ОТНОВО изнесоха данни за агресията в училище. Отново набъбнали като цифри. Над 4000 регистрирани случая само за изминалата учебна година. Регистрирани. За нерегистрираните никой не води статистика. Защото съм сигурна, че немалко ученици или учители предпочитат да не дават гласност на упражненото върху тях вербално насилие или системен психически тормоз.
За случаите на физическо насилие е по-вероятно да бъдат разкривани, да се водят дела и документи. Какво се случва с децата ни? Предполагам, дето този въпрос си го задава всеки нормален родител, гражданин на обществото. Защото както всички сме деца на майката земя, така и всички сме родители на всичките наши деца. И всички сме пострадавши от агресията, която блика от храмовете на знанието.
Защо? Вероятно всеки си има отговора. Вероятно всеки си има оправданието. И водичката, в която да си измие ръцете, и пешкирчето, с което после да си ги избърше. Колцина ще потърсят вината обаче в себе си, туй никой не знай. Ако детето ти е станало жертва на агресия от страна на свой съученик или група съученици, първосигналната реакция е
да идеш и
да наплескаш
хубавичко
извършителя
И аз съм реагирала така - в мислите си.
Второто е да потърсиш училищните власти, да се опитате заедно да разплетете причината, довела до скъсването на якето, разбития нос или посиненото око. Правила съм го.
Третото е бащинският съвет по мъжки - отвръщай на удара. Не съм го препоръчвала. Но съм намеквала, че човек би трябвало да може да се защити и сам.
Четвъртото е “среща на силите” - по-силният баща ще набие по-слабия, по-бойката майка ще направи на мат и маскара вербално по-неподготвената, по-големият брат ще събере по-силна компания... Обаче с какво това ще допринесе за изкореняването на агресията не само на училищните територии, но и извън тях? С нищо. Погледнете живота около себе си. През очите на децата ни, ако можете. Вкъщи каква част от тях стават ежедневни свидетели на съждения, че майка им е тъпа патка, а баща им - тъп неудачник? Най-меките определения подбирам. Вербалната агресия. За юмручното право, чупенето на съдове и т.н. дума не обелвам. Всеки си знае дереджето. Училището отдавна, неведнъж съм го повтаряла, е загубило уважението към него като към институция. Когато в дома си и на улицата чуваш неволно или ти вменяват, че учителите са нископлатени нещастници, когато понякога и самите учители не са съвсем каквито трябва да бъдат с поведение или неглижираност към задълженията си, когато
се толерират
тихомълком
неща,
които са в разрез с морално-етичните норми, разклаща се детското и юношеското доверие в туй, що сляпото окато прави. И не са малко случаите, в които учител, намесил се да предотврати агресивен конфликт между ученици, се оказва пострадал.
Не искам да вярвам, че учител ще се обърне и ще побегне, ставайки свидетел на агресивно поведение, все едно полицай да избяга от ставащото пред очите му престъпление. Опитвам се да се усмихна криво. Опитвам се да намеря извинение. За децата ни. И за родителите. За всички нас. Не, причината не е само в интернет, в клиповете и филмите с насилия. В едно здраво общество това не би играло първенстваща роля. Гласовете ви чувам - в Америка почти всеки ден в училищата се стрелят. Веднага бих ви отвърнала - “Каква ви е на вас Хекуба?”. Но тъй като парафразирането на “Хамлет” не би свършило работа, директно ще попитам - “Каква ви е на вас Америка?”
Ами по тая логика купете на децата си самолет, помогнете им да натоварят съседния клас и да се треснат я в Черни връх, я в Мусала, я в Голяма Косматка. Не, отдавна не минава номерът, че насилието взема все по-широки размери в целия свят. А светът е едно голямо село. И че агресията е нещо нормално за нас. Не е нормално! И няма как да бъде. Да, нашето общество, притиснато от повсеместната несигурност, в която е принудено да живее,
избива неудачите
си навън,
към другите, които са му виновни. Но равни или по-неоправдани от него. Защото така е по-лесно. На по-силния никой не скача, сработва инстинктът за самосъхранение, страхът, пресметливостта, ако щете. Законът на джунглата, а не законите, вписани в НПК и ГПК. В джунгла ли превърнахме България? И ако “на маймуни ни направихте” отключва най-низките инстикти и не превръща в лешояди, това цивилизован избор ли е? От малките агресори, акумулирали ниско самочувствие, безпаричие, злоба и завист, защото това виждат около себе си, ще се получат възрастни агресори. Много е тъжно. И дано не е вярно. Но друг път не виждам. Или ще влязат на топло, или ще си го получат от по-голямата риба, или... Хайде, подскажете! Имам отговор, но той зависи от всички нас - от всеки поотделно и от цялото общество. Първо трябва да променим себе си, за да можем да изградим у децата си ценностна система. А това не става с магическа пръчка. Не става за един ден или за една учебна година. Вероятно 40 години трябват. Ония, Мойсеевите, през пустинята. Което не значи, че трябва да отлагаме и с миг поемането на пътя. Другото е статистика, черна хроника, кършене на пръсти къде сгрешихме, взаимни обвинения, прехвърляне на проблемите от болната глава на здравата и всичко, което живеем всички с вас. И вкарваме в него децата си.
Е, кой е виновният? И кога ще направим първата крачка? Иначе рискуваме пропастта между нас и децата ни, между децата ни и бъдещето ни просто да зейне необратимо. И да започнем да си харесваме отраженията в кривото огледало.
Коментари (0)
Вашият коментар