Мария Сапунджиева: Често тичам по жп линии за релакс

Актрисата Мария Сапунджиева притежава талант да разсмива, но същевременно има и дарбата на драматична актриса. Неслучайно тя печели два “Икара” за главна женска роля в постановките “Таня, Таня” и “Моли Суини”, както и “Аскеер” за поддържаща женска роля за “Декамерон, или кръв и страст по Бокачо”. Най-голяма популярност обаче й носят комедийните участия в тв предаванията “Клуб НЛО” и “Пълна лудница”. Въпреки че Мария не крие, че актьорската професия е на първо място за нея, тя е много отдадена и на семейството си. Със съпругът й – художника Георги Попов, са заедно вече от 22 години, но продължават да изпитват истинска любов помежду си. Мария си обяснява това с дългите раздели, които професионалните ангажименти им налагат и не им позволяват да си омръзнат. Те имат и двама синове, Добрин - студент по медицина във Варна, и Марко, който все още е ученик.

- Мария, ти си едно от лицата на новия Независим театър, който има премиера на 6 май. В кои постановки ще вземеш участие и с какво ще провокирате зрителите да дойдат в салона?

- Да, на 6 май стартираме с “Омайна нощ”. Представлението се играе вече 10 години и се роди под режисурата на Велко Кънев, който за съжаление вече не е сред нас, но спектакълът остана като спомен за Велко. В него има един момент, в който с Асен Блатечки танцуваме рокендрол и има няколко сложни акробатични премятания, но това няма да ме спре, дори казах на Асен, че докато се движа, ще го играя! (Смее се.) Велко много обичаше това представление, беше горд с него и обичаше да се покланя на финала. Сигурно затова винаги когато се покланяме накрая, усещам най-силно липсата му и се разплаквам. А другият спектакъл, в който участвам - “Моли Суини”, направихме с един близък за мен човек – режисьора Борислав Чакринов, който е и директор на Бургаския театър. Това представление е много интимно и сакрално за мен, защото човек може да получи такава роля само един или два пъти в творческия си път, не става всеки ден. Там играя незряща и предизвикателството беше голямо, затова го обичам. За мен този спектакъл е кауза, защото у нас продължават да протакат въпросите, свързани с незрящите, които са много наболели и не търпят повече отлагане. Щастлива съм, че с това представление ще можем отново да напомним на зрителите, че такива хора се движат и съществуват сред нас.

- Трудно ли ти беше да се превъплътиш в образа на незряща?

- Два месеца живях с тях, за да се подготвя за ролята и да ги опозная. Ходих често в полувисшия медицински институт, където те учат за масажисти, защото това е от малкото професии, които могат да практикуват. Те преобърнаха представата ми за живота. Общувайки с тях, аз се прибирах всеки ден и си казвах, че нямам право да се оплаквам за НИЩО! Казвах си – “Мария, ти си щастлив човек и това е факт!”, а ние всяка секунда го забравяме. Ето, сега се ядосах, като видях сметката от топлофикация и се опитах да си го повторя същото нещо. Аз недоволствам, защото това е такса сгради, а аз нямам парно и въпреки това трябва да я плащам, но ако застанеш на страната на слепите, те какво трябва да кажат? Ако ние се ядосваме за тока, те какво – ако разсъждаваха като нас, трябва да излязат и да се гръмнат ли? В действителност те имат много по-положително възприятие за света. Хубаво е и всеки ден като мантра да си повтаряме нещата, за които сме благодарни.

- Успя ли да възприемеш тази положителна нагласа?

- Това, което ме научиха слепите, е, че щастието е в дребните неща. Те го откриват във всичко благодарение на изострените си сетива, докато ние ходим като слепи по улицата. Ето, дори в пипането на тази чаша (Мария докосва чашата с чая си – б.а.) , ти сега няма да забележиш, че това е порцелан, че е направена еди-къде си, какъв е вкусът, ароматът, горещината на чая, лъжичката, звънът й, а те усещат всичко. Ние сме тръгнали да гоним някакви глобални и далечни перспективи в живота си, а това ни отдалечава от истинското щастие, което е до нас. Незрящите имат такава философия за живота, много по-напред са от нас. Говорят например с такава естествена нагласа за смъртта, защото те са си в тъмното непрекъснато. Докато ние се страхуваме от нея и същевременно живеем така, сякаш тя никога няма да ни споходи, а всеки ден трябва да си я напомняме, за да живеем пълноценно.

- Доби голяма популярност най-вече с комедийните си роли. Кой пръв откри таланта ти да разсмиваш?

- Открих си го сама още като малка. Видях се на една детска снимка, на която рокличката ми се беше вдигнала високо над кръста, а чорапогащникът ми се е свлякъл долу, въобще изглеждам доста нелепо, а същевременно съм страшно сериозна на нея – ефектът е комичен. Още тогава усещах, че ще стана актриса, въпреки че никой не вярваше. Моите родители, баба ми, всички си мислеха, че това не е възможно, въпреки че често ги събирах и им играех какво ли не - балети, представления, въпросът беше да има публика. Вземах им и пари за билети (Смее се.) Аз дори насила накарах нашите да ме запишат в детско театрално студио, те даже не знаеха, че има такова, а после им заявих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ. Те ми викаха: “Абе, ти къде си тръгнала, кой ще те вземе теб?”, защото имаше много кандидати, но аз, разбира се, не ги послушах.

- Най-лудото нещо, което си правила в този младежки период?

- Колко луди неща правих аз – бях много щура, имам белези на челото и на брадичката, а на ръката имам осем шева след разни щуротии. Веднъж дори щях да се удавя във Варненското езеро, но едно комшийче – Боян, ме спаси. След това на всеки 8 август аз му давах меденка-курбан, защото ме спаси, но само ние двамата си го знаехме. Смее се. Аз ужким можех да плувам и точно защото много знам и затова тръгнах да се давя в езерото, те такива смели като мен - те правят поразиите.

- С Мариус Куркински се познавате още от детските години. Какво дете беше той и промени ли се с годините?

- Мариус беше странно дете, много по-различен от нас, останалите и не беше много комуникативен, но като станеше дума за театър, той веднага ставаше гуру. Даже в осми клас правихме детско представление – “Чер хайвер и леща” – комедия. Мариус я постави и репетирахме у тях на свещи, с пуснати пердета, на масата. Всичко беше много професионално, даже прослушка си бяхме направили. Някой казваше: “Актьорите да заповядат на сцената”, и започвахме спектакъла. И после ходихме на турне в неговото село с рейса, като сами си носехме всичко - куфарите, декорите. Кметът ни посрещна с кебапчета, а след представлението ни почерпи с мекици. Героят на Мариус се казваше Леонида Ламана, беше с бял костюм и бос, а аз играех жена му Валерия, която обаче има любовник. В една от сцените, където той ме целува, нарисуваните му мустаци са се отпечатали върху моето лице. Аз, без да се усетя, съм си играла абсолютно сериозно и чак като свърши, разбрах защо всички се напикаваха от смях, а Мариус нарочно не ми е казал до края. И до днес сме приятели и се опитваме да си помагаме един на друг. Миналия сезон заедно направихме спектакълът “Мъжът на жена ми”, който се играе в театър “Открита сцена”.

- Може ли да се каже, че театърът е вашата голяма любов?

- Нашият живот е театрото, и аз мога да заявя, че винаги театъра ни е бил приоритет, може би така са ни научили от малки. Не че аз нямам личен живот и семейство, но всичко при мен е съобразено с театъра. Дори мъжът ми и децата ни да питате, ще ви кажат същото – тази жена е посветена на театъра, а после на нас. На мъжа ми му тупвах бебетата още на 20 дни и най-вече той ги отгледа.

- Беше част от култовото тв шоу “Клуб НЛО”. Има ли истина в това, че комедийните актьори са тъжни в живота и какви ще останат в спомените ти Велко Кънев и Чочо Попйорданов?

- Да, истина е, такива бяха и Велко, и Чочо, дълбоко в себе си бяха тъжни хора. Мислила съм си защо е така и според мен, за да я играеш комедията, трябва първо да си видял трагедията, а после вече да имаш силата да й се надсмееш. Точно затова е много труден жанр и не всеки може да направи хубава комедия, а Велко имаше талант за това, той беше мъдър човек, изключително скромен и много добър рибар. Жалко, че толкова талантливи, прекрасни и добри хора си отидоха толкова рано.

- Кои са личностите, от които се възхищаваш и те вдъхновяват най-много?

- Силните хора ме вдъхновяват - такива, които са преодолели много трудности. Спомням си руската книга “Воля”, която ме впечатли още като дете. Разбрах, че човек може да постигне всичко със силата, която има в себе си. За жалост ние я разпиляваме, или не се научаваме да я използваме, а човек може да направи чудеса, вярвам в това. Ето, този Кличко, той ме кефи много! Говоря за енергията, която владее, той я контролира и на мен това ми харесва. Енергията трябва да се владее, при нас, актьорите, тя трябва да се прехвърля долу в салона. Важна е играта и затова казвам, че спортистите и актьорите трябва да играят, а не да говорят и да дават интервюта.

- В актьорската професия има много стрес. Какви са твоите начини за успокояване?

- Нашата професия е свързана с емоциите, но няма как, човек трябва да се научи да ги изчиства. Занимавах се с ТЕС (техника за емоционална свобода – б.а.) при Ценка Местанска. Всеки човек може да си помогне и сам, защото има енергия, стига да успее да я освободи и да я използва. Например дори само като си разтриеш ръцете и ги поставиш на мястото, където изпитваш болка, може да усетиш облекчение. Другото нещо, което ме успокоява, са дългите разходки или бягането. Често тичам по жп линии, защото са до нас и така по линията до перона тичам 15 минути. И мъжете, които ръчкат релсите, ме гледат – един ден, втори ден, и накрая на третия ден спряха да работят и като почнаха да ръкопляскат и викат: “Браво, Мария!”

- Не те ли е страх да спортуваш там?

- Ако прочетеш, че е станало нещо, да знаеш, че съм ходила да тичам на гарата! (Смее се.) Защо да ме е страх? Мен скоро ме влачи такси 10 метра на “Витошка”, точно когато беше големия сняг, така че нищо не се знае. Аз спирам таксита по този начин – като падам под предното колело. (Смее се.) Таксито се хлъзна в снега и не можеше да спре - бутна ме, аз паднах под бронята и колата ме повлече с предната гума – сур, сур сур. Викам си: “Той за вкъщи ли ме прибира, къде е тръгнал този човек?” Не е смешно, но аз се смях през цялото време. Има нещо, дето ме пази, сигурна съм!

- В какво вярваш?

- Много неща, които съм постигала в живота съм ги постигала с вяра. Какво значи вяра? Аз мисля, че има Господ и частица от него има във всеки един човек, той е във всеки от нас и това, което той е можел, го можем и ние – с мисълта и с енергията си.

- Имала ли си сънища, които се сбъдват?

- На първи май започнах репетиции за нова пиеса и седмица преди това сънувах, че репетираме в хола на режисьорa, където той е направил сцена. Преди два дни ми се обадиха, че на първи залата за репетиции ще е заключена и ще се наложи да репетираме в неговия хол. Ето, че сънят ми се сбъдна!

- Най-мистичното място, което си посещавала?

- Имах шанса да попадна на едно много необикновено място – Кози камък, намира се над Ковачевица. Това е тракийско място, много непознато у нас, а в същото време в чужбина имат информация за него, може би тук нарочно не го рекламират. Даже и американците имали сведения за Кози камък, то не е точно камък, а една огромна скала, която се надявам иманярите да не са взривили, защото, когато бях там, те масово гърмяха долу и явно търсеха нещо. За съжаление никой не го охранява. Разбрах, че от НАСА са направили снимка отгоре на Кози камък и се оказало, че това е звездна карта, защото в скалата има дупки с точен диаметър и определено разстояние между тях, не е известно с какви инструменти са правени. Един професор ме качи на скалата и ме попита какво чувствам. Аз виждах земята с очите си, но усещането ми беше, че съм в небето, че това е мястото, което някак си е по средата между земята и небето. Казах му, че се чувствам повече в небето, а той: “Мария, всички, които качвам тук, се чувстват по този начин, независимо от раса, пол, години, казват едно и също нещо”. Изключително място!

- Любима мисъл?

- Безопасно е да си щастлив!

Материалът е на вестник "Труд"