Дъщерята на Хелмут Шмит разкрива тайните на банкерите от лондонското Сити

Почти половината си живот работих в лондонското Сити, а през последните две години все се питах: какво са си мислели банкерите, като са изобретили цялата тази отрова? Знаеха ли какво правят? На никого няма да му хрумне да произвежда боклук само за да го продава скъпо. Защо тогава всички тези прекрасни и иновативни финансови продукти се превърнаха в хартия за рециклиране, защо сме седнали върху огромното смрадливо сметище от високо котиращи се някога ценни книжа? Как стана възможно безгрижният ламтеж на финансовите мениджъри към все повече облаги и по-високи бонуси да тласне света към такава катастрофа? И къде бяха хората, чиято задача е да следят какво вършат банкерите?

Вече почти шест години сме здраво впримчени от дълбоката финансова криза и от последвалата я глобална рецесия. Отсам и отвъд Атлантическия океан безработицата главоломно се повиши. Общият икономически прираст намаля. Бюджетният дефицит нарасна. Какво ще се случи с нас в близко или по-далечно бъдеще? Не знаем. Как се стигна дотук, какви грешки допуснаха хората и системата, какво трябва да се направи, за да се избегнат подобни катастрофи занапред? Това са основните въпроси, които разглежда тази книга.
Предлагаме ви откъс посветен на банките и банкерите.

Втора глава

КАКВО ВСЪЩНОСТ ПРАВЯТ БАНКЕРИТЕ?

Събирателният образ на банкера, разбира се, не съществува в действителност при толкова представители на тази професия. Повечето от тях са съвсем обикновени хора, които си вършат работата, радват се, щом наближи краят на работното време и могат най-после да се върнат у дома при семействата си. Веднъж седмично се разпределят бонуси и тогава всички в офиса заедно играят на тото, понякога колегите отиват да изпият по една бира. За безбройните финансови транзакции трябва да се изготвят изрядни договори, всичко трябва да се провери по няколко пъти, плащанията трябва да се извършат навреме, охраната трябва да си върши работата и т.н. Цяла армия банкови служители изобщо не се занимават с бизнеса, а работят в т.нар. бек офис (Backoffice) или в администрацията и се грижат да се осъществи всичко, което прави фронт офисът.
Освен това не е вярно, че Ситито се състои предимно от инвестиционни банки. Строго погледнато, изобщо не съществуват големи и напълно независими британски инвестиционни банки (имаше ги само в САЩ до законовото им преобразуване в търговски банки в хода на финансовата криза). Инвестиционното банкиране се извършва или от инвестиционните отдели, или от дъщерните компании на големите универсални банки, но представлява само част от бизнеса им. Освен тях съществуват безброй фондови дружества, както и специализирани институти като ипотечните банки, брокерите (финансови маклери с различна насоченост – пари, застраховки, акции) и най-вече множеството по-малки, предимно чуждестранни банки (в Ситито са представени общо 250 чужди банки), които не могат да си позволят или не желаят ивнестиционни отдели, защото е скъпо и никога не биха получили необходимото ноу хау. Тези институти се концентрират върху бизнеса с големи клиенти (Wholesale Banking) и предлагат специални услуги, свързани с Обединеното кралство, на големите фирмени клиенти в своята родина. И накрая, в Ситито работят много адвокати, одитори, консултанти и хора с други професии, необходими за процъфтяващия бизнес в най-голямото финансово средище в Европа.
По време на финансовата криза под обстрел попаднаха най-вече инвестиционните банки. Редом с някои нестабилни и недостатъчно рефинансирани ипотечни банки гневът се изля най-вече върху големите американски инвестиционни банки като “Голдман Сакс” или фалиралите “Лимън Брадърс”, “Джей Пи Морган” и други. Шефовете на тези банки също често попадаха под прицела на общественото недоволство, защото техните бизнес модели бяха довели данъкоплатците до катастрофа.
Както не съществува човек, който да съответства на събирателното понятие “банкер”, така няма да открием и “инвестиционен банкер”. Има M&А специалисти, които отговарят за сливанията и поглъщанията, експерти по IPO и пласмент на акции, специалисти в емитирането на облигации, както и експерти по структурирани продукти (като обединяването и реструктурирането на кредити за препродажба и секюритизация). Освен това съществуват всевъзможни търговци и анализатори, икономисти, анализатори на акции и бонд-облигации, специалисти по суровините и валутата и т.нар. стратези, чиято специалност е да прогнозират развитието на финансовите пазари.
Това са тясно специализирани професии и обикновено служителите от един отдел имат само мъглява представа какво правят колегите до тях. От топмениджърите и борда на директорите се очаква да имат общ поглед за нещата. Голямата финансова криза обаче потвърди предположенията на наблюдателите: Когато специалистите по деривати и структурирани продукти поясняват програмите си, с голяма сигурност може да се заключи, че бордът на директорите не знае какво се случва. Важното е да не е незаконно и да носи (или поне носеше някога) наистина големи печалби.
Много от специалистите на инвестиционното банкиране съществуват и в други банки или институти. Всяка по-голяма спестовна банка разполага с икономисти и специалисти по лихви и акции. Само че те не консултират в бизнеса със сливанията и поглъщанията, не извеждат предприятия на борсата и не въртят голямото колело на секюритизацията.
Специалистите по инвестиционно банкиране продават ценни книжа и други инвестиционни продукти на други финансови институти или на големи клиенти. В Ситито този процес се нарича “сейл сайд” (Sell Side – продавачи). Една от особеностите на сейл сайд е, че отчита силни колебания и дава променливи постъпления. Така например инвестиционното банкиране от второто тримесечие на 2009 г. вече отбелязва значително увеличение на печалбите, докато през 2008 доведе целия банков сектор до ръба на пропастта.
От другата страна са купувачите, инвеститорите, т.нар. “бай сайд” (Buy Side – купувачи). Това са осигурителните компании, пенсионните и другите инвестиционни фондове, но също и хедж фондовете и дружествата с дялов капитал. Бай сайд управлява чуждите пари, техните приходи по принцип са по-постоянни. Като цяло сейл сайд се определя като по-агресивен от бай сайд. Хората, които работят там, са по-непреклонни, по-арогантни и по-добре платени.
На практика често е трудно отчетливо да се разделят страните “продавач” и “купувач”, защото понякога те не само че са обединени под шапката на някоя голяма универсална банка, но един отдел може да изпълнява задачи както по закупуването, така и по продажбата. Така например дадена банка купува ценни книжа от друга банка, за да ги вложи в собствения си портфейл, ако рендитът е атрактивен (в ролята на инвеститор, купувач), или за да ги препродаде (в ролята на търговец, продавач). Инвеститор и банкер са един вид обединени в лична уния в много банки.

КАК ИЗГЛЕЖДА БАНКЕРЪТ?

На външния наблюдател, който се разхожда из лондонското Сити или наблюдава през ключалката някоя бизнес среща, ще му направи впечатление, че почти всички активни финансови мениджъри са мъже. Това не се е променило особено през последните три десетилетия. Когато като новак посещавах на времето потенциални клиенти на тогавашната ми банка, често чувах: “Колко мило, че дойдохте. Но къде е д-р Шмит, за когото подготвихме срещата?” Горките финансови директори и ръководители на финансови отдели, срещу които се намирах, се чувстваха зле, вероятно за първи път виждаха жена да седи наравно с тях. Сега трябва да призная, че сключих няколко сделки благодарение именно на това обстоятелство.
От днешна гледна точка твърде комична беше и първата ми покана за вечеря в Ситито. Два-три дни след пристигането ми в Лондон прекият ми началник ме повика на разговор, за да ми разясни какво се случва в банката, на какво да обърна внимание в работата си и какво очаква банката от мен. После ме заведе в един ресторант, който бил с особена слава, както разбрах по-късно от колегите ми мъже. Слязохме в доста мрачно подземие, в което сервираха само жени, които не бяха напълно голи от кръста нагоре – върху гърдите си носеха мънички смокинови листенца, не по-големи от 1-2 квадратни милиметра (преди тридесет години това все още беше твърде необичайно!). Вероятно противно на очакванията на шефа ми изобщо не се почувствах провокирана, а се заоглеждах с интерес, мислейки си: “Да, в Лондон наистина е съвсем различно от това, което си представяше, Сузане!”. Изключителната ми наивност се оказа добър щит срещу мачовското поведение.
Днес най-много жени (облечени!) могат да се видят в американските банки, където равноправието между половете е малко по-навлязло отколкото във Великобритания и Европа. Преуспели жени има най-вече във фондовия мениджмънт. Те продължават да са малцинство, но все пак.
Мениджърът от Ситито е с бял цвят на кожата. Само единици са тези с азиатски произход. Мениджърът от Ситито с африкански произход е много рядко изключение. Там има много тъмнокожи хора, но те се грижат за чистотата преди изгрев-слънце, а сутрин в шест или седем приключват работа и се прибират у дома.
Шовинизмът и разделението между расите са ежедневие в Ситито. Това разбира се не е резултат от управлението на човешките ресурси, защото в Обединеното кралство важат същите европейски закони за равнопоставеност и властва същата политическа коректност както и в Германия. Отделите за управление на персонала са идеално обучени и блокират всичко, което прилича на дискриминация. Затова е още по-интересно как Ситито успява да си остане територия, запазена за бели мъже.
Друг външен отличителен белег на мениджъра от Ситито е възрастта. След 40 ставаш един от старите вълци, а който изгуби работата си след четиридесетия си рожден ден, има защо да се притеснява дали ще намери нова. Относителната младост на лондонското Сити учудва, защото тук се въртят милиарди и това невъобразимо количество пари може да изтече в канала, както за съжаление се случва сега. Би трябвало да е ясно, че опитът е желателен в банковия бизнес. Конюнктурата на циклите през десетилетията е с повтарящи се характеристики. При заплаха от регрес предупредителните сигнали трябва да се интерпретират навреме, при рецесия трябва да се ограничи или преобразува необслужването на кредити, трябва да се предусети образуването на балон.
Но в Ситито друго е по-важно. Тук постоянно се преоткрива колелото. Младите хора не вярват, че подобни неща вече са се случвали и предпочитат сами да достигнат до своите заключения. Младостта вярва в промяната на парадигмата, а през последните години преди краха тя се спрягаше толкова често и настоятелно, че на никой не му се слушаше. Всичко ще е различно, по-хубаво и по-печелившо – постоянно разрастващи се икономики навсякъде по света и завинаги! Инфлацията е мъртва, да живее фондовият пазар! Доходността непрестанно се увеличава, постигнахме по-високо ниво на продуктивност и растеж за всички времена... И си заживели честито...
Вярата в промяната на парадигмата завладя всички, дори много от онези, които трябваше да знаят повече. Младежката жизненост и размах са от полза, когато става дума за нови идеи и залавяне за работа, точната преценка обаче се основава на други предпоставки. Към това се прибавя и физическата издръжливост: изключително дългото работно време може да се понесе само от млади и тренирани хора. Дванадесет до четиринадесет часа в офиса, често и през уикенда, безкрайни съвещания, чести пътувания в чужбина – това по-възрастните не могат да понесат за дълго. Много от младите – също. Има много отказали се и трайно увредени от стреса. Не са случайни също повишената консумация на алкохол, употребата на наркотици и честите разводи.
А стрес има предостатъчно. Съществува напрежението винаги да покажеш добри резултати възможно най-бързо, защото времето е пари. Има и допълнително напрежение – конкуренцията не спи. Много активни и преуспели търговци между тридесет и четиридесет години вече не могат да се справят със стреса и се налага да си търсят друго поле за изява. Те постъпват например в отделите по мениджмънт (там не трябва да действат сами) или в някоя по-малка банка, където не се търгува толкова оживено. Преуспелите, ангажираните мениджъри от Ситито често изглеждат по-стари от годините си. Вина за това могат да имат и алкохолът и наркотиците, но със сигурност – липсата на сън.
Култът към младостта може би е причина за арогантността на много мениджъри от Ситито. Печеленето на много пари нерядко поражда арогантност, а когато още ненавършил тридесет години, вече печелиш стотици хиляди, това лесно може да деформира характера ти. През годините на работа в “Блумбърг” направих доста интервюта с представители на финансовия бранш. Промяната при някои от преуспелите беше изумителна. За нищожно кратко време някои бяха мутирали от мили хора в арогантни сноби.
Добре си спомням, например, един анализатор, с когото направих няколко интервюта през годините. В началото той беше 26-27-годишен, интелигентен, амбициозен и трудолюбив, и за нула време направи кариера. Беше мил, любезен и ужасно срамежлив. Преди всяко интервю първо трябваше да го предразположа, а след това ми разказваше за приятелката или родителите си. След три-четири години вече нямаше нужда от предразполагане, от богатата съкровищница на опита си той вадеше мъдрост след мъдрост, имаше мнение за всичко и нямаше нещо, което да не знае – и винаги по-добре от другите. Езикът на тялото му също беше изцяло променен и излъчваше посланието “Аз съм босът тук, колко струва светът?”.
Опитът ми показва, че фондовите мениджъри по принцип не демонстрират такава агресивност и арогантност като инвестиционните банкери. Но това не важи непременно за работещите в огромните глобални фондове – при тях също се забелязва ясно изразена арогантност и елитарно самочувствие. Спомням си редица интервюта, при които събеседниците ми се държаха така сякаш останалият свят още не може да чете и пише и няма да го постигне в близко бъдеще.
Всичко това показва, че Ситито и инвестиционното банкиране не са за мекушавите. Тук важи правото на по-силния. Бива чут този, който крещи най-много. И въпреки това работата в екип е задължителна почти навсякъде: за анализатори и търговци от проп трейдинг, за страните в продажбата на акции и фондове, за първичното публично предлагане и листинга, при сливания и поглъщания. За работата в екип се говори като за нещо необходимо, но тя се осъществява само тогава, когато подобрява собствените резултати, а чрез тях – и собствените бонус и заплата.
Няколко години работих в изследователския отдел на една инвестиционна банка. Заради същността на работата това бяха едни от най-интересните години в професионалния ми живот, но какво свърталище на акули! Когато се връщах вечер вкъщи, първо трябваше да измъкна ножовете, забити през деня в гърба ми от някои любезни колеги. Водеше се борба тежка категория. Някой хакна компютъра ми, за да открадне идеи от непубликуваните ми анализи и да ги представи като свои. Критичните анализи, които не помагаха на продажбата, биваха задържани толкова дълго, докато скептичността се банализираше. Рязаха крака на стола ми, докато трионът се изхаби. Никой не си позволяваше да се откаже от маслото на филията си, иначе загиваше. Силата беше у тези, които носеха пари. На когото не му харесваше, се налагаше вечер да вади ножовете от гърба си и да сменя краката на стола си.
Силата на лактите и правото на по-силния от една страна, водят до война на всеки срещу всеки, а от друга, лесно може да се стигне до изразяване на съгласие за всичко – поне в общуването с началниците. Боязливостта е позната и в други браншове, навсякъде, където властва йерархията, но в лондонското Сити могат да те изхвърлят буквално всеки момент. Не съвсем легално, разбира се, но на практика се получава така, особено когато компенсациите многократно надхвърлят законовите размери. Законодателят е определил, че за всяка година в предприятието се начислява възнаграждение за седмица и половина, на седмица – максимум 350 паунда за максимум двадесет години; т.е. 10 500 паунда са най-високата, определена от закона сума. Ако трудовият договор не предвижда нещо друго, нормалната компенсация в Ситито обаче се отнася към шест до дванадесет месечни заплати, като често се добавят и бонуси. Фактът, че могат да те изхвърлят всеки момент (та дори и с порядъчна компенсация) кара не малко хора да онемеят в неудобни ситуации.
Лактите и арогантността дават началото на една особено аморалност. Забележете: Аморалност, не НЕморалност! Никой във финансовия свят не се интересува как го възприемат обикновените хора. Или по-добре да го кажем така: нормалните хора представляват интерес само дотолкова, доколкото поведението им може се трансформира в икономически показатели, които после оказват влияние върху финансовите пазари. Така например борсата възнаграждава закриването на работни места в дадено предприятие, на унищожителните природни бедствия често се гледа като на шанс за растеж и възстановяване. След терористичната атака на 11 септември 2001 г. анализаторите се обадиха още на следващия ден със своите предложения за инвестиции предвид променената обстановка. Фактът, че гражданинът плаща сегашната банкова криза със своите данъци и работното си място, изобщо не притеснява печелещите добре в Ситито. Тук никой не се чувства засегнат. Който развие чувство за вина, просто не си е на мястото.
Причините за това странно отвръщане на мениджърите от Ситито от усещанията на средностатистическия гражданин не се дължат единствено на огромните парични суми, които всеки ден се въртят в Ситито, и на изключително доброто заплащане. Почти единственото занимание с пазарите и с това, което ги движи, води до стесняване на възприятието. Финансовият свят се превръща в единствена, всеобхватна реалност, а въпросите за човешката порядъчност стават маловажни.
Ситито не се интересува и от случилото се вчера, още по-малко – от погрешно бизнес поведение в миналото. Важен е бизнесът днес. В края на 80-те години имах клиент, чието предприятие изпитваше затруднение. Появиха се съмнения, че счетоводните му книги са поразкрасени. През 1991 г. фирмата фалира и остави над 130 млн. паунда дългове. Същият съдружник днес притежава ново предприятие и наскоро “Ситибанк” (City Bank) му обеща кредит за стотици милиона паунда, защото смята да реализира голям проект в Лондон.
Щом звеното за проверка на съответствието, което контролира дали собственото предприятие и съдружникът се държат според закона и правилата, даде зелена светлина, никой не го е грижа каква е славата на клиента или на потенциалния клиент. Само да не е в момента в затвора. Такава позиция се възприема не само спрямо клиентите, а и спрямо колегите и конкурентите в Ситито. Колкото маловажни са моралните критерии при преценката на клиенти или колеги, толкова няма значение и собственото поведение в бизнеса. “Съвест” е дума, която повечето в Ситито не знаят как да използват.
Личностният профил на мениджъра от Ситито е белязан от това, че на първо място той работи за собствените си приходи и собствената си кариера. Идентифицирането с предприятието е нещо от миналия век. Който мисли единствено за своето облагодетелстване, не се гордее с банката, за която работи, продуктите и обслужването в нея. Когато преди тридесет години започнах в Дойче Банк, тя още съществуваше – гордостта да работиш за такава фирма. Но тогава имаше и защо да е така: в много отношения банките още се чувстваха отговорни за общността. За днешните бордове на директорите от значение са доходността на собствения капитал и шерхолдер-валю, защото това повишава личните приходи.

Из „Пазар без морал”

Книгата може да поръчате тук!