В тази книга ще откриете истината за това: Как е свален Тодор Живков? Кои са главните действащи лица? Каква е ролята на Москва? "Когато Великите сили искат да сменят непослушен глава на държава от тяхната сфера на влияние, възлагат задачата на своите тайни служби: САЩ на ЦРУ, СССР на КГБ. Но за България КГБ не е подходящият инструмент за промяна на върха в партийното и държавното ръководство". От българска страна, според автора, главните участници в свалянето на Живков са Младенов, Луканов, Атанасов и Джуров, подкрепяни от Москва. Боян Трайков е работил във в. "Народна младеж" и "Поглед", бил е кореспондент на телевизията и радиото в Париж, генерален директор на Българското национално радио и главен директор на БТА. Като член на ЦК на БКП участва в ноемврийския пленум от 1989 г.
Предлагаме ви откъс, посветен на избора на Фердинанд за княз на българите.
Царски ятаган
Управлението на Стамболовото правителство, започнало при изключително сложни международни и вътрешнополитически условия, е забележително не само със своята последователност, но и с изключителната си твърдост и неотстъпчивост в отстояването на избрания политически и икономически курс. Едновременно с решаването на многото сериозни задачи пред българската държава и общество и с натрупването на обществен авторитет и престиж у нас и зад граница, Стамболов започва постепенно да губи вярната преценка за изменящата се историческа обстановка. Повярвал твърдо в своите сили и способности да се справи с трудностите, пред които е изправена страната, видял и почувствал осезаемо положителните резултати от държавническите си дела, овладял напълно положението в ръцете си, той високомерно започва да отхвърля всяка възможност за либерализация и подмяна на дискредитирани управленски прийоми. За него парламентарното мнозинство, чрез което управлява безпрепятствено, е стадо „атове”, а лидерите на опозицията са няколко „куци кончета”. Той ги яха, когато и както пожелае.
Политическият курс на Стамболов на международната арена и особено в страната е толкова твърд и неотстъпчив, че почти винаги, дори и когато са най-неоспорими от гледна точка на постигнатите практически резултати, действията и решенията му са пораждали опоненти и противници. Появата на опити за несъгласие или съпротива дори само срещу неговата личност, камо ли срещу политическите и правителствените актове, Стамболов приема без никакво колебание като антидържавни деяния в полза на враговете на страната, поради което безмилостно ги задушава.
Няколко са причините за пораждане на антиправителствени действия през периода на Стамболовото управление – отделянето на България от нейната освободителка Русия, избирането на Фердинанд за български княз и потъпкването на демокрацията. Тези причини обаче са неразривно свързани помежду си дотолкова, доколкото изборът на Фердинанд е част от общото неодобрение от страна на Русия по отношение на политиката, провеждана под ръководството на Стамболов. От гледна точка на отделните антистамболовистки актове обаче те не винаги фигурират заедно в мотивите на техните вдъхновители и изпълнители.
Въпросът за българо-руските отношения вече беше обект на разглеждане, поради което следващите редове се отнасят за ролята на Фердинанд като детонатор на социални сътресения в страната през годините на Стамболовия политически режим.
Изборът на Фердинанд за български княз през лятото на 1887 г. се посреща с противоречиви чувства в Княжеството. От една страна, обществените слоеве, поддържащи регентството и неговата политика, приемат с облекчение намирането на княз, водени от разбирането, че по този начин се гарантира национална независимост на българската държава в рамките на Берлинския конгрес. Наличието на държавен глава на българския престол, пък бил той и непризнат от Европа, предпазва, според мнението на тези среди, страната от евентуална руска или турска окупация и пресича сръбските апетити за военен реванш. В този смисъл най-показателен пример е изпращането от Народното събрание на тричленна депутация, на която е поръчано в най-къси срокове да намери в Европа нов български княз.
Изборът на Фердинанд се посреща открито враждебно от онези политически сили в страната, които пренебрегват потребностите на историческия момент и реалните възможности за княжески избор, а се ръководят главно от обстоятелството, че изборът на Фердинанд не е одобрен от Русия. А Русия, ако се изключи оперетъчната кандидатура на грузинския княз Никола Мингрели, няма свой кандидат за българския престол. Руското царско правителство предизвиква абдикацията на княз Александър I, отхвърля кандидатурата на избрания от Народното събрание Валдемар Датски и не позволява на Олденбургския принц да се кандидатира за българския трон, въпреки че и тримата са приближени на руския императорски двор. Позицията на император Александър III е лишена от всякакъв здрав смисъл. През цялото време на руско-българския конфликт той заема позата на господар, обиден от неблагодарните си „поданици”, които не разбират неговите благородни намерения.
Според Берлинския конгрес българският престол не може да се заеме от руски княз. Такова е и изричното желание на царя – Освободител, изразено в писмен вид пред първото българско Велико народно събрание от императорския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. Освен това в лична телеграма до народните представители Александър II съобщава задоволството си от избора на Александър I.
От друга страна, при наличието на изрична клауза в Берлинския договор, изборът на руски княз на българския престол означава България да скъса своите отношения със Западна Европа и да стане един придатък на изостанала Русия. А това младата българска буржоазия, която ускорено развива капитализма в страната, не желае да допусне. Това е причината да се породи мисълта за наличието на „русофобство” като политическо течение в България.
Главните съперници на Балканите сред Великите сили са Русия и Австро-Унгария. Логично е да се приеме, че щом България не е с Русия, то тя е с Австро-Унгария, т.е., че в България, паралелно с „русофобството”, се развива и някакво „филство”. Но дали в България би могло да съществува „австрофилство”? Едва ли, защото една такава политическа, културна, икономическа и друга ориентация няма не само исторически корени, но и достатъчно широка социална база. Дори хора като д-р Константин Стоилов – европеец и консерватор по дух – не са „австрофили” и „русофоби”.
Фердинанд е избран за български княз не само защото е немски принц и австро-унгарски офицер, а главно защото няма друг по-подходящ от него и защото, като потомък на френските Бурбони, той е в роднински връзки с мнозинството от европейските династии. Тук обаче трябва да се предположи и стремежът на Стамболов да получи поддръжката на западноевропейските държави, което е все пак една гаранция за национална независимост в този момент, когато връзките с освободителката са прекъснати и не съществуват реални изгледи за тяхното възстановяване. За належащата обществена потребност от по-скорошен избор на княз свидетелства един епизод, описан от Антон Страшимиров: Стефан Стамболов и д-р Константин Стоилов, след като цяла нощ очакват на телеграфния апарат съгласието на Кобурга и след като го получават, „се прегърнаха и затанцуваха като гимназисти”.
Колкото до „австрофилството” на Стамболов, проявено в неговите лични предпочитания за български княз, Страшимиров пише в своите изследвания, че след като посреща новия княз във Видин и пътува с него до София, Стамболов казал на майор Драндаревски: „България ще има да пати с този княз.”
Тези думи едва ли имат пророческа стойност, но те със сигурност осветляват душевното състояние на първия регент на княжеството, в което не прозира нито „австрофилство”, нито авантюризъм. Стамболов гледа на княз Фердинанд държавнически – за него той е само една политическа необходимост, едно зло, без което не може. И не поради изблик на силно развит монархизъм, а от загриженост за държавното бъдеще, той го пази и се грижи за него, както постъпва по-късно и за създаването на княжеска династия. Той променя конституцията по отношение на изискванията за вероизповеданието на престолонаследника, воден единствено от разбирането, че е полезно за държавата и нацията.
С течение на годините, през които управляват съвместно, Стамболов има възможност да опознае добре Фердинанд, включително и неговата враждебност към себе си. И положително е прозрял, че Фердинанд се е оказал чужд на българските национални интереси, но вече е било късно. Много време е изтекло и кръв се е проляла през това време, за да може Стамболов да се върне назад или да промени съществено политическия си курс. Пък и едва ли вече биха му позволили една промяна тези, чийто представител на върха на политическата власт е той. И единствено някъде дълбоко в душата му, заедно със спомените за Ботев и Каравелов, за Старозагорското и Априлското въстание, живее и чувството на любов и признателност към руския народ и руската култура. Но живее и омраза към официална Русия и бившите й представители в България, от които той е дълбоко наранен и огорчен.
Стамболов е силно емоционална личност – това се потвърждава от всичките му съвременници, писали за него. В дейността си на политик и държавник той обаче почти винаги надмогва своята чувствителност. Действията му са ясни и категорични, сурови и безкомпромисни. Негово верую стават силата и често съпътстващата я жестокост. Това най-ярко проличава при задушаването и ликвидирането на всички опити за въоръжена съпротива срещу неговата политика. Потушаването на офицерските бунтове през 1887 г., саморазправата с политическите противници при убийството на министъра на финансите Христо Белчев през март 1891 г., организирано като атентат срещу самия Стамболов, при който той се спасява случайно, и другите процеси и смъртни присъди са ярко доказателство за това, как Стамболов постепенно се превръща в диктатор и неговото управление все повече губи своята социална база.
Това личи и в отношението на диктатора към първите социалисти и зараждащото се социалистическо движение в страната. Стамболов е техен противник още от самото начало, но неговото истинско отношение най-добре проличава след създаването на БСДП през 1891 г. И това е естествено. Следвайки пътя на своята идейна еволюция, Стамболов и други бивши членове на революционното течение в националноосвободителното движение приемат враждебно новата революционна идеология. През 1889 г. Захарий Стоянов пише, че идеите на социализма не могат да виреят в България, „защото българският народ е земеделчески, а не фабричен”.
Отрицателното отношение на бившите националреволюционери към идеите на научния социализъм се обуславя от тяхната нова социално-икономическа позиция и общественополитическото им положение. Повечето от тях се замогват икономически и заемат важни постове в държавата. Стамболов е регент и министър-председател, Никола Обретенов и Иван Драсов са окръжни управители, Захарий Стоянов е подпредседател и председател на Народното събрание, Георги Живков е регент и министър, Стоян Заимов е висш чиновник в Министерството на просветата, други са военни и полицейски началници. При това положение те не могат да бъдат изразители на интересите на дребната буржоазия, а още по-малко – на пролетаризираните градски слоеве и на селските маси. При създадената нова социалнокласова структура в страната с оформящи се две основни антагонистични класи – буржоазията и пролетариата – идеята за въоръжена борба преминава в ръцете на пролетариата, начело с партията на българските социалисти. Своя преценка за този процес дава Г. Димитров, който заявява: „Капиталистическата буржоазия не поде, не продължи делото на Ботев и Левски. Напротив – тя измени на това дело!”
В началото на появата на социализма в България Стамболов едва ли си дава ясна сметка за характера и целите на новото социално движение. Когато разбира, че неговият съгражданин Никола Габровски – един от първите социалисти в страната – развива просветна и организационна дейност в Търново, той нарежда: „Да си гледа работата – няма кой да го закача. Нека организира пропадналите български еснафи, нека да ги учи на социализъм и революционерство, въобще това е в реда на нещата. Но да не е смеял Габровски да се опълчи в Търново срещу водената външна и вътрешна политика... Инак!” И тази заплаха, както показват следващите години, съвсем не е празна дума.
Социалистите в България започват организирана борба срещу Стамболовото правителство в началото на 90-те години. Веднага след като създават своята партия (през август 1891 г.), те начеват чрез печатните си органи в. „Работник” и сп. „Ден” активна пропагандаторска работа сред народа, призовавайки го на борба срещу политическия режим, установен от Стамболов.
Още през 1892 г. в. „Работник” в няколко броя критикува действията на правителството, насочени към изменение на Търновската конституция по повод на женитбата на княза.
Социалистите обединяват около себе си главно бедната част от българския народ и застават в първите редици на борбата за социална промяна. „Смелостта, с която се противопоставиха на Стамболовия режим, накара и буржоазията, и селската маса да изменят мнението си и отношението си към тях. Вече погледнаха на тях като на сериозни и смели борци против един режим, който еднакво тежеше върху всички. Предишното им мнение като за една група младежи, които се увличаха от „смешни утопии”, и предишното и презрително, и насмешливо отношение изведнъж изчезнаха. С други думи, благодарение на рязкото им противопоставяне на Стамболовия режим социалистическото движение доби право на гражданство в България”, пише Д. Благоев.
Използвайки атентата, при който е убит министърът на финансите Христо Белчев, Стамболовото правителство предприема остри репресивни мерки срещу опозицията в България. Ограничават се гражданските права и свободи, преследват се печатни изяви и др. Полицията извършва многобройни арести и във връзка с инсценирания атентат срещу княз Фердинанд през октомври 1893 г. По подозрение за участие в заговора е арестуван и Димитър Благоев. Само няколко месеца по-късно – на 18 май 1894 г. – княз Фердинанд провокира Стамболов да подаде за пореден път оставката на кабинета си, която най-неочаквано за него самия е приета.
Падането на Стамболовото правителство от власт се обуславя и от значими външнополитически причини, довели до промяна на съотношението на силите между великите държави и на приоритетите на тяхната политика на Балканите.
Външната политика, провеждана от Стамболовото правителство, се опира в продължение на седем години на два основни стълба – непреодолимостта на противоречията между Русия и Англия в политическите и икономическите им цели по отношение на балканските държави и взаимноизключващите се интереси на Русия и Австро-Унгария спрямо България.
Тези две дадености в международния политически живот в края на XIX в. действително са една добра основа, върху която българската външна политика, преследваща своите национални интереси, печели популярност сред европейското обществено мнение и поредица от значителни победи. Но само за определен период от време. Вътрешната динамика и променящото се съотношение на силите в триъгълника Русия – Англия – Австро-Унгария остават недоловени от Стамболов и неговите сподвижници. А това се оказва решаващо за загубване на външнополитическата подкрепа и международната стабилност на Стамболовия режим.
На 19 май 1894 г. е съставен новият Министерски кабинет под председателството на бившия консерватор и настоящ царедворец д-р Константин Стоилов. Първият акт на неговото правителство, с който то поставя началото на политическото партизанство в България, е да очисти целия държавен апарат от привържениците на Стамболов. За един месец са сменени 1500 кметове и секретари на общини, 21 от общо 24 окръжни управители, 70 от 84 околийски управители и други чиновници. VIII-то Народно събрание съставя парламентарна комисия за разследване делата на Стамболовото управление. Тази комисия изготвя протокол, с който секвестира имотите на Стамболов.
Друга комисия е съставена, за да разследва предполагаемите кражби и злоупотреби на бившия министър-председател и лицата от неговото обкръжение. Специално за целта е приет Закон срещу обогатяване на държавните чиновници и общинските служители. Единственият признат за виновен по този закон не е Стамболов, а Димитър Петков, но и неговата вина не е доказана докрай.
Срещу Стамболов е повдигнато обвинение за озлочестяване на жени и момичета. По нареждане на новото правителство пред съда са изправени като свидетелки 40 жени с леко поведение, които обаче заявяват, че нямат нищо общо със Стамболов, и разказват как полицията ги е събирала по улиците. Стига се дотам, че Стамболов е обвинен дори в убийството на своя министър и приятел Христо Белчев.
С една дума, преследването и тормозът срещу довчерашния диктатор не се отличават почти с нищо от терора, упражняван от него, докато е бил на власт, по отношение на политическите му противници. Полиция, съд, преса, професионални клеветници – всички позволени и непозволени средства се използват, за да се развенчае и унищожи морално довчерашният властник. И не само морално! Пред очите на цяла София, пред очите на правителството и двореца и под тяхното покровителство месеци наред се подготвя физическото му ликвидиране. Потвърждение на това е писмото на Стамболов до журналиста Рихард фон Мах, което по-късно е предоставено пред съда срещу убийците на бившия министър-председател. Озаглавено „Кроежът за убиването ми”, то разкрива мрачните предчувствия на автора си, които напълно съвпадат с развилите се по-късно събития и разпознават участниците в подготвяното убийство, техните покровители и задачата, която изпълняват.
На 3 юли 1895 г. Стамболов е съсечен с ятаган насред улицата от трима наемни убийци пред безучастните погледи на полицията. Три дни по-късно при страшни физически и душевни мъки той умира в дома си. Сложен е краят на един живот, пълен с борби и противоречия, изпъстрен с действия и прояви, стигащи до абсурдни крайности, но подчинени на една цел – извоюване и укрепване на националната независимост и суверенитет на България, издигане на българската народност и държавност до нови висоти и утвърждаване на българското име в международния политически живот.
В стремежа си да постигне тази цел Стамболов изминава сложен и нелек път на идейно-политическо и нравствено развитие, еволюирайки от позициите на националреволюционер до буржоазен демократ и оттам – до диктатор. Или, както по друг повод пише Енгелс в свое писмо до Плеханов: „Всъщност един народник... лесно би могъл в края на краищата да стане привърженик на монархизма.” Трябва да се отбележи, че този път на развитие е логичен и напълно естествен при съществуващите конкретни исторически условия в Европа, на Балканите и в България.
Из „От перото до ятагана”
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар