Клишетата отсъстват от речника на 27-годишния Иван Донев точно както и от моделите, раждани от дарбата му. А общуването с него е като откриването на нов свят, пълен с вдъхновение, несломимост и оптимизъм.
Италиански дизайнер, роден в България. Така се определя самият той днес, 10 г. след пристигането си на Апенините. Изборът е съзнателен с яснотата за трудностите. С подкрепата на семейството, което винаги е невидимият гръб, правещ ни още по-уверени. Затова и преди да извоюва днешния си статут на търсен талантлив дизайнер на висша мода, Иван от българския град Раковски преминава пред куп обрати в Италия. Сред тях са работа като гледач на деца, продавач в грил бар, аниматор. Спирки по пътя към изискания клуб на висшата мода, преминаващ и през обучението в академия “Коефия” в Рим - мястото, в което се прави фината настройка на таланта.
Сред десетките му престижни награди са “Сертификат за лукс” и Award World of Fashion през 2013-а, която се връчва в международната вечер на Седмицата на висшата мода в Рим. Сред коментарите за творенията му е и този, че стилът му е едновременно див и смесица от изящество, елегантност и изтънченост.
Донев държи на българските си корени. Затова и наскоро показа в римското седалище на еврокомисията дипломната си работа от “Коефия”, посветена на автентичността на българските фолклорни костюми. Разговаряме с Иван в София, а част от снимките, които ни предостави, са непоказвани никъде досега и са дело на фотографите Пиетро Пиаченти и Тилини Гамалат.
- Иване, какво е висшата мода?
- Много хора смятат, че това е само вечерно облекло. А би могло да бъде и едно сако. Става дума за начин на ушиване, на техника. Висшата мода трябва да се съхрани, да бъде оценено нейното изкуство, защото тя не е само пера и кристали.
- В каква степен твоят път нагоре се дължи на късмет и в каква на положен труд или талант?
- Факт е, че трябваше да живея сам от малък, да бъда отговорен за себе си. Дължи се и на много труд и късмет, също на огромно желание, на положителната енергия, която придавам на мечтите си. Не става за два дни с щракване на пръсти. Мисля, че човек, когато живее с позитивни мисли, когато се концентрира в целите си, ги постига. А животът те свързва с тези, с които стигаш до крайните си цели, затова нещата невинаги са случайни.
- Има ли “фатална” - в добрия смисъл на думата - среща за теб?
- Те са много. Например с една моя приятелка Бистра, която един ден ми каза: Тръгвай за Италия да пиеш вода от извора! После там срещнах други хора, които повярваха в моите цели.
- Кога вече беше сигурен, че няма да се провалиш?
- Колебания много, не бяха малко и трудностите. И сега не са малко, но вече се справям по-лесно с тях. Те изградиха у мен щит, зареждат ми батерията, за да бъда изпълнен с мечти. Колебанията ми бяха между сценография и мода. Сценографията отпадна, защото имах друга фатална среща в Париж. С една дама, която съвсем случайно видя моята импровизирана сръчност в шиенето и просто каза: Твоята дарба трябва да бъде показана. Все едно че беше изпратена от някой, за да ми каже: “Имаш талант в ръцете, развивай го!”
- Как те приеха в началото като идващ от България?
- В “Коефия” бях вторият български студент след едно момче, което беше оставило много добри впечатления. И това се отрази на очакванията към мен, които бяха добронамерени. Давам следния пример: Аз отивам там да правя нещо, което е типично за тях, все едно те да дойдат да ни учат как да правим кисело мляко. Като чужд човек да отиде да им вземе занаята, основите му. Същото е и във Франция. В началото беше трудно, докато покажа възможностите си. Рисувах, доколкото талантът ми позволяваше. Но в “Коефия” не държат да можеш да рисуваш нещо уау. Трябва да имаш усет за форми, за пропорциите на човешкото тяло, за това как материите се движат според тяхната тежест. Аз го показах и след това го доразвих по начина, по който те искаха. Градят у теб основата, която после ти развиваш по свой начин.
- Няма ли опасност да те сложат в рамки?
- Има, но това е плюс, защото когато моите дрехи дефилират, се вижда, че моят шев, моята ръка, линията са създадени в “Коефия”, това е марка за качество. Вижда се отдалеч, че това е котюр. Още докато рисуваш, мислиш напред, като например от колко елемента ще е създадена дрехата.
- Как се описваш сам?
- Моята идентичност е дете на света. Човекът Иван Донев е чувствителна личност, емоционален, благонадежден, вдъхващ доверие, отговорен към другите хора. Разбира се, имам и лоши качества, но те се проявяват, когато са провокирани. Дизайнерът Иван Донев е влюбен в работата си, вярващ в качествата си, винаги мотивиран и вдъхновен.
- Защо според теб италианците са толкова добри в дизайна?
- Те са хора, които съхраняват идентичността си, горди са от това, което имат и правят. Уважават и оценяват и хората, които успяват да се интегрират в техния живот, но да запазят своята идентичност. За тях аз съм Иван Донев. Това беше целта ми, за тях няма значение моя произход. Made in Italy, from Bulgaria. Имаше дори заглавие: Италианската висша мода осинови български дизайнер.
- Какво прави един твой тоалет уникален?
- Във всеки модел има чувство, емоция, не се създава, защото имаш дупка, липсват две рокли и трябва нещо да се направи. Когато създадох първата си бяла рокля, която дори не беше идеята да е булчинска, а тя стана такава, сложих я до леглото си, както беше с манекена, и си легнах. Посред нощ се събудих и просто прегърнах манекена от удоволствие и удовлетворение. А си бях казал - никога в живота си няма да правя бяла рокля. Накрая стана колекция от бели рокли и цвят айвъри.
- Светът на висшата мода не е ли прекалено лъскав, има ли интрига?
- Във всяка професия трябва да си наясно къде са лимитите. Зад лъскавите дрехи, камерите, лумузините, ревютата има страшно много работа на армия от хора. Това е изкуство, което е индустрия и трябва да се научиш да познаваш крайностите. Съществува и рискът от кражба. Случвало ми се е, но това ме кара да съм креативен. Защото, ако кажеш ОК, аз съм много добър дизайнер, нещата ми се харесват, значи си загубил мярата за собствената си способност. Твоето ниво никога не трябва да ти бъде достатъчно.
- Видяхме с атентатите в Париж, че словото, картината, образът могат да се превърнат в страшно оръжие, провокиращо насилие.
- За мен насилие е промиването на мозъци. Манипулация, пред която сме изправени всеки ден. Насилие може да бъде всяко нещо, което променя твоите принципи на живот и работа. Демокрацията понякога е сбърканият термин на свободия. Да си демократичен означава да респектираш хората, да не нарушаваш личното им пространство, да не убиваш жаждата за живот. Понякога силните думи могат да помогнат на обществото. За мен няма разлика между християнство, мюсюлманство, будизъм, има негативна енергия. Религията е едно име и това е любов. Тя учи на любов. Лудите хора нямат религия, това са терористите.
- Какво е посланието на модата?
- Модата е универсален език, обединява хората от всяка точка на света, от всяка култура, от всяка социална принадлежност. Дрехата е най-свободният начин да изразиш себе си без думи. Модата е необходимост, която човешкият индивид среща още в самото си начало. Още от примитивния човек можем да започнем с примери като татуирането, оплитането на косите, герданите, талисманите, пиърсингите, маските от пера, та дори дрехите, с които са се покривали Адам и Ева, първи пример за “документирано” обличане на човешкото тяло. Да се различаваме и самоопределяме е смисълът на човешката креативност да създаде това, което днес наричаме мода, а тогава правилната дума е била необходимост. Не е нужно да бъдеш богат, за да изглеждаш добре, нужно е да имаш усещане към добрия стил.
- Работил си с най-известния андрогенен модел (представящ еднакво добре дамска и мъжка мода) - Андрей(я) Пежич. Как се срещнахте?
- През 2013 г. получих покана да покажа като гост свой тоалет в Седмицата на модата в Истанбул. Не знаех кой ще я облече на ревюто. Дадоха я на Андрей и все едно беше шита за него. Продължаваме да работим заедно и срещата ми с него е сред печелившите ми карти. От конкурса “Мис Италия 2014” поискаха моя рокля за откриването и предаването на короната. Дадох роклята, която е част от проекта ми “Трите грации”, и отзивите бяха, че която и жена да я облече, се превръща в богиня. Това също помогна много на авторитета ми в Италия.
- Какви коментари си чул за себе си от популярни имена в модата?
- Най-голямата емоция, която съм изпитал като студент, беше стажът ми при италианския дизайнер Фаусто Сарли. Той е обличал едни от най-известните съпруги на държавни глави. Той предава занаята с любов, без ревност, че ти дава хляб в ръцете. Това е най-хубавото ми запознанство засега във висшата мода. Срещнах се с Пако Рабан във Франция, където той определи дрехите ми като разкошни, а в същото време агресивни. Срещнах се със Санто Версаче (брата на покойния Джани Версаче и Донатела), който забеляза първата ми рокля. Тя бе финалният ми проект в “Коефия”. Темата за всички бе зададена от Валентино - “Едновременни контрасти”, а подтемата - “Освобождаването на личността”.
Санто Версаче поиска да разбере от какво съм се вдъхновил. Всички тези дизайнери са хора, които са далеч от това да смятат, че един млад човек може да бъде тяхна конкуренция. Те са постигнали своя връх, а аз съм човек, който развива себе си чрез куража, вдъхнат от тях. Те са минали по същия път, но в различни условия. Днешните може би са малко по-трудни, защото те са станали дизайнери по време на един световен хаос, световно събуждане, след една Втора световна война, в периоди, в които тяхната работа е била тясно свързана с политическата ситуация в държавите.
- Какво следва нататък за теб?
- Имам много проекти. Единият е моята нова колекция. Вдъхновена е от архитектурата и ислямското изкуство, от орнаментите в мозайките, декоративните елементи, от руните, от чистотата на материалите, които са използвани. Също от посещението ми в Катар. Мисля, че вътрешно в себе си някога съм живял в арабска държава, заобиколен от пищни палати. Ориента, парфюмите на пазарите, цветовете на подправките, на преждите, на тъканите, всичко това ме докосва. Тук е и любовта ми към българския фолклор. Аз съм българин и никога няма да се променя. Смятам, че управляващите у нас трябва да се запитат: Какво липсва на България, защо ние не сме в България, но продължаваме да изпитваме любов към нея? Тези хора трябва да се събудят и да си дадат сметка, че България един ден ще бъде в нашите ръце и преди те да си тръгнат, трябва да ни оставят нещо, което да бъде доразвито, усъвършенствано. И ако не го направят, ще има само останки, но те няма да са като римските или гръцките, а ще са следи от една недобре свършена работа.
Материалът е на вестник "Труд"
Коментари (0)
Вашият коментар