През 80-те години у нас снимат Йозеф Кронер, Марина Нейолова, Ирина Муравьова, Мари Сюр, Зузана Коцурикова, Валтер Тоски и др.
Cъветската суперзвезда Людмила Гурченко е най-известното име, което влиза в български филм през 80-те години на миналия век. Тя играе ролята на руска графиня във филма “Мечтатели”, посветен на създателя на организирания социализъм у нас Димитър Благоев-Дядото.
Филмът обхваща шест години от живота на Благоев. Историята започва от 1885 г. с изгонването му от Петербург, където създава първата социалдемократическа група в Русия, и свършва с Бузлуджанския конгрес през 1891 г., на който основава Българската работническа социалдемократическа партия.
Героинята на Людмила Гурченко е единственият измислен образ от сценариста Александър Томов. Тя е графиня, която живее в България и е близка на руския социалдемократ Георгий Плеханов, който се е установил в Женева. Благоев също е негов последовател.
Във филма графинята е антагонист на Димитър Благоев (Иван Иванов). Докато той е за еволюционно развитие на обществото, тя е за силата на оръжието и революционни действия. Сценаристът обаче загатва, че графинята харесва Благоев като мъж и му предлага двамата да заминат за Женева. Той отказва с аргумента, че за него най-важни са съдбините на отечеството. А и вече е влюбен във Вела Живкова (Цветана Манева), за която по-късно се жени.
Когато приема поканата на режисьора Иван Андонов да се снима в “Мечтатели”, Гурченко е може би най-популярната актриса в Съветския съюз. Филмът й “Гара за двама” (1982) е превзел не само СССР, но и световните екрани. На следващата 1983 г. Гурченко е удостоена със званието “народна артистка”.
“Иван явно имаше
слабост към
Людмила Гурченко
и беше много щастлив, когато тя се съгласи - разказа ми сценаристът Томов. - Не се видях с нея на снимачната площадка, но се срещнахме по време на фестивала във Варна, където филмът получи три награди. Изключително красива жена - и външно, и духовно.”
Гурченко е родена е на 12 ноември 1935 г. в Харков, Украйна. През 1958 г. завършва ВГИК в класа на Сергей Герасимов и Тамара Макарова. От 1964 до 1966 г. играе в театър “Съвременник”.
В киното дебютира още през 1956 г. във филма на Ян Фрид “Пътят на истината”. През същата година участва и в може би най-любимия на зрителите от онова време филм - новогодишната музикалната комедия “Карнавална нощ”. Играе ролята на Лена Крилова и показва не само актьорския си талант, но и големите си възможности като певица и танцьорка. И още след първите прожекции, младата актриса се превръща във всенародна любимка.
Следват филми, които я утвърждават като една от най-ярките надежди на съветското кино, която може да играе и в трагедии, и в комедии, и даже в пародии: “Момичето с китарата”, “Роман и Франческа”, “Укротители на велосипеди”. “Балтийско небе”, “Женитбата на Балзаминов” и др.
Следва един период на известен творчески спад и Гурченко някак изпада в забрава. През 70-те години обаче яркостта на таланта и грейва отново. Следват филми, благодарение на които актрисата става много популярна и в България: “Двадесет дни без война” (1977), “Сибириада” (1979), “Пет вечери” (1979), “Любимата жена на механика Гаврилов” (1982), “Гара за двама” (1983), “Любов и гълъби” (1984) и др.
Людмила Гурченко
има пет брака
Била е омъжена за Борис Андроникашвили (от когото има дъщеря Мария), актьора Александър Фадеев, певеца Йосиф Кобзон, Константин Купервейс и продуцента Сергей Сенин. В едно интервю Никита Михалков казва, че в чисто човешки план Гурченко никога не е била истински щастлива.
През 1995 г. е отличена с Държавната награда на Русия за “изключителния си талант и огромната любов на публиката”.
На 14 февруари 2011 г. Гурченко се подхлъзва пред дома си и чупи крак. На следващия ден е оперирана. На 30 март състоянието й се влошава и привечер тя умира. Прощаването с Людмила Гулченко е в Централния дом на писателите и продължава повече от 4 часа. Погребана е на 2 април 2011 г. на Новодевичевото гробище.
Рускиня и испанец
се снимат във филма
на Илия Костов
“Мадам Бовари от Сливен”. Ирина Муравьова е една от трите главни героини в “Москва не вярва на сълзи” (1979). През 1980 г. лентата печели “Оскар” за най-добър чуждестранен филм”, а в СССР е гледан от над 80 милиона зрители.
Въпреки звездната си слава Муравьова се съгласява да участва във филма почти без пари. С нея екипът работи лесно. На снимачната площадка се държи професионално, но и леко резервирано. Всеки ден Илия Костов й пише репликите на руско- български, които тя много прилежно научава. Успява да придаде на образа си търсената от сценариста ироничност.
Героинята на Муравьова е омъжена за българин рускиня, която идва с него в Сливен. След развода им страда от провинциалния вкус на живота си и от неуважението на мъжете към нея и към жените въобще.
Привличането на испанеца Хуан Диего, един от любимите актьори на Карлос Саура, става след як запой във Варна, където испанецът е гост на кинофестивала “Златната роза”. Разговорът тръгва от Дон Кихот и Санчо Панса, минава през испанското и световното кино и завършва с внушителен брой бутилки. Те са и най-солидният аргумент на испанеца да се съгласи да изиграе себе си. В Диего безнадеждно се влюбва главната героиня Ема, сливенската мадам Бовари (Ели Скорчева).
Когато Илия Костов иска от Иван Попйорданов, тогава шеф на студия “Екран” в БНТ, по-голям хонорар за Хуан Диего, той му вдига лют скандал. “Кой си ти, че да ми водиш чужди актьори?! Нямаме ли си български?!”, гневи си началникът, но накрая кандисва. Не за хонорара, а за актьора.
С парите Диего едва успява да си купи тъкан гоблен. На летището обаче му искат огромно мито - като произведение на изкуството гобленът трябвало да има специален сертификат. Испанецът си заминава без покупката и чак след месец успяват да му пратят гоблена.
Този филм на режисьора Емил Цанев е започнат снимачно през 1989 г., а премиерата му е през юни 1991 г. Той е един от първите, сътворяван в условията на идеологическа цензура, макар и леко разхлабена заради перестройката, и пуснат по екраните да се бори за зрители в едва покълващите пазарни условия. И няма как рязката промяна в държавата и обществото да не остави драматичен белег върху челото на “Мадам Бовари от Сливен”.
В три последователни
филма Людмил
Стайков кани
чужди актьори:
красивата словачка Зузана Коцурикова играе в “Илюзия” (1980), унгарката Мари Сюр - в “Аспарух” (1981) и италианеца Валтер Тоски - във “Време разделно” (1987).
Преди да започне “Илюзия”, Людмил Стайков се обръща за помощ към чехословашки колеги и по фотоси, изпратени от тях, избира изключително красивата 30-годишна словачка Сузана Коцурикова.
Тя играе муза и на двмата творци във филма - Поета (Руси Чанев) и Художника (Любен Чаталов), на когото позира за портрет. Чаталов потвърди красотата на словачката, но уточни, че тя идва в България с наскоро роденото си дете. И в почивките на снимачната площадка отива да го кърми. Този факт веднага слага точка на щекотливата тема дали между Зузана и някой от българската снимачна група е имало “нещо по така”.
В “Хан Аспарух” (1981) за ролята на Йе, сестрата на Пагане (Ваня Цветкова) Людмил Ст айков си харесва унгарката Мари Сюр. В нея се влюбва византийският хронист Велизарий (Антоний Генов), който следва пътя на Аспаруховия род от Фанагория до заселването му южно от Дунава и създаването на новата държава България.
“Реших, че тази актриса е много подходяща за ролята с красивото си, но и непознато за българския зрител лице”, обясни избора си Людмил Стайков. Философията му при снимането на тази суперпродукция е да залага на неизвестни и малко известни имена в името на автентичността и внушението за неочакваност. Самият Стойко Пеев е напълно неизвестен до ролята си на Аспарух.
С Мари Сюр и Антоний Генов е свързана една от най-любопитните случки при снимането на филма. Веднъж телефонът на тогавашния доцент Димитър Овчаров, един от тримата консултанти на филма, иззвънява. Отсреща е Людмил Стайков, който пита: “Митко, кажи ми, моля те,
дали са се целували
уста в уста
византийците
през VII век?”
“Людмиле, звъниш ми в 2 часа през нощта, за да ме питаш имало ли е византийски целувки”, сънен мърмори историкът. “Два часът ли е? Извинявай, но ми хрумна интересна идея как да покажем срещата на две цивилизации, сблъсъка на Изтока и Запада - въодушевено говори режисьорът. - Та кажи ми, моля те, познато ли е било целуването като ритуал в древна Византия?”
Историкът казва, че на другия ден ще направи няколко справки и тогава ще отговори на този въпрос. Стайков обаче му казва, че утре снимат сцената. И доц. Овчаров се измъква от ситуацията малко по византийски: “Предполагам, си гледал сериала “Аз, Клавдий” по БНТ. В него показаха как римляните се целуват. Щом те са го правили, предполагам, и на византийците целуването не им е било чуждо...”
И във филма Мари Сюр и Антоний Генов се целуват като прабългарка и византиец.
За ролята на Венецианеца в другия си филмов епос - “Време разделно”, Людмил Стайков прави мащабен кастинг с италиански актьори. Първонаначалният избран актьор се разболява и така
късметът спохожда
Валтер Тоски
- актьор, снимал се предимно в камерни филми
И когато разбира за какъв грандиозен проект е поканен, той е силно изплашен. Изпада в творческа криза и дори се разплаква. Казва, че не може да изиграе такъв сложен образ.
Людмил Стайков обаче е изключителен режисьор и с много такт и аргументи успява да върне самочувствието на актьора и умело да го води в изграждането на образа на Венецианеца. Помагат и по-опитните му български колеги - Йосиф Сърчаджиев, Руси Чанев, Васил Михайлов и др.
След време Валтер Тоски ще признае, че “Време разделно” е най-важното събитие в живота му. Участието в трилогията за него е нещо като университет, в който научава много за актьорската работа и всъщност става истински професионалист.
През 1993 г. режисьорът Иван Ничев кани Валтер Тоски за ролята на Любовника във филма си “Любовни сънища”, заснет по новела на Стефан Цвайг.
А във филма си “Черните лебеди” Иван Ничев снима големия балетмайстор Марис Лиепа, който играе себе си. Филмът е заснет по едноименния роман на Богомил Райнов, а в главната роля е неговата дъщеря Диана Райнова, тогава съпруга на режисьора Ничев.
Интересен ход прави режисьорът Георги Дюлгеров, който в своя световен филм “Мера според мера” кани учителката по английски език в гимназия в София Кристин Бартлет за ролята на протестантската мисионерка Елън Стоун. Американката е изпратена да обучава български учителки.
Стоун и нейната българска помощничка Катерина Цилка са отвлечени на 21 август 1901 г. от четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев с цел да бъде искан откуп за американската мисионерка. Според Георги Дюлгеров Кристин Бартлет се справя чудесно с предизвикателството да бъде и актриса.
5-6 години по-късно и Иван Андонов се възползва от атрактивната американка и я снима във филма си “Вчера” (1987). В него Бартлет играе себе си - тя е учителка по английски и се стреми не само да научи възпитаниците си на английски, но и да ги направи по-смели хора.
Георги Стайков в ролята на Ростислав си спомня за освободеното държане на учителката пред камерата. Както и умелото произнася на репликите си на своя чаровен английско-български.
Георги Стайков
си партнира
и с красивата рускиня
Марина Нейолова
във филма “Без драскотина” (1988). Тя е изборът на режисьора Зако Хеския за ролята на приятелката на главния герой Фери Железния - нежна жена, но със силен характер, която след изнасилването й от Фери отива при най-върлия му враг Евгени (Валентин Ганев).
Тогава Нейолова е около 40-годишна, но изглежда като момиче и мъжката част я оглежда одобрително. “Абсолютна класа като актриса. Пълен професионалист на снимачната площадка дори и в епизода с изнасилването. Много добре знаеше класата си, но не се държеше надменно и горделиво, а по-скоро “на положение”, разказа ми Георги Стайков.
Марина Нейолова е родена през 1947 г. в Ленинград и през по-голямата част от кариерата си играе в театър “Съвременник”. Снима се и в около 50 игрални филма.
Удар в десетката е изборът на Дочо Боджаков на Йозеф Кронер за ролята на Георг Хених във филма по сценарий на Виктор Пасков “Ти, който си на небето”. Словакът е изключителен актьор, чиято най-голяма сила е да пресъздава трагедията на малкия човек.
Още като студент във ВИТИЗ Дочо Боджаков гледа и запомня Кронер във филма “Магазин на главната улица”, който печели награда “Оскар”.
Когато набира актьори за филма си, Боджаков отива в Чехословакия и гледа актьора в постановката “Опит за летене” по Радичков. “Йозеф играеше ролята на Даскала и беше чудесен. А и самото представление звучеше толкова по български”, спомня си режисьорът.
В първия разговор по телефона Кронер отказва предложението. Дочо Боджаков е силно разстроен, но все пак намира кураж да му се обади втори път и да го помоли поне да прочете сценария и да го насочи към друг чехословашки актьор.
Още на следващата сутрин Кронер се обажда на Боджаков и казва, че е готов да изиграе Георг Хених. Първата им среща е в едно заведение в Прага и за него Дочо каза, че когато актьорът се появява на вратата, има чувството, че влиза самият герой от филма.
За изпълнението си във филма Йозеф Кронер е номиниран за европейската награда “Феликс”. На фестивала на българския филм през 1990 г. словакът печели наградата за най-добра мъжка роля.
Йозеф Кронер умира през 1998 г. През 2000 г. словашките филмови журналисти го избират за словашки актьор на XX в.
Коментари (0)
Вашият коментар