Хитър маньовър или национално предателство?

Споровете продължават вече 26 години

Проф. дин Драгомир Драганов е събрал в книгата „Как за малко щеше да ни няма. Всичко от архивите по идеята „България – 16-а република на СССР” стенографските протоколи и записи от пленумите на ЦК на БКП, на които е обсъждано „сливането” на НР България със СССР. Освен своя анализ на документите и прочита на събитията на своите съмишленици, той коректно излага и становищата на противниците на тезата за националното предателство на бившата комунистическа партия, като цитира части от интервюта на свои колеги в пресата.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Идеята да бъдат събрани в едно книжно тяло всички официални документи по въпроса за „сливане на България със” (или „интеграцията й в”) СССР през 60-те и 70-те години на ХХ век дойде след ожесточените спорове между историци, публицисти и политици, които започнаха още през 90-те години, кулминираха през 2010 г. и все още продължават.

В тях се включиха, пряко или косвено, авторитетни и уважавани люде, между които двама академици (Илчо Димитров и Георги Марков), трима професори (Евгения Калинова, Ивайло Знеполски и Чавдар Добрев), двама бивши държавни глави (Тодор Живков и Желю Желев), сега действащият президент Росен Плевнелиев и писателят и драматург Стефан Цанев.

Споменавам имената им, за да е ясно, че наистина става въпрос не за дребнави политически заяждания, а за принципно различни тълкувания на едни и същи събития.

В спора се оформиха две крайни и взаимно изключващи се становища.

Още през 1993 г. Тодор Живков категорично заяви: „Дълго отминавах инсинуациите, свързани с мое намерение за присъединяване на България към СССР. Струваше ми се несериозно да отговарям на лъжи, които биха били само пошли, ако не бяха толкова тъпи. Искам да заявя кратко и категорично: през 33-те години на моето управление и за момент не е съществувала подобна заплаха. Подобна мисъл дори” (Живков, Т. Срещу някои лъжи. С. 1993).

През 2010 г. Е. Калинова, тогава все още доцент, коментира, че „инициативата на Тодор Живков от 1963 г. за „по-нататъшното тясно сближение и в перспектива за сливане на НРБ със Съветския съюз” не е желание за унищожаване на българската държава, а по-скоро „маньовър” за решаване на българските икономически проблеми в рамките на тогавашните оценки, че до към 1980 г. СССР ще е построил „комунизма”, а останалите социалистически страни вкупом ще започнат да го градят. В този смисъл опасността да станем „16-а република” наистина е мит, станал удобен за политическа употреба в годините на прехода” (в. Труд, 25.11.2010).

През 2012 акад. Георги Марков отбелязва, че, от една страна, „запознатите с политическата шахматна дъска знаят, че това („сливането” – б. м., Д. Д.) е невъзможно. Знаели са го тогава в Москва и в София. На Ялтенската конференция и в последвалите споразумения през 1945 г. за разделянето на Европа между Тримата големи на България е предложен статутът „съветски сателит”, но не и „съветска република”.

От друга, продължава разсъжденията си акад. Марков, „Тато няма никакъв интерес от превръщането на неговото „царство-господарство” в поредната съветска република, а той да бъде 16-ият първи секретар, вместо да си остане генерален секретар. Неговите артистични напъни са по-скоро от стремежа да се покаже „най-верния съветски сателит” в Европа” (в. Преса, 28.05.2012).

Квинтесенцията на тезата, че идеята за „сливането” е мит, „маньовър” с икономически привкус или направо абсурдна след Ялта’45 обаче е постигната от проф. Чавдар Добрев. „Възприемам идеите, формулирани от Живков на пленума, не само като „докарване пред руснаците” с намерение за получаване на по-големи икономически облаги от СССР, но и като акт на първия български ръководител да се изкаже по централни въпроси на международното комунистическо движение, на развитието на социалистическата система, да даде влог за тяхното съвременно осветляване. И същевременно да помогне за премахване на недостатъци във функционирането на СИВ, за придвижване на социалистическия лагер към нов етап на икономическо развитие... Живков недвусмислено заявява, че през следващите двайсет-трийсет години България трябва да преодолее изоставането си от другите страни на социализма, да реализира модернизационния процес в икономиката.”

Следователно, заключава професор Добрев, „идеологемата „национално предателство” на Тодор Живков, извършено на декемврийския пленум от 1963 г., е преднамерена и поръчкова” (в. Нова зора, 2012, бр. 27. В предишен брой (23) на същия вестник като един от „преднамерените” и „поръчкови” автори е разобличена и наша скромност).

Другият лагер, на привържениците на тезата, че идеята за „сливането” ни със СССР е чисто национално предателство, е не по-малко убеден в собствената си правота.

В питането си от 17 януари 1990 г. като народен представител академик Илчо Димитров отправя въпрос към тогавашния председател на парламента Станко Тодоров. Базирайки се на изнесеното в моя статия във в. „Народна култура” от 29.12.1989 г., академикът констатира „потресаващия факт: през 1963 година българското държавно и партийно ръководство (чрез Тодор Живков, тогава първи секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет) е изразило готовност да се ликвидира държавната ни независимост и е предложило България да стане 16-а съветска република... Ако наистина решения са вземани и постъпки са правени (статията на доц. Драганов се опира на документи на ЦПА), те не могат да се оценят другояче освен като национално предателство с всички произтичащи от тази оценка последици за съответните лица... Става дума за решения и действия, насочени срещу най-скъпоценното достояние на народа ни – държавната независимост, при това предприети тайно от самия народ” (личен архив на съставителя. Виж пълния текст на питането в Приложение № 1).

В том 4. на неговите „Български хроники” Стефан Цанев твърди, че през 1973 г. Тодор Живков решил, че „сега е моментът да осъществи гениалната своя идея, отхвърлена преди 10 години от простака Хрушчов”. Наследникът му Брежнев бил съгласен, но „хората около” него му обяснили, че това „ще бъде само нов международен скандал”. И Брежнев просто „затворил кранчето” с петрола за „любимата си братска и бъдеща съветска република” (Цанев, Ст. Български хроники. Т. 4. С., 2014, с. 371 и сл.).

Още по-гневен и категоричен е Цанев в интервюто си от 2010 година. „Замисълът на Живков и организираният с участието на целия ЦК на БКП таен кроеж (да не кажа заговор) за присъединяването на България към Съветския съюз, за сливането й със Съветския съюз, за превръщането й в една от републиките на Съветския съюз, независимо в 16-а или 17-а – това е най-голямото и позорно падение на БКП, защото е акт на тотално национално предателство, което няма аналог в нашата хилядолетна история, а националното предателство във всички времена и при всички народи се е считало за най-тежкото престъпление” (в. Труд, 17.11.2010).

Най-категоричен застъпник на тезата за „национално предателство” обаче е д-р Желю Желев. В последната си книга преди кончината му той заявява, че „фаталната грешка на българския преход беше в това, че не съумяхме да осъдим БКП за национално предателство спрямо българския народ и за държавна измяна”.

Но за разлика от Ст. Цанев д-р Желев дава висока оценка на Хрушчов, който „като опитен и природно интелигентен политик вижда, че това е опасна авантюра, която може да донесе много негативи за Съветския съюз, а и никакви позитиви за България. Затова той категорично отказва да подкрепи подобна инициатива... Така Хрушчов спасява от унищожение не само суверенитета на българската държава, а спасява от изчезване и самата ни държава от картата на Европа”.

Колкото до пленума от 1973 г. според д-р Желев „тук нещата също се провалят, но не поради политическата интелигентност на Брежнев, а по-скоро от страх да погази примера на Хрушчов, който дори 10 години по-късно се оказва прав” (Желев, Ж. Митове и легенди за българския преход. С., 2014, с. 185–186. Тук може би е мястото да споделя, че всъщност именно д-р Желев беше инициаторът на идеята да се съберат в единно книжно тяло всички архивни документи, засягащи темата за „България – 16-а република”. Планирахме то да излезе в поредицата „Президентска библиотека”. Уви, кончината му сложи край на последното му добро намерение. Та от тази гледна точка моля настоящото издание да се смята и като своеобразна почит към паметта му).

Ами струва ми се, че в това „вместо заключение” съумях да представя главното в позициите на двете групи, застъпващи диаметрално противоположни становища. Пък наистина нека читателят, опирайки се на документите в сборника, сам избере собствената си позиция.

Позволявам си в края да предложа и моята.

От една страна, в тезата, че с всичките вариации на „идеята” си за „сливането” ни със СССР всъщност Живков е преследвал само икономически облаги за България, има доста логика. В рамките на СИВ ние наистина сме били поставени в графата „аграрен придатък” и той е правил всичко по силите си, за да ни измъкне от нея и да ни „еманципира” спрямо по-развитите тогава социалистически страни.

Но, от друга страна, да залагаш на карта, макар и с такова иначе благородно намерение, националния суверенитет на родината си, е прекалено рисковано. Освен ако наистина Живков е бил твърдо убеден, че „суверенитета народът го

разбира да има за ядене”.

Съществува обаче и трети вариант.

На пръв поглед акад. Марков като че ли е прав, че няма логика самият Живков да желае да се откаже от позицията си на „едноличен господар” на една „суверенна” държава и да се превърне в един от 16-те „васални на Москва управители”.

След споразумението Сталин–Чърчил от октомври 1944 г. обаче на България твърдо е определено място в т.нар. съветска сфера на влияние, което ще рече, че „суверенитетът” й е изцяло подвластен на Москва. (Вж. по-подробно Драганов, Д. Записки по..., с. 208 и сл.) Сиреч, съществува само на теория, а на практика ние сме осъдени да бъдем „васали” на СССР. Но за разлика (примерно) от Унгария или Полша у нас русофилските настроения са здраво вкоренени в съзнанието на народа. Поради което той приема много по-лесно „васалното” си положение.

Трето, Живков вероятно е разполагал с доста точна информация за положението на „васалите” в другите 15 съветски републики, в които, в замяна на демонстративното покорство пред Москва, уж „съветските” им ръководители всъщност се изживяват като местни „републикански монарси”. (Това пролича след разпадането на СССР през 1991 г., когато се оказа, че азиатските му републики масово преизбраха за „президенти” бившите „първи секретари” на комунистическите им партии.)

И ако се съчетаят тези три фактора, излиза, че в личен план от „идеята” за 16-а съветска република Живков само и единствено печели. Той на два пъти получава от Москва по-учтив или по-категоричен отказ за „сливането” ни. Т.е. на два пъти СССР му показва, че не възнамерява да „приюти” България като поредната си „собствена” република, след като тя и като уж „суверенна държава” й върши същата работа.

Но и на два пъти Живков все повече укрепва едноличната си власт. Никой в партията не би дръзнал да го атакува за „просъветските” му позиции. А и никой от народа не би го упрекнал в „проруските” му чувства.

В правото поставянето в услуга на чужда държава с цел лично облагодетелстване се квалифицира като „предателство и измяна на родината”.

Моето скромно мнение е, че Живков е постъпил точно така. Или, както много точно го казва моят учител в историческия занаят академик Илчо Димитров, е заложил „всенародните интереси в името на доктринерски съображения и користни лични сметки”.

Из „Как за малко щеше да ни няма. Всичко от архивите по идеята „България – 16-а република на СССР”.

Книгата може да поръчате !тук