В храма “Св. Иван Рилски” в свиленградския кв. “Гарата” се отслужва празнична неделна литургия. Плътен и дълбок баритон подава реплики в диалог с миряните. Към 15 богомолци са станали на крака и отвръщат на стиховете. Чете се т.нар. евхаристиен канон.
“Това е новият поп. Много е благ и сладкодумен, гласът му се лее като мед. Ще служи и днешната вечерня”, обяснява възрастна жена пред малката черквичка. Сградата ѝ се нуждае от външен ремонт, но пък градинката отпред е перфектно поддържана.
Новият поп е почти 50-годишен мъж. Отец Александър Костов идва от Казанлък, за да запълни огромния дефицит от свещенослужители в епархията. Той бе ръкоположен от Старозагорския митрополит Галактион на 15 май т.г.
“Още съм, така да се каже, на стаж. За да мога да водя самостоятелно служение, трябва да участвам в 40 литургии. Сега съм по средата. Старая се всичко да бъде както трябва, пък и учителят ми отец Януарий е много добър”, скромно казва свещеникът.
Той с лекота изкарва задължителната неделна проповед, след което раздава и благословените за причастие късчета хляб. Всъщност отец Александър е бивш пожарникар. И то в тежко подразделение в родния Казанлък, което обслужва рискови заводи с военно производство.
“Вярно е, че между
борбата със стихиите
и службата на Господ
има огромна разлика
Но общото е, че всяко занимание трябва да бъде изпълнявано с желание и добросъвестност”, казва отецът.
Алтернативите пред завършилия военен техникум в Сопот млад човек не били много.
“В казармата ме взеха в смолянския граничен отряд. Двете години под пагон не бяха леки. Изискваха се много физически и психически сили. Трябваше да бъдеш в готовност да реагираш по всяко време.
Научих много неща като войник - чувство за дисциплина, дълг. Придобиват се трудови навици, вменява ти се послушание към по-старшите и началниците. Това после много ми помогна в професията на огнеборец. А и сега”, шегува се отец Александър.
Договор от средното училище го задължавал да започне работа в “Арсенал”, преди да сложи шлема и да грабне маркуча с вода за 5 г. “От малък спортувах, а след това и като младеж продължих с физически занимания.
Не беше голям проблем да покрия нормативите и изискванията за пожарникар”, спомня си божият служител.
“Бях още новобранец в службата. На едно от дежурствата се чу гръм, който отекна в цял Казанлък. Вдигнаха ни по тревога. Беше станала производствена авария. От взрива имаше разрушения, беше много опасно и влязохме с въздушни апарати. Имаше разлив на киселина и вредни газове.
За съжаление, разяждащият разтвор беше залял работник, който почина”, спомня си Александър.
Мислите му обаче са другаде:
“Земята се люлееше
под краката ми
Никога няма да забравя началото. Това за мен беше прелом, намеси се божието провидение. И до ден днешен не мога да разбера какво стана.
Още карах курса за пожарникари във Варна. Чаках автобус в центъра на града - точно срещу катедралата. Бях застанал пред храма. Изведнъж вперих очи. Дълго време стоях като омагьосан и не откъсвах поглед от църквата.
След това сякаш някаква сила ме повлече натам. Не усетих даже как съм се озовал вътре. Започнах да разглеждам. Клисарката, която продаваше свещи, явно е била шокирана от вида и поведението ми: “Мога ли да помогна с нещо?”, попита тя.
Не знаех какво да отговоря, погледът ми бе върху лавица с книги. Пожелах да си купя нещо, а тя ме насочи към близкия църковен магазин, където изборът бил по-голям.
Там се застоях около час. Излязох с пълен пътнически сак с православна литература”, описва Александър.
Книгите му стават настолни между смените в дежурната част на телефон 166. Колеги се шегуват с него кога открито, кога зад гърба му: “Духовното и ирационалното не гасят пожари, не отводняват след порой и не участват в спасителна дейност.”
“Бях решил да се посветя. Мислех си за нов път, който ще ме отведе напред, ще ми даде сили да продължа уверено и с надежда.
Казах си: “Където
и да си, Бог няма
да те остави.”
Имах и някакъв фундамент от прочетеното. Така записах първо Духовната семинария, а след това и Богословския факултет на университета.
Не ми беше лесно, вече на тази възраст паметта и учението не са като при по-младите. А трябваше и да се издържам по време на редовното обучение”, обяснява свещенослужителят.
“Да, наистина заплатата на огнеборец бе добра. Пенсионираш се и по-рано, но ако си започнал навреме и си изкарал годините. При пенсиониране получаваш пари накуп. Не е тайна, че в църквата възнагражденията не са високи, не сме бюджетна дейност, както това е в Русия или Гърция например. Пътят на свещеника е труден, ако си върши работата както трябва”, коментира отецът.
“Свиленград е
по-греховен град
от много други в България”, провокираме събеседника си в расото.
“Преди не знаех, че тук има толкова много казина и други заведения. Но както е казал Господ: “Там, където се увеличава грехът, там Бог снизхожда и увеличава благодатта.”
В досегашния си престой видях много примери на светла надежда, на лъч в това бездуховие. Срещнах се и се запознах с благочестиви християни, които ревностно помагат както в църквата, така и в обществото. Още не познавам добре всички енориаши”, разказва Александър.
Питаме го дали митнически служители идват да палят свещи и да се молят. А той дискретно отговаря: “Сградата на управлението на митница Свиленград е едва на няколкостотин метра от храма, добре са дошли.”
Съпругата Светла, която е медицинска сестра, е неотлъчно до младия отец на службите. Тя приглася, докато Александър и Януарий четат Евангелието.
“Свещеничеството не ми е далечно - мой братовчед по майчина линия в Павел баня е свещеник - отец Иван Тутунов. С Александър сме женени от 3 г. Последвах мъжа си тук, защото такава е била божията воля. Приех, защото църквата не ни учи на нищо лошо.
Да си божи служител, е призвание. Трябва да имаш личностни качества и мисля, че моят любим съпруг ги притежава”, усмихва се тя.
Коментари (0)
Вашият коментар