„Колата се кара с краката!” Така ми казваше някога инструкторът ми по шофиране и леко намигваше с някаква идея за лека сексуална закачка. Благодарение на този човек, въпреки спорното му чувство за хумор, се научих да карам автомобил повече от добре, а триковете, които ми показа, са ме спасявали в не една или две опасни ситуации. И въпреки че у нас масово се вярва, че жените не могат да шофират добре, с гордо вдигнато чело мога да кажа, че съм сред отлично справящите се на пътя.
Точно с това самочувствие съвсем наскоро ми се наложи да премина с автомобил почти цяла Европа и това приключение ме убеди в следното: моят инструктор може и да беше прав за краката и шофирането, но със сигурност не си даваше сметка за още нещо – че кола се кара и с възпитание. Всъщност едноседмичното ми шофиране из европейските пътища ме накара да си дам сметка, че в маниера на шофиране и в етикета на пътя има международни разлики.
Българските гъзари
У нас нещата са си ясни, но да ги преговорим. Максималната скорост на магистралата може на хартия да е 130 км/ч, но реално се кара с поне двайсет километра отгоре. Който не притежава кола от висок клас – поне мерцедес, ауди или беемве, трябва да си кара в дясната лента. Хората с малки, среден клас коли, които си мечтаят един ден да са на мястото на онези с почти самолетите, трябва или да карат максимално близо до аварийната лента, или да заемат спасителната поза „може да съм дребен, ама съм вреден” и да избичат лагерите на невинните си автомобилчета, за да се включат в общото състезание на пътя. Даването на мигач не само не е модерно, но е и отживелица. В момента, в който се престроиш в крайна лява лента, за да изпревариш някого, отзад се появява някой от шофьорите гъзари, който първо отдалеч започва да присветва, за да се мръднеш, а после се лепва за багажника ти, докато не освободиш терена. Един мой добър приятел „учи” на шофьорски етикет подобни майстори на магистралните състезания, като чинно и почтено продължава да си кара в крайна лява лента с максималната позволена скорост от 130 км/ч и толкоз. За нищо на света не се помръдва, независимо че отзад настава цяло светлинно и музикално шоу, а след това следват номера със засичане, псуване и показване на не точно най-подходящите пръсти. Що се отнася до жените шофьори, те все повече започват да приличат в поведението си на мъже – неволята на пътя ги научи и да крещят, и да правят нецензурни знаци, и да се състезават където изобщо не му е мястото.
Сръбските и хърватските кавалери
Колкото и да ни е странно, в тези иначе близки до нас като манталитет страни, се кара далеч по-спокойно и приятно. Първо, гъзарските коли не са чак толкова много, а тези на пътя се движат достатъчно спокойно и по правилата. Пък и на жените шофьори не се гледа с такова пренебрежение – на тях им се помага, ако нужно, при това не съжалително-унизително, а кавалерски. Въпреки това обаче скоростите са високи, ограничителната скорост от 120 км/ч е пожелателна, а знаците са повече за сплашване, отколкото за спазване.
Словенските джентълмени
Тук нещата наистина започват да приличат на Европа. Така както пейзажът наоколо започва да става по-подреден и организиран, а хората – по-усмихнати и добронамерени, маниерът на шофиране коренно се променя. Правилата се спазват, точно каква и колко скъпа е колата ти не ти дава право да си деребействаш по шосетата. Да спреш за почивка на бензиностанция е приятно. Тоалетните са платени и това е малко досадно, но пък за сметка на това са чисти и никой няма да ти измърмори, че това не е обществен клозет, ако, видиш ли, не си купиш нищо от магазина или не заредиш бензин.
Италианските мачовци
Ето тук е големият проблем. Случвало ми се е да карам и на юг, където още се чудя как останах жива. На север обаче се оказа не по-малко опасно. Близо до Милано трилентовата магистала е наистина натъпкана с огромни камиони, които завземат крайна лява лента и от време на време преминават в средната, за да изпреварят отчаяно някой и друг леко забавил се камион пред тях. Излизането става ненадейно, най-често без никакъв мигач. Така оттук ми стана ясно, че както модата в облеклото, така и модата в шофирането идва от тези земи. Вероятно прекаленото жестикулиране, така естествено внедрено в изказа на италианците, им пречи да оцелят пустия му лост за мигача, за да предупредят, че предприемат маневра. Да дадеш мигач дори е грешка – щом го забележат, тези отзад се засилват неистово и се опитват да стигнат зад гърба ти така, че да могат след това да натиснат яростно спирачки и почти да се забият в багажника ти. Принципно в Италия дистанцията между колите трябва да се равнява на два паркирали един след друг автомобила. Истината обаче е, че карат зад теб на около метър. Така си принуден да пердашиш с тяхната скорост, която далеч не е нито максималните 130 км/ч, нито компромисните 110 км/ч. А си се забавил, а са те плеснали отзад и си останал на място. Карането е бързо и емоционално, извиненията ги няма никакви.
Френските буржоа
Оооох, тук вече си отдъхвате. Френското възпитание си е френско възпитание, нищо че само до преди двайсет години именно тук се е шофирало както у нас сега. Въпросът е, че пътната полиция се е заела да си превъзпита подопечните и така днес се кара спокойно и сигурно. Почти навсякъде има радари, а нищо чудно и докато си караш така скоростно, зад гърба ти от нищото да изникнат двама полицаи на мотори и да те арестуват. Глобите са солени, а ако си нахален, може да ти конфискуват колата на място. Що се отнася до дистанцията, тя се спазва и, разбира се, се свива, когато има задръстване.
Германските послушници
Възпитаните и послушни германци често се превръщат в палави момченца и момиченца на пътя, така че и там трябва да се внимава. Истина е, че никой няма да си позволи да ви притеснява само защото кара по-скъпо возило. Мисленето там за тези неща е различно – не ти си заслужил скъпата кола, а тя теб, защото си страхотен специалист, гениален учен, велик търговец, талантлив артист или спортист.
Скромните скандинавци
За скандинавските страни трябва да се напише отделен текст, защото там скромността е ценно качество много повече от навсякъде по света. Що се отнася до Турция, Гърция, Румъния и Полша, нещата там много приличат на българските. Важно е не да стигнем живи, а да ни видят колко сме смели в последните секунди от нашия живот. Подобна безразсъдност е не само опасна – тя е и проява на много лош вкус към живота. Всъщност на липсата на такъв.
Коментари (0)
Вашият коментар