Мила Георгиева: Имах голям късмет, че на мен дадоха "Страдивариус"

Популярната българска цигуларка Мила Георгиева се завърна у нас на 26 март и ще остане до 9 април. Красивата музикантка участва в заключителния концерт на Мартенските музикални дни в Русе. Сега ѝ предстои участие в София. Тя ще бъде гост на тазгодишното издание на Европейския музикален фестивал. Концертът ѝ е на 7 април в зала “България”. Мила Георгиева ще изпълни цигулковия концерт на Йоханес Брамс. Във втората част ще бъде представена Симфония №4 на Лудвиг ван Бетховен. На сцената ще бъде също и Оркестърът на “Класик ФМ”, под диригентството на Лучано ди Мартино.

Родена в семейство на музиканти, първите си сценични изяви цигуларката прави още като съвсем малка и става известна като дете чудо. Започва да свири на цигулка едва на 4 години, а на 8-9-годишна възраст тръгва изключително успешната ѝ кариера. Учила е при Минчо Минчев, Дороти Дилей, Ифра Нийман, през 2002 г. става най-младият концертмайстор в историята на Симфоничния оркестър на радио “Щутгарт”. Оттам тя получава и своята “Страдивариус”, създадена през 1703 г.

Мила живее в Лондон със съпруга си Александър, който е българин и работи като адвокат. Имат две деца - Джордж е на 9 г., и 6-годишната Анна.

- Кога започвате репетиции за концерта си в зала “България” и колко време ви е нужно обикновено, за да се подготвите за концерт?

- Първо сама се подготвям. Сега тук ще имаме две репетиции, първата е в неделя, в понеделник имаме генерална и преди концерта е малка - акустична. Този концерт съм го свирила и преди.

- Кога за последно бяхте в България?

- През септември свирих в Пловдив, преди това през юни имах ангажимент в София. Семейството ми е тук, така че понякога идвам и без да имам участия. Нямам възможност да се връщам често и се старая да комбинирам нещата. Радвам се, когато се прибирам.

- Колко често идват родителите ви при вас и кой ви помага за децата?

- Има жена, на която разчитам. Майка ми все още работи, но винаги, когато с баща ми имат възможност, идват при нас.

- С коя цигулка ще свирите тук?

- Със “Страдивариус”, дадоха ми я от оркестъра в Щутгарт и свиря основно с нея.

- Как я получихте?

- Предоставят я на концертмайстора. Когато започнах, имаше още един концертмайстор, по-възрастен от мен, и той свиреше на нея. Пенсионира се и я дадоха на мен. Тя е само една, а ние сме двама концертмайстори, имах късмет, че беше мой ред. Бях много щастлива. И преди това съм свирила на “Страдивариус”, давали са ми такава цигулка за различни концерти.

- Това е изключително скъп инструмент, на каква стойност е застрахован?

- За около 2 милиона евро.

- Как се съхранява и как се пази такава цигулка?

- В Германия не искат много да се говори на тази тема. Може би ги е страх да не бъде открадната. Държа я непрекъснато при мен. Трябва периодично да се дава на лютиер, който я познава, и съм задължена да го правя. По малко се разлепва, това е стар инструмент. Влага, суша - тези неща оказват влияние върху материала. Веднъж-два пъти в годината я нося на този човек в Щутгарт. Той я залепва, поддържа, аз също се старая да я пазя. Използвайки я, понякога се случва леко да я одраскаш, но това е нормално.

- Какво е важно за вас, когато купувате своя цигулка?

- Знаех, че Зигмунтович прави много добри цигулки. Бях свирила с негов инструмент. Айзък Стърн свири с такава цигулка. Моят учител ме посъветва да пробвам при Зигмунтович. Ти я поръчваш, не знаеш каква ще бъде и се надяваш, че ще ти хареса. Ако избираш стар инструмент, имаш възможност да го изпробваш. Всяка цигулка свири по различен начин. Можеш да усетиш дали ти пасва и харесва като звук.

- Вие сте най-младият концертмайстор в историята на Симфоничния оркестър на радио “Щутгарт”, какво се изискваше, за да получите мястото?

- Явих се на конкурс и спечелих. Изобщо не знаех дали това е моят път. Беше дори шок, защото не съм си представяла, че така ще продължи моят път.

- Помните ли кога започнаха да ви наричат “детето чудо”?

- Не знам, никога не съм отдавала значение на това. За мен беше удоволствие да изпълнявам музика, радвам се, че имах възможността като малка да свиря с Минчо Минчев, срещнах страхотни хора, заминах за Америка.

- Как тръгнахте за Ню Йорк?

- Бях на 13 или 14 години, когато пианистката Павлина Доковска взе моя плоча и я даде на Дороти Дилей. Тя от своя страна ме покани да отида на фестивала в Аспен и след това ми предложи да се явя на конкурс за Джулиард Скул. Получих стипендия, което беше огромна помощ, защото иначе нямаше как да стане.

- В онези години пътуванията зад граница ставаха много трудно, случвало ли се е да искате някаква помощ, за да заминете на концерт в чужбина?

- Като музиканти мисля, че имахме някакви служебни паспорти, не си спомням добре. Но трябваше да се вземат визи. За Америка заминах през 1989 г. и тогава вече можеше да се излиза.

- По това време Щатите бяха абсолютно непознат свят, как се съгласиха родителите ви да заминете и вие самата как се почувствахте, когато се озовахте там?

- Беше много голям стрес и шок. Нямах никакво желание да бъда там и в началото исках да се връщам. Баща ми дойде с мен за малко, мама също. След това се запознах с една възрастна жена, с която много се разбирах - Бузони. И тя ме прие да живея при нея. Покойният ѝ съпруг е бил художник, а брат му беше пианистът Феручо Бузони. Самата тя бе около 80-годишна, изключително интелигентна и ми създаде усещането за дом. Постепенно свикнах, имаше, разбира се, и хубави страни, станах самостоятелна. “Джулиард” е едно от най-добрите музикални училища и научих много. В началото не знаех дори английски, а трябваше да ходя на училище. Първите ми оценки бяха много лоши. Не говорех езика, така че нищо не разбирах в часовете по биология, математика... Павлина също много ми помогна. Съучениците ми изобщо не бяха чували за България и се чувстваш все едно си кацнал отнякъде. С времето намерих приятели, срещнах много добри музиканти.

- Успелите деца получаваха ли подкрепа от властта? Присъствали ли сте на срещи с Тодор Живков?

- Не, участвала съм в концерти, на които е бил и той, но лично не съм се запознавала с него. Таксата за обучението ми в Щатите беше огромна. Основната помощ беше стипендията от училището, получих такава също от Августин Пейчинов и фондация “Св. св. Кирил и Методий”.

- Вие сте от музикално семейство, родителите ви ли избраха да свирите на цигулка?

- Не, имам голяма сестра, която свиреше на този инструмент, и аз исках да съм като нея. Получи се съвсем естествено.

- Имате свръхуспешна кариера, и то още от съвсем невръстна възраст. Освен огромен талант какво друго е нужно?

- Много късмет, усилията на родителите ми - всичко, което са направили за мен. Да попаднеш на правилното място в правилния момент. За мен винаги е било много важно да се развивам. Ако не свириш непрекъснато, изкуството умира, трябва да имаш желание да се развиваш. Важно е да искаш да свириш не само на сцената. За мен е огромно удоволствие този контакт с цигулката, дори вкъщи да изпълнявам някаква музика - това е част от мен, моят начин да се изразявам.

- Сякаш имате късмета винаги да попадате на правилното място в правилното време.

- Дори и да не е било така, съм си казвала, че не е било за мен и съм вярвала, че ще се случи нещо друго, което е по-важно.

- Живеете със семейството си в Лондон, но сте концертмайстор на Симфоничния оркестър на радио “Щутгарт”. Колко често ви се налага да пътувате до Германия?

- Имам около 90-100 дни в Щутгарт, които се разпределят през цялата година. Отделно имам солови проекти.

- Как селектирате ангажиментите, които да приемете?

- Трябва да е нещо, което ми харесва, да ми е интересно. Когато човек има деца, вече се съобразява. Не можеш да поемеш всичко. Приемам проекти, които ми доставят истинско удоволствие. Понякога вземам децата със себе си и се съобразявам и с техните ваканции. Обичам камерната музика, също и репертоар, който не съм свирила. Музиката за квартет е уникална, това е нещо ново за мен и ми е интересно.

- Бихте ли излезли от класиката?

- Не съм го почувствала досега. Много обичам джаз и винаги ми се е искало да опитам в тази посока. Ако срещна подходящите хора, с които можем да импровизираме, бих го направила с удоволствие. Съжалявам, че за класическия музикант образованието е доста ограничено. Много малко те учат на импровизация. Истината е, че класическата музика иска огромно себеотдаване и концентрация, може би затова не остава време.

- Гледайки сега собствените си деца и връщайки се назад в годините, липсвало ли ви е нещо във вашето детство, оставаше ли ви време за игра?

- Сега е много различно и не може да се прави сравнение. В Англия децата започват рано училище, на четири години и половина, и имат доста домашни. Искат да опитат от всичко - тенис, плуване, правят повече различни неща. Тук аз свирех по два часа на ден и през останалото време можех да играя.

- По-голямата част от живота си сте прекарали в чужбина, но съпругът ви е българин, как се запознахте?

- С Александър се срещнахме в Америка. Той учеше право в Ню Йорк.

- Защо се преместихте в Лондон?

- Първо заминах аз, исках да направя специализация. След това той си намери работа като корпоративен адвокат в Лондон.

- Колко езика владеете?

- В училище изучавах френски, учителката беше много мила. Разбра, че съм там без семейството ми, и ми помагаше много. Владея английски, разбира се. Като концертмайстор в Германия трябваше да науча немски, говоря добре, но трябва да го подобря.

- Колко време бяхте извън сцената покрай ражданията на двете ви деца?

- Свирих почти до края, не съм спирала. Взех си кратка почивка от Оркестъра в Щутгарт. Но когато Анна беше на три месеца, имах концерт в Испания, така че не съм слизала изцяло от сцената, само разредих участията.

- Публиката ви познава като невероятно талантлив музикант, а каква сте вкъщи, какво правите, когато ви ядосат децата например?

- Естествено е да се ядосвам, особено когато виждам за какви дребни неща се карат. Говоря много с тях. В същото време не могат един без друг. Ходят в едно и също училище, в първия ден на Ани учителката я попитала кое е най-хубавото нещо, което ѝ се е случило този ден, тя отговорила: “Това, че видях брат ми.” Но пък малките разправии ги учат да се справят в други ситуации. Изгражда се характер. Различно се формират, когато са две деца.

- Къде обичате да почивате със семейството си?

- През август ще си взема почивка, тогава и съпругът ми ще може да излезе в отпуск. Покрай тези пътувания и напрегнат начин на живот е много важно да имаш време, в което си казваш няма да заминавам никъде или ще отида само на едно определено място. Ще отидем в Пулия, Италия. Намира се на морето и е много хубаво за децата. Обичаме да ходим на планина в Германия. Може известно време да останем и в Англия.

- Трябва да пазите ръцете си, внимавате ли със спортуването?

- Мъжът ми много обича ски, децата също, така че и аз се престраших да карам, но малко. Рисков спорт е и съм внимателна. Но човек никога не знае къде и какво може да му се случи. Иначе обичам да плувам, занимавам се с пилатес, йога.

- Навремето Минчо Минчев ви е подал ръка, мислили ли сте и вие да направите същото с други талантливи деца?

- Разбира се. Но до момента покрай работата ми в Щутгарт, соловите концерти и семейството не ми остава никакво време. А аз искам да дам нещо. Преподавателската дейност е изключително отговорна. Това е невероятна професия, учителят може да повлияе много положително за развитието на едно дете. Мисля, че мога да дам много, но може би все още не е дошло времето. Със сигурност един ден ще го направя.

Материалът е на вестник "24 часа"