Френската актриса Жулиет Бинош предизвиква огромен интерес, където и да се появи, най-вече заради таланта си. Някак си е разбираемо, че за една от ролите си - в "Английският пациент" на Антъни Мингея, печели "Оскар".
Родена е на 9 март 1964 г. в Париж. Млада е и вече е играла в повече от 50 филма. Най-новата роля е в "Никой не желае нощта", който се снима цял месец в студиата на "Ню Бояна филм". За нея я променят до неузнаваемост и актрисата цял месец е на изключително тежка диета.
Лентата е съвместна продукция на четири държави - Испания, Франция, Норвегия и България.
В понеделник вечерта - последната си нощ у нас, Бинош се срещна с български журналисти и даде интервю за "24 часа".
- Харесвате ли ролята си, Жулиет? Каква е тя?
- Винаги когато се подготвям за роля, е приключение. Това е едно географско пътешествие. Героинята ми отива на Северния полюс при своя съпруг. Там има всичко - студ, лед, вода, животни. Съпругът ми във филма (в ролята на полярния изследовател Робърт Пири е ирландският актьор Гейбриъл Бърн - б.а.) обаче се опитва да ме спре. И докато аз правя своя избор сама, всичко се превръща по-скоро в едно вътрешно пътешествие.
И моето предизвикателство като актриса бе да изразя точно това усещане и да го превърна в реалност - в себе си усещах студа, снега, вятъра.
Човек може
да се подготвя
колкото си иска,
но истината
е, че ти си в
киностудио с
фалшив студ,
сняг и вятър
В същото време в студиото има огромни прожектори - представете си колко може да е студено. Затова най-важното е да пресъздадеш емоцията.
Трябваше да бъда паун, да бъда вълчица и накрая се превръщам в кученце, ако ме разбирате какво искам да кажа.
Това е една объркана връзка. Моят съпруг във филма има и любовница (играе се от японската актриса Ринко Кикучи - б.а.), която показва как оцеляваш, когато си гладен и ти е студено. Тази тема отваря много въпроси за двете жени, които имат различни традиции и начин на мислене. И моята героиня трябва да се научи как да преобрази едно чувство в друго. Затова пътешествието беше много интересно.
- Какво ви привлече във филма, защо се съгласихте да участвате?
- Винаги съм искала да работя и да се снимам във филм на режисьорката Изабел Койшет. И един ден тя дойде при мен с този сценарий. Прочетох го и разбрах, че той показва много голяма тема. Разказва за това кои сме ние, когато отиваме в напълно нов свят - как една жена отива на Северния полюс и как една американка се променя там. Бях възхитена от историята. Тя ме докосна дълбоко. Едва прочетох сценария до края, защото трябваше да си бърша сълзите. А когато един сценарий те докосне по този начин, не бива да се съмняваш и трябва да го направиш. Тук решават сърцето и реакцията на тялото.
- Вие сте в България от един месец. Как се чувствате?
- Трябва да ви призная, че
след като разбрах,
че ще снимам
в България,
се наложи да
погледна картата
Знаех само, че е в Източна Европа. Знам къде са Чехия, Словакия, Полша.
Знаех, че България е около Румъния, но трябваше да проуча. Видях на картата, че страната ви е до Гърция, и първото нещо, което си казах, беше: "О, значи ще бъде горещо!". Но това беше само началото.
Обичам, където и да ходя, да разбирам историята.
Опитах се
да науча за
отношенията
на България с
Турция, Русия
Затова задавах много въпроси и започнах да търся отговорите. Бях много любопитна.
Вероятно защото самата аз имам полски корени (майката на Бинош - Моник Ивет Стеленс, е родена в Ченстохова, град в Южна Полша - б.а.), се почувствах добре и приета. Усетих България много близка до сърцето си.
През този един месец, докато бях тук, излизах много навън. Разбира се, когато имах време, защото снимачният ден продължаваше средно по 12 часа. Аз съм от жадните за познание хора - опознавам околните, когато усещам ароматите, цветовете и звуците. И трябва да ви кажа, че се влюбих във вашата страна. Разпознах и някои думи от полския - добре, неразумие.
В никакъв случай не искам да пропусна и "Мистерията на българските гласове". Това, което те са ни дали - душа, традиция, сила, е толкова много и толкова специално. Светът се нуждае от тях.
- Откъде научихте за ансамбъла?
- Преди 25 години чух "Мистерията на българските гласове". Слушах ги постоянно. Тази музика ме зареждаше. Сега, когато наближи да си ходим, се паникьосах и си казах: "Аз съм в България и искам да чуя българките от "Мистерията"." Слава богу, те дойдоха в нашия хотел и изнесоха концерт само за нас. Беше изключително красиво. Те са като храна за душата. Много трябва да се гордеете с тях. Пожелавам младите жени да продължат тази традиция.
- Какви са лошите страни на актьорската професия?
- Привилегия е да си актьор, особено когато си го искал и е сбъдната мечта.
Недостатъкът е, че ти взема много, трябва да се отдадеш напълно - до крайности, които не си и предполагал. Иска се страшно много работа. Понякога, когато трябва да пресъздадеш човешките емоции, а часът е 7 сутринта.
Носиш перука,
обувки, които
ти убиват, корсет,
тежест на
раменете,
не е лесно
И когато се прибереш вечерта, трябва да си научиш репликите за другия ден. Трябва да дадеш всичко от себе си - за режисьора, за оператора. И това не продълвава само един час, а цял ден и после цели седмици, а понякога месеци. Така че това е пътуване, което изисква много сила, постоянство и интелект. Това е цената, не е безплатно.
- Изглеждате доста слаба. Как го постигнахте?
- С гладуване. (Смее се.)
- Как свършва филмът, с хепиенд, нали?
- Какво означава щастлив край? Това, което научаваме от живота, е щастливият край. Винаги го търсим, но пътешествието е това, което има значение. Щастливият край се крие в истинското предизвикателство. Да разберем кои сме от начина, по който се променяме, когато имаме трудности. Според мен историята е много повече от щастлива, защото моята героиня се научава да бъде по-щастлива и по-добро човешко същество.
В интервюто са използвани въпроси и на други медии.
Коментари (0)
Вашият коментар