Поп Минчо Кръстев разказва за живота на българите преди Освобождението

Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох „Видрица”, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочие. (12 юлий 1894 г. Свещеник Минчо Кънчев с. Арабаджиево, Старозагорска околия)

Предлагаме ви откъс от „Видирица”, който обрисува живота на българите преди Освобождението.

[Част] първа

Какво хубаво грее слънцето, какво е приятно и весело времето, сякаш че самата природа е надарила това място. Гъсти гори, лешнаци, диви лози, къпини, в които ходят и се разполагат диви зверове: вълци, гликове, свини, сърни. В това място между тези гори се лъщеят шест бели кули, оградени с големи чифликя: 1. Кул кея, 2. Дуракаа, 3. Келеш Байрактар, 4. Мехмед бей, 5. Таир бей, 6. Бабека. Между всички най-силен бил Кул кея, който придошел от Цариград и се заселил в това място, направил голям чифлик, насадил едно пространство бахча (градина) със сливи и друга с черници. А Бабека бил татарин. Тука, между тези чифлици, имало и шест къщи, заселени с българи, и то какви къщи – колиби. Тези чифлици и колиби са в село Арабаджиево. От тези къщици в една живял и Колю Нейков, който се е прехранювал с овчарство. Това е било в XVIІ век, около 1688 година.
Приказува ми дядо Герган, който беше около 110 години възраст в 1857 г., което бил изслушал по предание от по-стари хора за това село Арабаджиево. От село Арабаджиево право на изток, при Къръмската воденица, местността се назовава Селище, там е било селото в българско царство и се назовавало Попово село. Селото Попово като се разсипало в преминалите преврати, българите, които останали живи, избягали кой накъдето можал. А тука, в честата гора, се изкрили и засекли няколко души българи и живеели без къщи. Само с коля, с мотики разкопавали земята и си посявали за прехрана жито и просо. Тези клети българи и тук не можле да се укрият от турците. Тези проклети зверове, като ги подушили, нападнали ги с една малка битка и ги изловили всички и изклали и нарекли същото място Арабаджиларкюю. Станало Попово село Арабаджиево. Нарекли го турците Арабаджикюю, което и досега се дума. Това ми приказува дядо Герган, който слушал и забележил по предание от по-стари хора – баща си и дяда си.
Колю Нейков, който се заселил около XVII век и живеел в с. Арабаджиево между съседите си и големи агалари, родил синове: Стояна, Къня, Нейка и Тодора; дъщери: Маша и Злата. Колю Нейков извъдил: кози, овце, а синовете му растат, агаларите Келеш Байрактар, Кул Кея, Бабека, Мехмед бей изгаснали. Останали Таир бей и Дурака, който наследил и на Кул кея имота.
Колю Нейков започнал да остарява, но пак не оставял овчарската си тояга, синовете му поизрастали, захванали да му помагат, но пак не бил спокоен, като се подпирал с тоягата си и говорил: “Какво е весело, какво хубаво пеят славеите и кукувиците и какво на хубаво миришат полските цветя: теменужката и мoмата сълза, а утре пак ще се работи с децата на Дурак бея, какво ще правя овцете и козите, хубава стока ми даде Бог, но таз пуста меджия, тоз проклет афион ще да се плеви и копай. Няма ли град за него, ами ни мъчат толкоз тез зверове, Господ да ги убий и порази. Няма що да се стори, нали сме паднали в ръцете им роби, ще им робуваме – Бог е добър и за нас.
Да извадя аз кавала, да посвиря и развеселя стадото си, че то утре ще стои запряно, да се поприберат кучетата от гъсталаците и да чуят момчетата, да не би да са заспали и ги придебне гад и разпръсне козите”. Изважда кавала и засвирва. Момчетата чуват кавала на баща си и радват се: тати свири с кавала, утре няма да плевим мак (афион). То е било в XVII век.

Меджия

– Кольо, какво си се замислил? – пита бабата му.
– Не питай, жена, днеска оставих овцете, козите, толкоз стока в агъла да мрат гладни зарад тоз пусти афион, дявол да им вземе главата и меджията. Гледам днеска, като работим, едни плевят, други прашат с мотиките, между другите деца виждам и наш Тодорча какво прави, той не плеви тревата, ами скубе афиона, който му доде напреде. Ако го видят тези мръсни гаджали, които вървят след нас, какво ще думам, не знам, ще го добият.
– Кольо! Узарана, като доде Дели Осман, та прибра децата, наш Тодорчо е малко инат, още тогава каза, че ще скубе, което корен се случи напреде му. Дели Осман малко остана и мене да докара, досред пътя ме кара, хеле се измолих, дадох му 5 оки сирене и питата хляб. Върнах се и знам, че и вий ще гладувате, но овцете по-гладни, пуснах овцете и козите към прополените, та ги напасах и не са много гладни.
– Аз ай сега ще ги излъча и изкарам, но нека се приберат децата да вечеряме.
– Почакайте да се опече питата, защото сега скоро я зарових в огена, онзи дявол Дели Осман днеска взе цялата пита и аз цял ден съм гладувала – каза баба Колювица.
– Какво ще се стори с това нашто дете Тодорча? Освен гдето скубе мака (афиона), ами и хука (попържа) дангулите и замярга читачеата им с буци, хеле дангулите не го виждат.
– Кольо, наш Тодорчо е малко вироглав и не знам какъв чуляк ще стане, кога порасне.

Сватби

Колю Нейковите синове израстаха. Стояна оженили за дъщерята на Станка Йоргова Юрдеков от село Карпусча. Къня оженили за Гана Малинова от с. Трънково, а на Нейка за жена – от с. Шахпазлий. Дъщеря си Злата оженил и дал на Недялка, капъджибашкия говедар в с. Ахиево.
Най-подир Колю Нейков достигнал в голяма старост с неуморимите си големи трудове и черни теглила между турците, починал и се причислил във вечността при блаженопочившите в рая.
Стоян Колев (Латина) останал на бащина си занаят овчар. Той бил тънък, на бой висок, с дълго лице, черноок, знаел хубаво да пей и бил гласа му много сладък и висок, на шега да затананикал, всеки, който го чуел, запирал се да послуша. Латина Стоян и Станка Йоргова Юрдекова с многото си трудове извъдили много овце и кози и родили двама сина, Йорга и Кънча, и две дъщери, Неша и Димка. Йорга оженили и му взели за жена Куна, дъщерята на Станка Йовчев от с. Голямо Кадиево, и Неша, дъщеря си, оженили и дали я на Нейка Топал Маринов в с. Шахпазлий.
Къню Нейков станал земледелец и родили с жената си Гана четири сина: Стояна, Господина, Коля и Кънча, и дъщерята им Стояна.
Нейко Колев (Дели Нейко) родили с женa си четири сина: Стояна, Генча, Коля и Минча, и три дъщери: Маша, Гена и Злата. И той работил земледелие.
Тодор Колев останал при най-големия си брат Стояна и ходел заедно с него, та пасели овците и козите.

Капъджибашиските чифлици и неговите телопазители

Капъджибашията е живял в град Стара Загора и в това време е бил като един княз в околията, той вземал, той давал, той бесил, той колил, твърде малко познавал султана. Неговите чифлици са биле: 1. В село Ахиево с главен управител кръвопиец Гяур Алия. 2. В с. Караджалий – Муртазата. 3. В Джуранлий – Слав кея. Този Слав кея зарад една кобила обесил коняря си на бряста всред чифликя, защото казал, че се изгубила. Тези чифлици били оградени и укрепени с яки и високи стени и на стените по шест кулички, с по един къраасъ и с десет-дванайсет души оръжени турци на всяка куличка. Назъри, коруджии, аргати, цигани тъпанари и други голи-боси турци, гладни хрътове, които имали право да ги хранят българите и да им плащат диш-хакъ. А други варварски и зверски постъпки не ги взема перо да се опишат... На кого ще се оплачеш, на Гяур Алия ли, или на Муртазата и Слав кея? Тежко и горко... – казва дядо Герган и Гайдаджи Митю чифчи.

Голямата сватба в с. Ахиево

Тази голяма сватба [станала] в тези варварски и най-гнусни тежки черни теглила от хората на капъджибашията и от неговите управители и мучители християнски Гяур Алия и Муртазата, и Слав кехая.
Тоз човек как се е решил да направи такава голяма сватба, дали е бил много богат и влиятелен между големците, или пък тяхно мекере, не се знае. Този дюгюнджибашия (сватбарин) от с. Ахиево калесал много гости, познати нему големци турци, между които и техни гладни кучета и мъчители на християните, които, освен гдето немилостиво и варварски постъпвали с горките българи, но като се наядели, взимали пари за труда на зъбите си (диш-хакъ) както за тях, тъй и за конете си, гдето яли ечмик.
На тази сватба биле поканени и българи, едни отишле със зетя да взимат булката, а други според български обичай ще направят хорото. Гайдаджи Митю Кул, Дурак бейов кея от с. Арабаджиево*, засвирил с гайдата, та направил голямо хоро в капъджибашиския чифлик, влизат капъджибашиските турчеля в хорото и който българин не играй или влезе вътре в хорото, бой до умряло.

Жела Жекова

На тази сватба с другите сватбари отишол и Тодор Колев заедно с аретликя си Вълча Колев, и двамата овчари. А тази прочута хубава мома Жела Жекова от с. Ахиево била любовница на Вълча Колев от с. Арабаджиево. В този ден Гяур Алиевите турчеля биле се наговорили да вземат с насила Жела Жекова от хорото и да я дадат за жена на арапина си Мерджана. Тодор и Вълчо зачули този план на турците, стегнали се юнашки да отърват Жела Жекова от турчелята. Вълчо, без да се страхува от турците, отива и хваща се на хорото при Жела Жекова, а Тодор, приготвен за бой с овчарската си тояга. Турците настръхнали, спускат се с голи ножове връз Вълча, а други грабват Жела. Тодор и Вълчо с овчарските си тояги – върху турците, бой голям, наложили турците по земята и те отънали в кръве, но не можле да успеят да отърват Жела от турските ръце, а те, като се защищавали с овчарските тоеги, сполучили да избягнат и влезят в гората, отънали в кръв. А Жела Жекова замъкнали турците в харемликя при Гяур Алийца.

Стоян Колев

Латина Стоян Колев бил с овцете си между Дядова Станчев егрек и Гръцката поляна, това било часа около 12 по турски, слънцето наближило да зализа, когато Тодор и Вълчо излизат при батя си Стояна, който, като ги видял отънали в кръве, останал смаян и казал: “Каква ли бела направи ти днеска, Тодоре?” “Каква бела – бихме се, драхме се, налагахме се с Гяур Алиевите читача, не можохме да сполучим да отървем и отнемем от турчелята Жела Жекова, любовницата на аретликя Вълча, взеха я за жена на арапина си Мерджана. Май скъпа им доде, ний отънахме в кръве, ама и тях хубай наложихме, развалихме цяла сватба*. Бате Стоене, то ще ви разправим, ами ти иди в село, та донес хляб да се нахраним, защото сме гладни, и виж дали са отишле в село да ни търсят. Ако ни търсят, да додат, ний сме тук, кажи им”.
Стоян подкревя глава и тръгва към село.

Тодор и Вълчо

Тодор говори с аретлик Вълчо: “Какво мислиш и каква я кроиш? Жела взеха и ще я потурчат тези бесни кучета, ний хубай ги налагахме днеска, ами онази циганка, която се навря и искаше и тя да приближи при Жела, ти когато ги юнашки събаряше, аз през тълпата, която ме нападаше с голи ятагани, прегазих и я съборясах в кемането и туй беше. Ний си отървахме живота*, но тези кучета няма да ни остаят, те ще ни търсят и ако ни уловят, ще ни избесят. Ти какъв ум мислиш?” “Аз знам това, аретлик Тодоре, и мисля да се крием и бягаме из гората, че най-сетне, като се попремине, може да се забрави, и с пари да го свършим, знаеш, че парите са сладки и те всичко вършат”. “Аз не мисля тъй, аретлик Вълчо, аз това съм намислил: ще напусна овчарлъка, ще туря главата си в торба, ще събера няколко юнаци и ще дам да разумеят на тези капъджиловци, гяуралиевци, муртазовци, славкехайовци и на голите им кучета, които ги пазят и пият на нашите братя кръвта. Не стига, гдето ги храним като гладни кучета, ами да грабят моми и булки и да ги турчат и наслаждават зверските си кучешки страсти с тях. Това съм намислил и този път ще държа, доколкото живот живея. Белким ти не ще тръгнеш с мене, аз се надявам и на аретликя Димитра и той да ме послуша. Да беше и той днеска с нази, още по-голяма работа щяхме да направим и юначество покажем. Хора много, но всеки бяга настрана. Хаде да свием и му приберем овцете и козите на Гръцката поляна и смамим кучетата му, че бати Стоян е отсега на дохаждане”.

Овце и кози на гръцката поляна

След малко Латина Стоян довтаса, донел хляб, месо печено и вода, сяда на тревата и захваща да казва така: “Много лошо сте направили, вий сте потрошили турчелята в Ахиево. В нашето село дошле шест тълпи кучетари, вази търсят и ако им минете на ръка да ви уловят, ще ви обесят и живи дерат, язък за вашата младост”. Тодор: “Бати Стоене, ний днеска uял ден се юрлахме с тях, да са ни хванали, ръцете им вързани ли бяха! Я гледай на колко места имам клъцнато от ятаганите им, но в ръце не влизам, и аретликя Вълчо е бележен, зам да знай оттук натъй каква мома да залюбува, и той хубай ги търкаляше, те уплашиха ли се, кой знай, забравяха с пушки да гърмят, ами повечето само с ятаганите си искаха да секат. А пък нашите дълги овчарски тоеги не ги пускаха да ни приближат. Като подскокнем, по трима наведнъж събаряме, пръснахме ги като чил-яврукларъ и пак се отървахме живи”.

Из „Видрица”

Книгата може да поръчате тук!