Предизборен инфаркт уби Александър Малинов

Политикът, бил пет пъти премиер на България, стана жертва на агитация

През 1938 г. политическата агитация взема свидна жертва. На предизборно събрание Александър Малинов получава инфаркт. Неговата реч е толкова емоционална, че сърцето му не издържа.

Александър Малинов е роден през 1867 г. в Бесарабия. Син е на български преселници по време на игото. Завършва гимназия в Болград и право в Киев. През 1891 г. се връща в отечеството на своите предци.

Малинов работи като съдия, прокурор и адвокат. Влиза в редиците на Демократическата партия. През 1903 г. Петко Каравелов го обявява за свой наследник.

“Защото е способен,

интелигентен,

образован и честен”,

аргументира се лидерът на демократите. Малинов наистина е сред малцината ни държавници, в чиято биография няма тъмни петна. Не е забъркан в нечисти политически сметки, в афери и далавери.

Тъкмо обратното - преследва корупцията по коридорите на властта. През 1903 г. той е обвинител в Държавния съд, осъдил за злоупотреби бившите министри Тодор Иванчов, Димитър Тончев и Васил Радославов.

Александър Малинов пет пъти е бил премиер и е опазил името си чисто. Това е рекорд в нашата политическа история!

Негова е заслугата

за независима

България

На 16 януари 1908 г. Малинов оглавява правителство на Демократическата партия. Мисията на кабинета е да отхвърли васалната зависимост на страната от Османската империя.

Дипломатическата подготовка е успешна, но княз Фердинанд го няма. Той е в чужбина, колебае се и се спотайва.

“Решен на всяка цена да извърши акта на независимостта - пише историкът Милен Куманов, - Ал. Малинов започва да го “бомбардира” непрекъснато с шифровани телеграми и да настоява за неговото час по-скорошно завръщане в страната. На тези телеграми обаче не последвал никакъв отговор. Това предизвиква сред членовете на кабинета подозрение, че

князът се стреми

към отлагане

на акцията

за неопределено време. Бидейки в неведение за действията на държавния глава, Ал. Малинов вече мисли за оставката на своето правителство, но решава да стори това, след като узнае “категоричния отговор” на Фердинанд.”

На 20 септември пристига телеграма, с която князът съобщава, че пристига в Русе. Там да го чакат, за да се разберат, инструктира монархът.

“Това негово нареждане - спомня си Малинов - можеше да се тълкува така и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе, правейки из пътя разни предположения.”

На княжеската яхта

Фердинанд казва:

“Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ, дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?”

“Разумява се, чрез прочитане на един манифест”, отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви историческия документ.

На 22 септември 1908 г. той е прочетен от Фердинанд в църквата “Св. Четиридесет мъченици”. България става независимо царство, а князът получава титлата цар.

Александър Малинов е премиер на още три правителства до края на 1918 г. По време на земеделския режим ръководи опозиционния Конституционен блок.

Тогава дружбашите

му режат брадата

Като идва на власт, БЗНС създава Оранжева гвардия. Гвардейците са облечени в шаяк и въоръжени със сопи. “Бря, бря, бря, нам да е дубря!”, е бойният вик на тази жакерия. С него връхлитат политическите противници - бурени по браздите на селския възход.

На 17 септември 1922 г. Конституционният блок организира митинг в Търново. В същия ден на същото място дружбашите насрочват събор на цвеклопроизводителите. Поделение на Оранжевата гвардия причаква блокарите на гара Долни Дъбник. Тегли им един хубав бой, реже им брадите и ги затваря в търновските казарми.

Освен Александър Малинов сред жертвите са Стоян Данев, Теодор Теодоров, Михаил Маджаров. След гаврата се готвят да ги съдят като виновници за националната катастрофа. Заедно с още 11 опозиционери

Малинов е тикнат

в шуменския затвор

“Аз поне си починах, когато дружбашите вкупом ни вкараха в затвора”, признава в мемоарите си той.

Политиците били настанени в канцеларските стаи на тюрмата. Специално за тях прекарали електрическо осветление. Храна им носели от града. Убивали времето с карти.

“Александър Малинов беше най-сериозният от всички ни - разказва Иван Пеев-Плачков. - Повече мълчеше съсредоточен в играта, като че решава някоя мъчна тактическа задача. Когато се отпущаше да заговори, от него можеха да се научат интересни работи. Той беше придружавал Фердинанд в една негова обиколка във Франция и разправяше как той е държал там да манифестира при разни случаи своята бурбонщина.”

Председателят на републикатаги поканил на обед. “Падало се, както му е редът, всички да дойдат навреме - предава случката Плачков. - Цар Фердинанд обаче, за да покаже, че има в жилите си кралска кръв, която е различна от кръвта на френския председател на републиката, благоволил да закъснее цял половин час и да накара председателя да го чака. Малинов съзнавал, че цар Фердинанд правел това нарочно и се пукал откъм гърба.”

“За да ни убеди в това - продължава съкилийникът,- Александър Малинов ни разправи как цар Фердинанд го викал да го гощава с гювеч, приготвен в кален съд, както се приготвят обикновено гювечите. “Обичам това ястие, казал царят, защото е демократическо.” И Малинов се преструвал, че не разбира, че Фердинанд се подиграва, защото други път той му бил казал, че отдолу, т. е. от демоса могла да дохожда само пръдня.”

Лидерът

на демократите

е амнистиран

след преврата на 9 юни 1923 г. Участва в образуването на Демократическия сговор, но скоро го напуска. Повежда Народния блок и през 1931 г. сформира правителство. То е последното в политическата му кариера.

На 19 май 1934 г. поредният преврат разтуря партиите и закрива Народното събрание. Скука ляга над родината. Няма кой да весели народа, няма на кого да ръкопляска, няма кого да ругае. Напрежение нагнетява общественото пространство!

Царският съветник Любомир Лулчев усеща, че нещата отиват на зле. Той е астролог и се консултира със звездите, които потвърждават неговия присантиман. През 1937 г. Лулчев казва на Борис III ІІІ: “Ваше Величество, защо не възстановите този кенеф, в който се изливат всички нечистотии.”

Царят благодари

за мъдрия съвет

и насрочва

парламентарни

избори

През 1938 г. народният вот трябва да прати в Народното събрание цвета на нацията.

Александър Малинов събира демократите под знамето на демокрацията. Той е вече на 70, но кипи от ентусиазъм. Иска неговата партия да поведе отечеството към светли бъднини!

Ветеранът свиква предизборно събрание в “Модерен театър” на ул. “Мария-Луиза”. През социализма там беше кино “Цанко Церковски”.

Денят е 20 март, часът - 9 сутринта. Тълпи прииждат да чуят словото на Малинов. Трамвайното движение е спряно, полицаите едва удържат любопитните.

Точно в 10 Александър Малинов влиза в театъра с политическите си приятели. Посреща го френетично “Ура!” и “Да живей България!”

Той се качва

на трибуната

и започва тихо,

по законите на ораторското изкуство. Аудиторията наостря слух. Малинов прави преглед на българските съдбини от Освобождението насам.

“В момента - хроникира репортер на в. “Дневник”, - когато Ал. Малинов започна да говори за историческата за България 1918 година, тъкмо когато произнесе думата “война”, ораторът неочаквано замлъкна. Опрян с ръцете си на масата пред микрофона, той сякаш конструираше новата фраза, с която трябваше да продължи изясняването на причините на народната ни катастрофа. Никой не подозираше, че сърцето на големия държавник бе започнало да спира. Никой дори не се съмняваше, че само след миг той вече няма да произнесе нито една дума.”

Ораторът се олюлява

и пада в ръцете на

Никола Мушанов

На помощ се притичват и други. Викат за доктори. Неколцина медици идат да окажат първа помощ, но напусто. Александър Малинов се преселва в отвъдното.

Опелото е на 22 март в катедралния храм “Св. Неделя”.

Заедно с хиляди българи царското семейство се покланя пред тленните останки на многозаслужилия държавник.

Погребан е в Централните софийски гробища.

Тодор Икономов полудява

А Тодор Икономов е оставил ярка диря в българската история. И най-същественото - както Александър Малинов той е сред малцината политици, които са опазили името си чисто. Не се е оцапал с пословичната ни корупция.

Този достоен мъж е роден през 1838 г. в Жеравна. Потомък е на славна фамилия, предците му са боляри от Втората българска държава.

Учи при бележитите просветители Сава Филаретов и Сава Доброплодни. Слуша лекции в Киевската духовна академия.

С благородническо потекло и високообразован, през 1879 г. Тодор Икономов е избран за депутат в Учредителното събрание.

В старопрестолния Търновград става свидетел на грозна картина. Вместо да работят заедно за изграждане на младата държава,

либералите и

консерваторите настръхват

един срещу друг

“В Търново стана разцеплението - пише Григор Начович. - Тозчас Цанков и Каравелов привлякоха около себе си всичките гладници и нехранимайковци с дипломи и без дипломи. Драган Цанков не можеше да гледа Д. Грекова, Славейков не можеше да гледа Балабанова, П. Каравелов не можа да търпи Начовича и обратно”, визира себе си консерваторът.

Болка свива душата на Тодор Икономов. В главата му започва процес, който дълбае мозъчните клетки и завършва трагично.

Той е свидетел как политиците затъват в корупция. Цитираният Григор Начович се забърква в банкова далавера. Джобът на Димитър Греков натежава от чужда фабрика за спирт в Княжево. Константин Стоилов печели покрай акциите на Русчушко-Варненската железница.

Потресаващи са примерите

на алчност и тънки сметки

Тодор Бурмов например е първият министър-председател на България. За заслугите си получава от император Александър II брилянтен пръстен. Бурмов обаче вдига къща и моли руското консулство да го смени с парични знаци.

Премиерът взема 400 книжни рубли, като задържа и пръстена, който отделно изтъргува за 67 английски лири. “Това е съвършено нечувана мръсотия и безчестие”, възмущава се очевидецът Константин Иречек.

След Учредителното Тодор Икономов е депутат в едно Велико и две обикновени народни събрания. Бил е председател на Държавния съвет, три пъти министър, няколко мандата окръжен управител и кмет на София.

През 1880 г. Петко Каравелов го нарича “интригантин и идиот”.

В парламента пред цялото депутатско братство!

Синята кръв

на Икономов кипва

Обявява дуел и праща секундантите си да хвърлят ръкавица в нозете на хулителя. “Аз да не съм Пушкин!”, възкликва Каравелов и добавя: “Кажете на г-на Икономова, че той е десет пъти мюзевирин*, и че аз ще му смажа главата както нему, тъй също и на ония, които си би позволили да дойдат от страна на Икономова като парламентьори.”

По време на Стамболовия режим омерзението продължава.

Тодор Икономов се оттегля в Шумен, където посяга на живота си. Опитът за самоубийство е неуспешен, но душата му е неизцеримо наранена.

През лятото на 1892 г. неговият син го води в Търново на лечение. “Зарадвах се, като го видях тъй весел, разположен”, разказва митрополит Климент, под чието расо всъщност е Васил Друмев. След малко обаче изражението на Икономов се променя.

В очите святка безумие,

гримаса изкривява устните

Гласът иде сякаш от отвъдното: “Шуменът наредих добре, всичките държави наредих добре… Сега не може вече никой да се оплаче от каквито и да било притеснения… Реших се и се обявих за цар. Зарадваха се всички. Англия, Китай, Африка, Азия - навсякъде господства сега пълна свобода…”

“И всичко това с неясна, забъркана реч. Гледам, син му Коста плаче настрана”, свидетелства черноризецът.

“Що е това?”, пита го той. “От два месеца все е такъв добрият ми баща, дядо Клименте”, отвръща момъкът.

В кротка лудост Тодор Икономов издъхва на 28 октомври 1892 г. “Политиката често взема подобни жертви”, отбелязва след смъртта му сп. “Записки по мисълта и живота”.

* Клеветник, доносник, лъжец