внимание, никой не го беше грижа за мен, така, че трябваше да се оправям сама както намеря за добре. Аз не познавам баща си, дете на разведени родители съм и той никога не е имал желание да се запознае с мен дори от любопитство. Винаги съм се питала, защо някой хора създават деца, като после не ги е грижа за тях. Малкото оскъдна информация, която знам за него е от роднини и близки.
Непрокопсаник и алкохолик, който е тормозил майка ми биел я е, изневерявал и е лежал в затвора няколко пъти за различни неща. Ако някой ден ми се отдаде възможността да се запозная с него бих му казала, че го мразя от сърце, никога няма да му простя липсата на всякакъв интерес към мен, това, че никога не се е интересувал от мен и моят живот дълбоко ме е травмирало, винаги съм страдала от този факт. Нещастникът си няма и идея колко съм страдала, че съм нежелана и сама, необичана от никого, дори от семейството си.
Майка ми е добра и благородна жена, но никога не ме е разбирала. Когато бях по-малка не ми обръщаше необходимото внимание, все беше заета и нямаше време за да се поинтересува какво става с мен и живота ми. В училище също бях подложена на огромен всекидневен тормоз, децата могат да бъдат много жестоки и зли, особено когато си нарочат някого за тяхна жертва, някой слаб, крехък, лесно раним и чувствителен като мен. Търпях подигравки от всички и никой не искаше да ми бъде приятел. Всички страняха от мен и ми се присмиваха, ритаха ме и блъскаха.
Майка ми се омъжи за друг мъж, който беше добър с мен и много внимателен, аз се привързвах страшно много към него, искрено го обикнах, защото противно на това, което си мислеха околните за мен, че съм студена и безсърдечна аз носех огромна любов и привързаност в себе си. Така, че дадох всичко от сърцето си на вторият си баща, мислех, че той ще се грижи за мен така, както никой не го е правил и той наистина го правеше и оправна очакванията ми, но само донякъде. Той също пиеше и то често, а тогава ставаше особен и говореше странни неща естествено под влиянието на алкохола.
В такива моменти ме наричаше мръсница и то пред майка ми. Говореше ми за Господ, че ще ме накаже, защото съм била лоша и че говоря лоши неща, че съм амбициозна, но прекалено много и един ден съм щяла да съжалявам за всички казани и направени неща от мен. Твърдеше, че не съм достатъчно добра и такива неща. Когато бях на 14 години той се разболя от рак на белите дробове и след малко по-вече от година почина. За мен беше особено мъчително, защото освен всичко близките ми до последно криеха от мен, че е болен и ще умре. Когато ракът му даде разсейки в мозъка и започна да се държи странно и неадекватно аз не можех да си обясня това поведение на какво се дължи. Бях едва на 15 и не можех да съобразя, че умира, че това са последните му дни.
Едва седмица преди да умре аз разбрах за болестта и разсейките в мозъка му. Една проклета и твърде недостатъчна за мен седмица за да асимилирам и да се подготвя за това, което ме очаква, а именно края на любим човек. Ако ми казаха по-рано бих имала по-вече време за да осмисля нещата и може би щеше да ми бъде по-леко, но това никога няма да разбера. Последните му дни са ми в някаква мъгла, помня как не можеше да се храни сам как един ден не можа по-вече да стане от леглото и лявата му страна се парализира.
Чувствах се виновна, че не мога да му помогна. Още помня сякаш беше вчера как стоях непрекъснато до леглото му, държах му едната ръка, а той я стискаше силно, знаеше какво става с него и очевидно страдаше. Говорех му непрекъснато, хранех го и му давах лекарството и вода с една лъжичка. Последният два дни изпадна в безсъзнание и само хъркаше, дишането му стана затруднено, погледа беше вперен в тавана. Вечерта легнахме в 12:30 и станахме в 02:20 през нощта, когато аз първа влязох в стаята му той беше вече мъртъв и аз го намерих, толкова се сепнах и се стреснах, че не можех да помръдна от мястото си. След тези събития в живота ми имаше и други по-вече от ужасни. Два опита за самоубийство, прекъсване на училище, на два пъти се опитваха да ме изнасилят.
Единият път един комшия ме хвана на улицата, когато се връщах от магазина и започна да ме дърпа и да ме води към квартирата си. Влачи ме по цялата улица аз виках за помощ имаше хора, но никой не ми помогна. Когато бяхме вътре в стаята му и започна да къса дрехите ми аз го ритнах и му ударих шамар, докато се усети аз вече бях излязла навън на улицата. Затичах се към дома, мислех, че ще ме последва, но за мое щастие това не се случи и слава богу. Другият човек, който прояви подобен "интерес" към мен беше един мой роднина, но няма да уточнявам какъв ми се падаше точно.
Самотата винаги ме е следвала навсякъде, била е мой спътник много години, толкова свикнах с присъствието и, че ако усетя за малко, че не ме следва започвам да се питам къде ли е? Когато баба ми получи инсулт и остана напълно неподвижна, аз отново трябваше да се нагърбя с грижите за болен човек, само който се е грижил за болен, който е като жив труп, само той може да ме разбере за какво говоря. Защото тук не говорим за седмица или две, а за почти две години. В които всекидневно трябва да гледаш как любим човек се мъчи без да можеш да направиш нещо за да облекчиш мъките и страданията му. Милата ми баба остана прикована за леглото без да може дори да помръдне, без да каже дори една дума, как сме я къпали, обръщали, сменяли памперсите всекидневно никога няма да забравя. Аз освен всичко отговарях и за това да я храня и да и давам всекидневно лекарствата.
И понеже мозъка и беше засегнат от болестта тя не искаше да си пие лекарствата нито да се храни отказваше да яде и трябваше с часове да я моля и уговарям, но баба стискаше силно устни и отказваше, нервите ми не издържаха и ги изпусках. Защото не е редно младо момиче да се грижи за възрастен и болен човек, но понеже никой друг не искаше да се занимава и ангажира от близките и трябваше аз да се погрижа за нея все пак ми беше баба и аз я обичах много силно. Аз не съм неблагодарна като другите и роднини, които като беше здрава я наобикаляха непрекъснато, а когато се разболя забравиха дори, че съществува и, че някога е съществувала, такива хора за мен са неблагодарни, но тях има кой да ги съди и това не съм аз.
А само господ има право да ги съди, да отговарят прес съвестта си. Когато почина почувствах облекчение, че вече горкичката няма да се мъчи и да страда, защото знаех, че е на едно по-добро място. Това е малка част от моя живот и от събитията, които го предшестваха. Дори на най-големият си враг не пожелавам съдба като моята, защото толкова много съм страдала през краткия си живот, че вече сълзи не ми останаха, тях отдавна ги изплаках.
Обърканото момиче
Коментари (0)
Вашият коментар