Veni, vidi, scripsi*

Blagois Iesus pependit de hic cum amicam Esmer

Този кратък надпис идва да покаже какво точно е щяло да има върху стените на Колизея. А също и ако сте се чудили как е на латински “Благо Джизъса беше тук с гаджето си Есмер.”

Представям си този текст изсечен в древния мрамор с римски капитален шрифт. Изчерпателен като папска енциклика. Дарствен надпис за бъдните поколения. Татуировка на авторовата уникалност върху снагата на времето и клин в хаоса на публичното пространство.

Но уви,

римляните хванаха

Джизъса, преди

да е възвестил

Това тяхното вече е някакъв рецидив, но няма да го коментирам. Въпросът е в триумфиращото послание, от което тези апостати лишиха света.

Преди две-три години бе обявено, че Колизеят ще претърпи най-голямата си реставрация от Втората световна война насам. Близо 30 милиона евро бяха отпуснати за тази цел. И когато работниците започнаха да шкурят стените от патината на времето, познайте кое веднага хвана погледа и задържа интереса на учените най-много? Не отводнителните канали, дренажната система или подземията. Не грандиозната инженерна мисъл на великата Римска империя. Не тухлите, мраморът и мазилката, а това, което е написано върху тях. И нарисувано също така. Защото освен всичко друго бяха намерени и два фалоса от III век, изографисани много професионално и с подобаващи размери. Или поне така разбрахме от въодушевените разкази на директорката на Колизея Росела Реа, която даде десетки интервюта по този повод. Естествено, това не са нито първите, нито последните открити подобни графики. Но и коментарите на археолози и учени по случая не бяха изненада. В Античността, виждате ли, се смятало, че рисуването на фалоси по стените носи късмет и благополучие. Да, бе, да! Колкото сега е благополучно да надраскаш това, което ние, българите, за удобство изписваме само с три букви. Научните работници могат да бъдат особено дразнещи в старанието си да оправдаят всеки двайсетвековен вандализъм, приписвайки му уж някакъв сакрален смисъл. Какъвто той няма и никога не е имал.

Тук се сещам за проф. Димитър Овчаров, лека му пръст, който в книгата си “Български средновековни рисунки графити”

тълкува едни откровено

порнографски драсканици

от преславската

крепостна стена

като символна

експресия

между шамана и неговия дух покровител “аями”. Какъв дух, какъв шаман?! Просто две човечета, мъжко и женско, очевидно се... Клецат. Както би се изразил проф. Божидар Димитров, спрягайки този иначе протославянски глагол като старобългарски.

Пределно ясно е защо тази и други крепостни стени изобилстват от подобни композиции, както и от множество самостоятелно изографисани полови органи - мъжки и женски. Обяснението са дългите, самотни, скучни нощи, които войници от караула са имали покрай стените. Щото крепостите се пазят не от шамани и духове аямита, а от живи войници. И всеки, който е бил в казармата и е давал караул дори и в не толкова древни времена, ще знае какво имам предвид.

Хората и техните най-първични потребности ни най-малко не са се променили през вековете. И отново Апенинският полуостров от Античността е най-подходящият пример. Надписите по стените на изровения от вулканичната пепел Помпей са повече от красноречиви.

Някои са писали, водени от чувстно на любов или приятелство:

Marcus Spedusa amat (Марк обича Спедуза)

Cornelia Helena amatur ab Rufo (Корнелия Елена е обичана от Руфо)

Nos duo carus amicorum aeternum hie erant. Vis nosse nominis Gaius et Aulus. (Ние двама добри приятели вечни бяхме тук. Ако искате да знаете имената ни, те са Гай и Аул)

Гордост и задоволство, а може би суета и самохвалство са в основата на надписи като тези:

Hic ego puellas multas futui (Тук чуках много момичета)

Suspirum puellarum Celadus Thraex (Селад Тракиеца кара момичетата да стенат)

Има и такива, писали от отчаяние или просто, за да изкажат мъката си:

Atimeus possedi gravidam (Атимет ме забремени)

Dominus est non gratus anus rodentum (Господарят не струва и миши задник)

Мнозинството просто са искали да информират в полза на обществото.

Apollinaris medicus Titi Imperatoris hic cacavit bene (Аполинер, доктор на император Тит, се изака яко тук)

Si quis sedet hic legat hoc primum omnium: Si quis velit cochlea debet expectamus Attice: illa sumptuum IV sestertium (Ако някой седи тук, нека първо прочете това: Който иска да клеца, да потърси Атиче, тя струва четири сестерции)

Lucius pinxit hoc (Луций нарисува това)

Всички тези надписи и хилядите други подобни са толкова откровено ясни, че не оставят абсолютно никакво съмнение за мотивацията на своите автори. Няма духове, няма шамани. Човещина! Това е обединяващата сила, която е крепила ръката на всички тези пишещи, отдавна изтлели в тъмата на времето. Но ето че техните послания са се запазили вече 2000 години. Така стигаме до главната причина за това хората да пишат по стените. Просто искат да оставят следа. По възможност такава, която ще устои възможно най-дълго на времето. Както ни учеха едно време в училище: Verba volant, scripta manent. Думите отлитат, написаното остава.

Познавам човек, който е маниакален фен на ЦСКА и преди време, посещавайки Великата китайска стена, не се сдържа и

надраска върху вековните

темели онуй фамозно КЗЛ След което и се снима с “творението си”. Това, а и другото популярно трибуквие съм ги виждал къде ли не - от хълма Корковадо до пирамидите в Гиза. Даже и от вътрешната страна на купола на папската базилика “Свети Петър” - най-известния паметник на ренесансовата архитектура, а и най-голямата църква в света.

Преди 15-ина години във Верона снимах портала на къщата на Жулиета, над който с дебел черен маркер се кипреха три имена - Гошо, Пешо и Борис. Там всички стени около къщата са оцвъкани с всевъзможни надписи. Заради най-известната любовна история на всички времена пълчища ромеовци и жулиети от цял свят прииждат на това място, чувствайки се длъжни да оставят знак за своята любов на дувара. Нашите момчета обаче явно са се покатерили едно върху друго, за да си напишат имената възможно най-високо - там, където дори общинските власти на Верона не могат да достигнат при регулярните си почиствания на обекта.

“Наши следи” има по всички значими паметници на земята. Но това е напълно нормално. Не виждам причина да не е така. След като цял свят открай време драска, защо и българите да не го правят? Писмовен народ сме все пак. А даже и преди да сме имали книги, още бидейки езичници, сме четели и гадали с черти и резки, както пише Черноризец Храбър в “За Буквите”. Точно тези черти и резки явно още са в главите ни.

Да се ходи по света и да се драска, е било своеобразна част от Българското възраждане

Още преди Освобождението през 1854 г. в Йерусалим на Божи гроб някой си Нетко от Копривщица е издълбал с нож на вратата на светия храм кой е и откъде идва. Това, съгласете се, е доста време, преди Благо Джизъса да хвърли око на Колизея и културно-историческото наследство на Великата римска империя.

Вандал ли е

хаджи Нетко?

Ако се съди през последните години колко българи с гордост са се снимали пред този надпис - едва ли.

Наскоро проф. Божидар Димитров припомни как на известната колона, вдигната в чест на битката при Клокотница, някай много след Иван Асен II е добавил своето: “Аз Драган писах.”

Въпросната Драганова резолюция много прилича на онова Lucius pinxit hoc от стените на Помпей. А пък някои автори смятат, че въпросният Луций е първообразът на Килрой - американската графити икона от 40-те и 50-те години на миналия век.

В поп културата на САЩ Kilroy was here (Килрой беше тук) е отдавна със статут на легенда. Надписът, придружен от семпла рисунка на човече с голям нос, се разпространява и в Европа по време на Втората световна война, защото американските войници имат навика да го слагат къде ли не. По този повод се разказват всевъзможни истории, които граничат с модерна митология.

Например как германски части пленили някакво американско оборудване и на един от сандъците открили надписа с рисунката. Разузнаването на Третия райх помислило, че това е някакъв код, и агентите на Гестапо прекарали дълги нощи в главоблъсканици какво ли трябва да значи това. Дори

самият фюрер дълго

се пулил срещу копие

на картинката

Друга градска легенда разказва как по време на Потсдамската конференция Сталин открил надписа “Килрой беше тук” в банята на хотелската си стая. Естествено, веднага издал заповед да се изясни кой е този Килрой. И по възможност да се проведе профилактична беседа с него.

Аз например винаги съм искал да мога да си побеседвам с хаджи Нетко. Всеки път като ходя на Божи гроб, си мисля за този човек. Как ли е изглеждал, какъв ли е бил по характер... Просто ми е интересна историята му. И с Благо Джизъса бих побъбрил. Със сигурност той има интересни черти на характера. Освен че е графоман. Това всички го знаят. Особено

като се има предвид

какво е направил със

собственото си тяло

Мисля, че хора като Благо трябва да се изучават, опознават, описват и класифицират с научно внимание. Защото този вид примати са на изчезване. Не ви се вярва? И на мен, но сухата статистика сочи друго. След филма “Гладиатор” с Ръсел Кроу туристите, посещаващи Колизея в Рим, са се увеличили няколко пъти и вече са около 6 милиона годишно. За цялата 2014 г. властите са заловили шестима души при опит да пишат по стените на амфитеатъра. Това значи един на милион! Не е много, съгласете се. Въобще не е много...

* От латински - “Дойдох, видях, написах” - перифраза на репликата на Гай Юлий Цезар “Дойдох, видях, победих”.