Ревнивецът Вазов заключвал любовницата си в долап (снимки)

БОРИСЛАВ КОСТОВ

Малцина знаят, че патриархът на българската литература Иван Вазов имал буйна младост и се подвизавал като шеф на Окръжен съд в Берковица.

Точно преди 135 г. през февруари 1880 година софийският вестник "Витоша" започва словесна канонада срещу Иван Вазов. Поетът вече е наложил името си в новата следосвобожденска литература, въпреки че дядо Петко Славейков не го долюбва, а други чистокръвни български "интелектуалци" умират от професионална завист. Народът чете Вазова и му се възхищава, че е напипал болните места на обществото, че възпява природните красоти и повдига националното самочувствие.

Всичко около Вазов би могло да бъде цветя и рози, ако година преди това руската администрация не го е подбрала за отговорна длъжност в новосъздаваната българска правосъдна система. Обслужвал руснаците в Свищов, после в Русе, начетеният млад мъж е изпратен в планинския градец Берковица. Оглавява като председател основания окръжен съд. И на многото баири около Берковица поетът си

"засажда лозе"

Лозе на баир, или както биха го запитали берковчани на колоритния си език: "Що ти требва от мечка ремичка..."

Но народният поет смело и безотговорно нахлузва ремъка върху плещите си. Вероятно го е блазнела високата длъжност, а е бил загрижен и за леко разклатеното си здраве от дунавската мъгла. Пък и нека отчетем поетическия огън, който вече е подпалил личните амбиции и цялото му същество да нарисува отечествения всемир в драски и шарки. Млад е бил,

хубавеляк отвсякъде

къде другаде ще ти дадат мундир с еполети, фуражка с червени краища и лъскава сабя. Да дрънчиш по берковските калдъръми и момите да си скършват не само талията, ами и нежните шии, като зяпат подир теб...

И ето го нашия херой в една среда на простовати и инатести люде, които не отбират твърде от поетически рими, но с удоволствие се съдят за щяло и нещяло. По-късно Вазов ще си спомня: "В съда се занимавах с членовете на "съдебните правила" на турския наказателен закон, а вън от него поетизирах, мечтаех, любех слънцето, свободата и горите... Тежко впечатление ми правеше селското население на тази околия. В съда имах случай да се убедя в каква морална поквара тънеше то. Грабеж, кражби, разврат, убийства. Едни углавни престъпления само. Тук всеки почти се кълнеше на лъжа. Свидетелската клетва на селянина не значеше нищо."

И съвсем закономерно за честната и нежна душа на поета съдийската мантия започва да мете по категоричен начин атмосферата в залата. Когато вместо един в залата нахлуват всички свидетели по делото, председателят на съда вика: "Вън!" Когато някой в залата пелтечи и се чуди какво да скрие и как да натамани нещата, та да излъже в своя полза, Вазов излиза от кожата си и заповядва гръмогласно: "Вън, дурак!"

В Берковския окръжен съд Вазов има двама правителствени членове, т.е. щатни заседатели. Това са Йордан Шишков и Иван Стоянов. Търговци, слабо образовани, но надути и високомерни, с връзки в градеца както с българите, така и с турското население. Тия двамата още от началото не са мелели брашно със своя председател, който също не им цепел басма и при удобен случай ги подигравал. Те са неговите герои, прототипите от "Митрофан и Дормидолски". Веднъж цялата съдебна зала мирувала и очаквала съдията да си напише присъдата. Иван Вазов седял на отделна маса и работел с перото върху лист хартия. Процедурата се проточила, Шишков и Стоянов подсетили съдията, че вече доста дълго чакат присъдата. Присъда ли, отвърнал председателят на съда, ето ви присъдата! И размахал във въздуха листа, на който бил изографисал карикатурните ликове на двамата си съдебни съдружници...

Хайде да се отстраним за малко от окружния судия и поета г-на Вазова, пък да надникнем в сърцето и ръцете на мъжа, по когото си губели акъла младите и старите моми, че дори знойните вдовички в запустелия градец. Когато пристигнал в Берковица, съдията Вазов бил настанен в дома на градския първенец Георги Клисурски. Неделя-две подир този хубав факт имало прием в дома на богаташа. Съдията по някое време зачезнал. Излязъл домакинът да го търси и го намерил на скришом, взел уютно в ръцете си красивата сестра на Клисурски Мария. Заиграло кръвното на моралния Георги и изгонил начаса ухажора от дома си.

Разбира се, на смъртта на Иван Вазов не закъснял да се поклони и лютият берковски първенец, пращайки телеграма: "Приемете моите искрени съболезнования по случай тежката загуба, постигнала Ви със смъртта на певеца на България и на мой приятел, който чувствуваше това, което тежеше на народната душа..."

Сигурно младият Вазов най е чувствал на душата си тежест, че неговият приятел го е прогонил твърде рано от къщата, където е имало толкова скришни местенца за това-онова...

Изхвърлен от богаташа, напереният съдия чуждоземец бил настанен в покоите на избягал турски бей. От трън, та на глог, че е по-висок! В къщата седяла и лежала кога с тъжни, кога с радостни въздишки, изоставената женица на бея Зихра. Млада, но не и зелена, с чудна биография. Май се казвала Алма, май първият й мъж пийнал ракийка и не му стигнала, влязъл в един вир да изпие и берковската река, та после натоварил бея да облича и съблича вдовичката, докато не я кандърдисали руснаците да им краси ежедневието и я кръстили Прасковня, Пеша. Както и да е - напетият окръжен съдия наследил Зихра в къщата на бея и я направил икономка.

Абе, икономка...

Преди да й посвети чувствената си поема "Зихра" (това станало по-късно от Пловдив), Вазов се погрижил за моралното здраве на своята фаворитка. Веднъж при Вазов в къщата дошъл писар и донесъл книжа за подписване. Съдията заразглеждал книжата в друга стая, но когато нещо го жегнало в ума, отворил вратата и уловил хубавия младеж, че отблизо изучава по недвусмислен начин неговата икономка. От тоя момент нататък, когато идвал някой в къщата, Вазов знаел кое мляко котките не лочат: заключвал Зихра в долапа.

С ревнивеца се пошутили и руски офицери. Подсторили просбописеца при съда Иванчо Пашов, прототип на Иванчо Добрутрото, да изведе Зихра и да я докара на нощна вечеринка в офицерската обител. До сутринта поетът страдал, а съдията в него готвел присъдата над предателя Иванчо. Скъсал лист наполовина, дал го на жалващ се селянин и му рекъл да отиде при Иван Пашов да му напише просбата. Като се върнал селянинът, съдията взел листа, та право при писаря: я кажи ти, сине майчин,

защо нарушаваш закона

и пишеш на хартийка, а не на цял лист! Скоро стражарят тук, заведи тогова в кауша на шест дни!

Недоброжелатели на съдията алармирали в София, Вазов отишъл в кауша и казал на арестанта да си отива. Сега пък оня се заинатил и си изкарал тъмницата докрай. Съдията Вазов отнесъл калая от началството, но мъжкото му честолюбие ликувало от земята до небето.

Особено било времето тогава, преходно. Днес прекрасно знаем какво е преход и как се лови риба в мътна вода. Навремето се раждали новите съдебни правила и закони, откъде един поет да черпи знания и съвети? Само от собствената съвест и от действащи турски членове на хартия. И станало интересно, когато едно куче, вързано на пчелин, се отървало и изяло 19 ярета и агнета. Ощетеният се жалва в съда и Вазов постановява: "Кучето на Михал Първанов да се убие съгласно с духът на чл. 170 от турския наказателен законник..." Има и дължимо обезщетение от 180 гроша. А присъдата подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийския съд.

Кучето е застреляно в реката, защото пропуска срока за обжалване... След години младият адвокат Алеко Константинов ще запита иронически как е разпитано кучето, защо не са призовани за свидетели останалите живи ярета и агнета, и ако е било прието, че кучето е действало в момент на "раздражение", би трябвало да бъде оковано и пратено за 15 години в затвора...

По примера на съдията Вазов през 1934 година в американския град Маунт Стерлинг се води дело против куче, "изтезавало и убило една овца". Така американците си отговарят на въпроса: "Как ще ги стигнем българите?"...

Нека обаче се върнем на календара. През февруари-март 1880 година във вестник "Витоша" се появяват злостни анонимки против берковския съдия Иван Вазов. Някои са подписани П. П. К., други "Един селянин", трети "Един пътник". Почти сигурно П. П. К. е Петър Панделев Карапетров, живял преди Освобождението в Цариград и отбягван от българите емигранти. Дошъл наготово в България, става член на Кюстендилския окръжен съд, а после и секретар на Върховния съд. Нещо ново под слънцето? Вазов го нарича "бивши турски шпионин в Цариград и злоупотребител с народни пари". Този П. П. К. умело използва "четвъртата власт" и пише: "...казват, че в тая маловажна работа бил намесен и знаменитият наш поет г-н Иван Вазов, който разисквал тоя политически въпрос с врачанина в Комарево - малко селце, но с много милиони оки добро вино от всичките берковски лозя... Доде дума за г-на Ив. Вазова, то аз питам как тая особна висока и уважавана личност е достигнала до такава високостепенна служба, когато съм слушал да казват хората, че седял по цели дни по Цариградския фост и гледал на рибите, като черпел из черноморските вълни поетически настроения... после някое време бил паспортчия, най-после терджоманин, а днеска до толкова умаян и заблуден от положението си, щото като ся среща и с дърветата, вика: Настрана!...Раздава се слух из градът, че г. Иван Вазов, председател на тукашния окружний съд, бил плащал на почтените членове само по 45 франка в месец, а ги карал да подписват, че приемали 90 франка. Доколко това е вярно - не зная, но ако бъде истина това нещо, то молим покорно г. поета с калъч да ни каже, на основание на коя статия именно прави тоя ГЕШЕФТ?... Такоже ся слуша, че се негово високоблагородие (тая титла я претендира от всекиго с изключение на селяните, на които казвал да му викат БРАТУШКА)... Но както и да е, вярвам, че не би било зле да ся назначи някоя комисия, да ся издирят работи, които във всеки случай не меришат на добро."

Наистина работите не "меришат" на добро. Ядосаният Вазов иска вестник "Витоша" да разкрие автора на дописките, редакцията обвинява съдията в неправомерен натиск. Вече ярко се оформя скандал и може би да потушат размириците и да спасят авторитета на все по-налагащия талантливото си перо Иван Вазов, в министерството решават да закрият окръжния съд в Берковица. На председателя Вазов предлагат назначение като прокурор във Видин.

Поетът размишлява, пък посвещава на П. П. К.:

"Ти, Зоиле строги

във балканска блуза,

много зле испсува

бедната ми муза.

Ти моите песни да покрийш със срам

на цял свет ги сочиш, викаш въз поетът

и тъй правиш сички

кой съм да усетат.

Аз пък твойта проза

с почит най-голям

йоще вчера заран

хвърлих я на сметът."

Не иска, не иска поетът да се рови повече в това, което не проумява, но пък и сам е убеден, че за юрист не става. Пише молба до София да бъде освободен от задължения, отказва предлагания пост и обръща гръб на Видин в противоположната посока. Вече ще диша въздуха на Филибето и ще мери по мъжки грациозните походки на тамошните кокони и моми.

Но няма да забрави игривата снага на Зихра. И разходките из Берковската планина. Ще им подари емоционалното:

"Към вас ще се завърна аз,

балкани мили, красни,

душата ми лети без свяст

към небеса ви ясни.

Долино мила, тихи край,

цъфти, блести, пленявай!

Със хубости света омай

и с мирис упоявай!"

Материалът е на вестник "Труд"