„Насаме със себе си. Моят живот” е книга изповед на Михаил Горбачов. В нея единственият президент на СССР представя своите размишления за политиката, за живота, за съдбата, за родословието, за приятелите, за принципите, за съмишлениците и опонентите, за кариерата и загубата.
Самият автор признава, че работа по книгата е била нелека задача за него. Писал я е почти пет години. Решението за това идва след смъртта на съпругата му Раиса. Горбачов разказва, че тя също искала да напише книга за живота и близките си, дори започнала работа по нея. След кончината й политикът попълнил и разширил материалите с подробности от личения си живот, най-вече за съпругата си. „Разбира се, нейната идея за книга беше по-различна. В моята, все пак, има много за политиката.” – добавя бившият президент.
Политиката присъства в книгата по един друг, нов начин – тя е представена повече от гледна точка на личния план, в това число и като отношенията на Горбачов с някои все още действащи политици.
Предлагаме ви откъс, в който Горбачов разказва за взаимоотношенията и контактите си Леонид Брежнев
На самия връх. Леонид Брежнев
Най-големите изненади ме чакаха в централния комитет. Мястото на постоянната ми работа беше Секретариатът на ЦК на КПСС. Неговите заседания се провеждаха всяка седмица и в задълженията му влизаше контролът за изпълнение на решенията, подборът и разпределението на кадрите, т.е. номенклатурата. Това беше силният и действащ механизъм. Ако Политбюро на ЦК на КПСС определяше политиката, вземаше решенията, които се подготвяха от отделите на ЦК, правителството и някои ведомства, то Секретариатът беше строгият механизъм за контрол на всичко и най-вече – да не забравя да кажа! – на всичко, което е свързано с идеологията.
На първо време моето енергично включване в работата на Секретариата на ЦК, в обсъждането на въпроси на неговите заседания предизвика у близките ми колеги не много позитивна реакция. Почти всеки ми хвърляше недружелюбен поглед. Някои гледаха на мен като на “парвеню”. Но аз бях дошъл от голяма партийна организация, където ефективността на всички решения се проверяваше от живота.
Стараех се на всяка цена да не потъна в рутината на субординацията. Съпротивлявах се на това. Лесно е да се каже, но да се удържи такава линия на поведение, не беше никак просто.
Щеше да дойде време, когато щях да бъда длъжен да постигам вземането на решения, необходими за перестройката, да питам защо са подложени под обстрел едни или други важни документи. Щеше да се наложи да свалям от постове заслужили в миналото хора, но загубили способността си да отчетат новата ситуация. Но всичко това предстоеше.
Често ми беше задушно и неуютно на заседанията на Секретариата. Като първи секретар на краевия комитет в Ставропол имах къде по-голяма свобода, отколкото тук, във висшата инстанция на властта.
Почти девет години бях първи секретар на краевия комитет на партията в Ставрополието. На самото острие на политиката. И ако през първите години на моята партийна кариера мине – не мине, и се появяваше мисълта: не е ли по-добре да се прехвърля на брега на науката, то работата ми като секретар на краевия комитет окончателно ме убеждаваше в правилността на направения избор. Политиката взе връх над всичките мои пристрастия и желания.
На нея отдадох най-хубавите години от живота си. Почувствах нейния вкус. Този свят ме завладя напълно. Но никога не бях роб на политиката.
И отново за Секретариата... Когато влязох в състава му, ръководеше го Суслов. Това беше негов прерогатив. Само в негово отсъствие, когато беше в командировка или в отпуска, Секретариатът се ръководеше от Андрей Кириленко.
Струва ми се, че Суслов най-добре се справяше с тази си отговорна работа. Имаше огромен опит. На 44-годишна възраст, още по времето на Сталин, е влязъл в Секретариата на ЦК на КПСС и през целия си живот е бил в ръководството на партията.
Отделяше много внимание на въпросите на идеологията и международната политика. Самият той беше много скромен човек, безкористен, със свой стил на обличане. За неговото облекло казваха: “Това е човекът, който ходи с галоши” – когато пристигаше в ЦК и се качваше на етажа, където беше кабинетът му, пред асансьора си сваляше галошите.
Друг аксесоар в облеклото му, известен на всички, беше дългият сив шлифер. Някога, в дните на 20-годишнината от усвояването на целините (1974 година), в Казахстан се провеждаше среща, на която пристигнаха първите секретари на областите, свързани със събитието, и то не само от Казахстан и Сибир, а и от Ростов, Ставрополието и други райони. Леонид Брежнев пристигна късно през нощта след среща с президента на Франция Жорж Помпиду в Пицунда. Ръководството на Казахстан и секретарите на краевите и областните комитети го посрещнаха на аерогарата Целиноград. Ние, северокавказците, стояхме на самата опашка на редицата. Брежнев се приближаваше до всеки и стискаше ръката му. Дойде и до нас.
– Как прекарвате времето? – попита Брежнев.
– Добре. Гледахме филм, който са направили казахстанците.
– И какъв е?
– Нов, документален. В него има много ваши срещи с целинниците. Вие там сте в сив шлифер.
– Като на Михаил Андреевич Суслов ли?
Всички секретари потвърдиха.
Впрочем Леонид Брежнев се отнасяше с голямо уважение към Суслов и му имаше пълно доверие. При подготовката на докладите за пленумите или за големите съвещания, които предстоеше да чете Брежнев, проектите им се разпращаха на всички членове на Политбюро и секретари на ЦК за евентуални забележки или препоръки. Разработващите проекта за доклад знаеха указанието на Брежнев: “Забележките на Михаил Суслов трябва да бъдат реализирани напълно, сто процента. Забележките на другите другари – обсъждайте”.
В момента на моето пристигане в Москва се извърши прегрупиране на силите вътре във висшите партийни органи. Идването на Брежнев на власт през октомври 1964 година беше в резултат на компромиса между различните групировки, свалили Хрушчов. Брежнев изглеждаше не твърде значителна фигура и всички разчитаха, че ще им бъде лесно да го манипулират, но сметките им не се оправдаха. С помощта на добре обмислени похвати на политическата игра той успя да заздрави своето положение и практически да стане недосегаем.
Последвалото отстраняване на Подгорни и Косигин фактически утвърди едноличната власт на Брежнев.
По ирония на съдбата при укрепяването на “личната власт” на Брежнев той постепенно губеше работоспособността си, а реалната му власт придоби мимолетен характер. Той се променяше пред очите ни. По-рано беше не само енергичен, но и по-демократичен, не му бяха чужди нормалните човешки отношения, поощряваше обсъжданията, дори на заседанията на Политбюро и Секретариата се случваха и дискусии.
Заради здравето си още от средата на 70-те години Брежнев би трябвало да напусне своя пост. Това би било хуманно по отношение на него и целесъобразно от гледна точка на интересите на държавата. Според разказите на Андрей Громико, Брежнев се опитвал на няколко пъти да постави въпроса да напусне поста генерален секретар. Но липсвала друга фигура, която да има превес над останалите. И така той остана на поста си.
За поддържането на нестабилното равновесие трябваше да помогне и старателно спазваната субординация: всеки член на Политбюро и секретар на ЦК трябваше да си знае мястото и да не претендира за повече. Това понякога довеждаше до пълен абсурд. Проявяваше се и в така нареченото подреждане в залата за заседания на Политбюро. Казвам го не на шега. На пръв поглед се събираха колеги, съратници. Имаше ли тук място за превземки? Но не, всеки трябваше да заеме край масата строго определено място. Леонид Брежнев – начело на масата, вдясно от него сядаше Суслов, вляво – премиерът Косигин, а след неговото сваляне – Тихонов. Редом със Суслов – Кириленко, след това Пелше, Соломенцев, Пономарьов, Демичев. От другата страна редом до Косигин – Гришин, след това Громико, Андропов, Устинов, Черненко и най-накрая Горбачов.
Имаше моменти, когато на Леонид Илич му беше трудно просто да се “включи” в работата на Политбюро. Първоначално това ме изненадваше и дори шокираше. Но опитът на колегите ми подсказваше и моето лично поведение.
За разпускане ще разкажа един анекдот, отнасящ се за Леонид Илич.
Та... Веднъж Леонид Брежнев поканил на гости майка си, за да й покаже как живее. Отначало я завел в московския си апартамент на проспект “Кутузов”, след това в селището Заречие на околовръстния път. Показал й вилата, в която живеел. И накрая в своята извънградска резиденция в Завидово, където обичал да прекарва свободното си време и често идвал тук на лов. Най-накрая цялото семейство се отправило на почивка в южната резиденция на генералния секретар в Крим. След това се поинтересувал от реакцията на майка си от всичко, което видяла.
– Да, Льоня, всичко много ми хареса. Но искам да те попитам: какво ще правиш с цялото това богатство, ако на власт отново дойдат комунистите?!
... На първо време за мен най-важното беше по-бързо да навляза в аграрния сектор, за да имам представа за възможностите да се решават текущите задачи и проблемите на аграрната политика като цяло.
Странностите следваха една след друга. Например в СССР и Европейската икономическа общност (ЕИО) в този момент се произвеждаше еднакво количество зърно. При това за фуражни цели в Съветския съюз се изразходваха 100 – 110 милиона тона, а в ЕИО – 74 милиона тона зърно. Страните в общността произвеждаха значително повече животинска продукция, отколкото ние.
Какъв беше проблемът? Западните страни освен зърно за производството на комбинирани фуражи изразходваха над 30 милиона тона белтъчни добавки, а това веднага променяше нещата: получаваше се балансиран на хранителни елементи фураж, който даваше висок ефект. Но това не е всичко. Фуражът от пасбищата в ЕИО съставляваше от 35 до 47 процента в различните страни, а у нас – около 17 – 20 процента. В резултат се получаваше, че за едно животно в западните страни се изразходваха 1,5 – 2 пъти повече комбинирани фуражи. И разбира се, ефектът от селекцията. В страните на Западна Европа се бореха за високопродуктивни породи, а у нас често – за броя глави добитък, независимо от неговото качество. През това време в западните страни широко се използваха промишлените технологии, което даваше възможност за висока производителност на труда и осигуряваше добри условия за работа на селячеството.
Ето целия комплекс от проблеми, който изискваше изменение на подходите в ръководството на животновъдството в условията на СССР, макар че далеч не всичко можехме да използваме от опита на западните страни.
Откровено казано, колкото повече навлизах в ситуацията, толкова повече ме обземаше тревога за положението в аграрния сектор на страната и съмнения в целесъобразността на провежданата икономическа политика.
Тогава се сблъсквах с последиците от необмислените решения, чиято реализация нанасяше и продължава да нанася вреда върху природата на страната. В резултат от изграждането на мощните хидроелектростанции, с които се гордеехме, бяха залети над 14 милиона хектара от най-добрите земи, стотици и стотици села, къщи, храмове, гробовете на предците ни. Много от построените по различно време промишлени предприятия изхвърляха своите отпадъци в реките, което довеждаше до тяхното замърсяване. Това водеше до загуба на ресурси на прясна вода, до големи загуби на рибните ни ресурси. Безразборното и хаотично изсичане на горите и други необмислени действия доведоха до сериозни екологични проблеми.
Опиращата се на държавната собственост планова система на пръв поглед откриваше гигантски възможности да се вземат предвид природните фактори в тяхната взаимна връзка със социалните изменения, рационалното решаване на възловите проблеми в народното стопанство. Но на практика всичко беше иначе: свръхцентрализираната структура на управление в огромната страна създаваше големи затруднения в работата. По законите за функциониране на бюрократичната система всичките нейни звена се стремяха да извлекат преди всичко изгода за себе си. Много се разпродаде, разхищаваше, потъваше в неизвестни (и известни!) джобове.
Още в началото се сблъсках с всички тези проблеми. В сравнение с предходните, 1979 година се оказа неурожайна. Анализирайки ситуацията, стигнах до извода, че утвърденият по-рано план за доставките е нереален и ще се наложи разликата да се покрие с купуване на зърното от чужбина. Подготвих прогнозно предложение и го разпратих до членовете на Политбюро.
Тази докладна стана причина за моя първи сблъсък с Косигин. При това се случи в необичайна ситуация. Цялото ръководство на страната се беше събрало в Кремъл, за да бъдат връчени наградите на космонавтите В. А. Ляхов и В. В. Рюмин за най-продължителния за онова време полет – 175 денонощия. До входа на Екатерининската зала се водеше разговор на различни теми. Както обикновено, Брежнев се поинтересува за реколтата. Казах, че трябва да се осигури техника за Казахстан за превозването на пшеницата. Изведнъж в разговора се намеси Косигин и много рязко започна да ме мъмри: стига вече, казва, си просил, трябва да се оправяме със свои сили.
Това ме шашардиса. Брежнев го прекъсна, при това твърде миролюбиво:
– Слушай, ти си нямаш представа какво е прибиране на реколтата на село. Трябва да се реши този въпрос.
Алексей Николевич продължи още по-раздразнено:
– Разпратили са ни на нас, членовете на Политбюро, докладна записка от селскостопанския отдел на ЦК. Горбачов я е подписал. Той и неговият отдел вървят по гайдата на местническите настроения, а ние нямаме повече валута да купуваме зърно. Трябва не да либералничат, а да проявяват по-строги изисквания и да осигурят изпълнението на приетия план за доставките.
Това беше твърде сериозно обвинение и то ме засегна. Казах му, че ако от моя страна е проявена слабост, нека премиерът да възложи на своя апарат да изтръска зърното и да доведе изземването на излишните храни докрай.
Възцари се мъртва тишина... Спаси ни един от разпоредителите:
– Леонид Илич – високо каза той, – всичко е готово, време е да влезете.
Един след друг ние се изнизахме след Брежнев в Екатерининската зала.
След връчването на наградите на космонавтите се върнах в кабинета си. Настроението ми беше лошо. Не само защото конфликтът стана именно с Косигин, когото дълбоко уважавах. В такива мигове винаги съм се старал да проявявам хладнокръвие и трезво да преценявам дали не съм допуснал някаква грешка. След петнайсет минути ми позвъни Брежнев.
– Преживяваш ли? – попита ме той, явно искаше да ме ободри и успокои.
– Да – отвърнах аз. – Не мога да се съглася с това, че съм заел противодържавна позиция.
– Правилно постъпи. Не преживявай. Трябва наистина да се стремим към това, правителството да обърне повече внимание на селското стопанство.
С това разговорът приключи.
След два часа телефонът отново звънна. На пряката линия – Косигин. И като че ли нищо не се беше случило, с нормален тон се обърна към мен:
– Искам да продължим разговора, който започнахме.
– Алексей Николаевич – отвърнах без всякакво раздразнение, – може би вие наистина на този заключителен етап ще поемете инициативата в свои ръце. За мен това е първата такава кампания, а и годината беше една такава тежка.
Но веднага чух от Косигин:
– Прочетох още веднъж вашата докладна. Съгласен съм с нея – внесете я в Политбюро.
И той изрече това без всякакво раздразнение, без да ме смъмри, но и без да се извини. Е, какво пък, помислих си аз...
Инцидентът с Алексей Николаевич имаше за мен съвсем неочаквани последици. Определена част от ръководството видимо го възприе еднозначно – като моя твърда лична позиция към Косигин. Затова си помислих, когато веднъж в разговор с мен Суслов каза:
– Имахме тук един разговор. Предстои пленум. Има намерение да се укрепят твоите позиции. Имаше предложение да те вкараме в състава на членовете на Политбюро. Но аз се изказах против и искам ти да знаеш за това. Ще те препоръчаме за кандидат-член на Политбюро. Така ще е по-добре. Тук работят секретари от пет, десет, петнайсет години. Защо да създаваме излишно напрежение?
Той беше прав.
Из „Насаме със себе си. Моят живот”
Книгата може да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар