Янко Русев: Държавата да направи аптека, от която да купуват всички спортове

Янко Русев е роден на 1 декември 1958 г. в село Ивански, Шуменско. Най-титулуваният български щангист за всички времена. Олимпийски шампион от Москва през 1980 г. Петкратен световен шампион, и то в поредни първенства (Гетисбърг 1978, Солун 1979, Москва 1980, Лил 1981 и Любляна 1982). Има и два сребърни медала от първенства на планетата (Щутгарт 1977 и Москва 1983).

Абсолютно същият актив от европейски първенства - пет титли: Хавиров 1978, Варна 1979, Белград 1980, Лил 1981 и Любляна 1982 и два сребърни медала - Щутгарт 1977 и Москва 1983.

През кариерата си поставя и 22 световни рекорда за мъже и общо 36 в различните възрасти. Избран е за член на Залата на славата по щанги. Първи носител и на световната купа по вдигане на тежести.

След турнира “Дружба” във Варна (1984) прекратява спортната си кариера и в продължение на 6 години е помощник на Иван Абаджиев в националния отбор. През 1985 г. завършва ВИФ “Георги Димитров”. През 1990 г. заминава за Япония и е консултант на националния им тим. Води националния отбор на България на олимпиадата в Атланта. След това работи и в Азербайджан.

На 2 февруари 2009 г. е награден с орден “Стара планина II степен”. Почетен гражданин на Шумен.

Женен, има дъщеря.

- Защо избра точно щангите, за да спортуваш?

- Защото е мъжки спорт. Който калява. Калява ти и нервите. Учи те да се трудиш, да не се отказваш. Пък е и изключително красив. Поне за мен е такъв. В него си сам срещу желязото. Няма кой да ти помогне, ако не се справиш сам. Може би съм бил прекален индивидуалист, заради това съм го избрал.

- Пробва ли нещо друго?

- Разбира се. Бях дясно крило на детския отбор в Шумен. Ако бях останал, сигурно щях да съм като Марадона. Толкова леко я пипах топката. След това опитах и борбата. Но като влязох в залата по щанги, всичко си дойде на мястото. Почувствах се на мястото си. И заради това не излязох от нея толкова време.

- Помниш ли първата си тренировка?

- Помня всичко. В главата ми е всеки един момент от кариерата. Как да я забравя? Беше зимата, в залата бяха минусови температури. Като хванах лоста, и ръцете ми залепнаха за него. Може да е било знамение, но тогава си бяха първите мазоли.

- Вашите как приеха твоя избор да се захванеш с железата?

- Много трудно. Особено мама. Всяка вечер ми четеше конско. Дълго и напоително.
Но в крайна сметка видяха, че няма да се откажа. И като дойдоха първите успехи започнаха да се радват заедно с мен. Така се получава винаги в живота.

- С кого започна да тренираш?

- С Иван Лечев. Той е основателят на шуменската школа. Той ме вкара и в националния отбор. Вярно, в “Олимпийски надежди” не можа да ме вкара, но това си е проблем на училището. Лечев бе треньорът, който ме изведе до прага на успеха. След това вече отидох при националите и всичко тръгна.

- Помниш ли първи си медал?

- О, разбира се. В Севлиево на републиканското. Там постигнах и първия си световен рекорд - за юноши. Бяха трудни времена. Изнурителни тренировки. Но когато дойде медалът, всичко лошо се забравя. Получаваш отплата за това, което си хвърлил като труд в залата.

- Кой медал ти е най-скъп?

- Всеки един. Дори тези от републиканското. Световните и европейските. Този от световната купа. Наградата “Златен килограм” за най-добър в света. Е, венецът, разбира се, е олимпийското злато. Олимпиадите са по-особени състезания. Все пак са веднъж на 4 години. Но за всяко едно отличие съм хвърлил доста труд, нерви. За всяко едно е различно. Заради това не искам да ги разделям на скъпи или по-малко скъпи. Всичките ми са еднакви.

- А какво помниш от олимпиадата в Москва?

- Че вече всички бяха приели тренировките на българската школа. И се опитваха да ни бият с нашата методика. Тази на Иван Абаджиев. Руснаците обаче ги беше страх от мен и заради това не пуснаха състезател в моята категория. Толкова бой бяха яли, че просто не искаха да се излагат пред родна публика. Така останахме да се борим аз и Щефан Кунц. И 3 олимпийски и два световни рекорда по-късно всички видяха кой е по-добрият.

- Как приехте новината за бойкота на олимпиадата в Лос Анджелис?

- Трудно. Все пак всичко това, което си се борил да постигнеш, отива на вятъра. Казаха ни го месец преди това уж да се подготвим психически. Обясниха ни, че ще има някакви заместващи игри. Не е като олимпиада, но... Яд ме е. Как да не ме е яд, след като ставах за втори път олимпийски шампион. И то без проблеми.

- Какво е най-доброто в Иван Абаджиев?

- Максимализмът. Наистина държеше изключително много на дисциплината. Но си намирахме начини да му се измъкнем. Не че не ни знаеше какво правим. То си личеше в залата. Той измисли тези къртовски тренировки. По 7-8 часа на ден, триразово. Обясняваше, че така надвива анаболите. А сега какво правят? Тренират по 1 час два пъти на ден. Как да се получи?

Просто няма начин. Започнахме да търсим лекото. Да се справяме с нечия помощ. Сигурен съм, че без труд просто е невъзможно да се получи. И какво стана - скандали, допинги, простотии. Милен Добрев ни е последният олимпийски шампион, Бог да го прости момчето. Преди 11 години! Че това са няколко поколения.

Препаратите само повишават малко резултатите и ти помагат да издържиш на натоварването. Но без него каквото и да вземаш, няма да станеш шампион. Абаджията беше човек, който четеше денонощно медицина, химия, биология.
Той даже експериментираше върху себе си с лекарства и натоварвания, защото е бил втори на световно първенство. Това беше тайната му. И никой не може да го надмине. Плюеха методиката му, защото тренировките му бяха тежки. И не всеки може да издържи на неговото натоварване. Трябват нерви и психика, а сега поколението се изнежи. В крайна сметка всички ме питат: Вземаше ли анаболи? Защо да вземам. Биех съперниците с по 30 килограма. А те увеличават постиженията с около 20. Значи имам запас от още 10.

- Обиждаш ли се, че те наричат опитното зайче на Абаджиев?

- Напротив. От това, което стана с мен, разбрах много работи. За живота, за това как трябва да се работи. Без тази методика нямаше как да се получи. И че трябва да се копае здраво, ако искаш да имаш плодове и какво да ядеш. Напротив, гордея се, че всичко това мина през моя гръб. Защото други не издържаха.

Нямаха волята да направят това, което постигнах аз. И сега, както се опитват да омаловажат успехите ни, пак се чувствам горд от постиженията си. Защото само човек, който не е влизал никога в залата по щанги, може да говори глупости за този спорт. Как ще го закрива, кому е нужен...

- На тебе не ти ли писвало дотолкова, че да зарежеш всичко?

- Много пъти. Хвърлял съм обувки, колан, фитили. Прибирам се в хотела, помисля малко и обратно в залата. Все пак се трудиш, за да получиш нещо. Трудно се оставя всичко, за което си се борил. И заради това се връщах. И в рамките на шегата Абаджиев ми бе прибрал спестовната книжка и нямаше как да избягам.

- Ти си прочут и с това, че почти нямаш сериозни контузии. Защо?

- Защото не съм излизал от залата. Дори по време на почивките. Знаеш как се получава. Дават ти малко отпуск и забравяш за спорта напълно. Ама навремето Абаджията не питаше какво си правил, а направо те хвърляше на големите килограми. И така се получаваха контузиите. От 15 години кариера сигурно съм пропуснал не повече от 2 месеца заради болежки.

- Как се чувстваш в момента?

- Зле. Зле от това, че някои хора се опитват да ни очернят. Зле от това, че заради някои хора ще закрием спорта от немарливост и алчност. Не говоря за един или друг ръководител.

През последните години само дърпаме щангите в блатото. Нищо друго.

Трябва да се започне на чисто. Със строги закони. Не може заради едни 20-30 хиляди лева да разгонваш фамилията на един спорт. Знаете ли, че възстановителните средства само на един елитен американски спортист струват около 50-60 хиляди долара. Това може да се провери много лесно. А ние с 1000 лева вземаме от това, което е забравено. Станозололът бе на мода преди сто години. Бен Джонсън го хванаха с него. И тук не говоря само за щангите.

Две години работих в Азербайджан. Там всичко е държавна политика. Всеки един милионер си е взел под крилото по един спорт и го развива. Строят зали, купуват състезатели.

- Но и тях ги хванаха преди година.

- Да, с български треньор. Заради това не ни искат по света. Защото навсякъде, където се появи български треньор, и следва допингскандал. Така беше в Колумбия, в Иран, в Казахстан. И вече никъде не ни канят. Хората не са луди да ни канят. За да ги хванат.

- Има ли изход от подобна ситуация?

- Трудно ще е. Почти невъзможно. На първо място трябва да има закони. Строги, свирепи. Нали знаеш, че в Европа, в някои държави дори има затвор за подобни нарушения. А ние, за да спестим някое евро, вземаме от това, което е по-евтино. Без да ни интересува в кой гараж е произведено.

Аз отдавна лансирах една идея, на която никой не обърна внимание. Нека министерството на спорта, което и без това финансира федерациите, да направи нещо като национална аптека. Или склад. На проверени препарати. И всички да вземат медикаментите си от нея. Така вече ще е ясна отговорността. Защото, ако се получи издънка, значи ще е виновен треньорът. Който е дал нещо извън това, което се предлага. Смятам, че имаме ресурсите за това. И ще ни спести доста главоболия.

- Подобно нещо има ли по света?

- Не знам. Сигурно има. Но в крайна сметка при това положение трябват крайни мерки. Така и държавата ще може да контролира напълно за какво се харчат нейните пари. И няма да можеш да спестиш. Или пък да шмекеруваш. Това е като с лагерите. Ако държавата дава ваучери за тях, няма да има злоупотреби с парите.

- В момента с какво се занимаваш?

- В момента съм спортен организатор на един доста голям комплекс към
общината във Варна Разполагаме с уникална база. Два терена за футбол, зала за баскетбол, за волейбол. Ледена пързалка. Вече имаме и зала за скуош, която ще открием съвсем скоро. Свързан съм с този град. Имам апартамент тук. Женен съм за варненка. А както казват, откъдето е жената, оттам е и родата.

- Липсват ли ти щангите?

- Липсват ми, как да не ми липсват. Това е животът ми. Но като не искат да работят с мен, няма да се натискам. Аз доходи си имам, не се оплаквам. Името ми е чисто.

- Значи не ти липсва футболът?

- Защо да ми липсва? Аз се пошегувах за Марадона. От всяко дърво свирка не става. Прецених, че индивидуалният спорт е за мен. Да си зависи всичко от мен. Иначе гледам футбол, ама това в България трудно може да се нарече футбол. Един отбор - “Лудогорец”, и всички останали се чудят какво да правят. Всъщност има футболна връзка в кариерата ми. Навремето, когато “Левски” ме взеха при тях в София, пратиха в Шумен Георги Тодоров. Този, който по-късно им стана треньор. Значи поне съм бил ценен колкото един футболист.