Книгата на Йорданка Иванова „Изборът” се занимава живота на човека като биологично и социално същество, с проблемите на храненето, физическата активност, почивката, лечението и на избора ни на начин на живот, който ежедневно правим. И така, независимо кога, къде, как и за какво, нашият избор е борба за успех, за щастие. Обикновено обаче ние анализираме резултата, щастие или нещастие, но някак по-незабелязано отминаваме избора, който е довел до този резултат. Не оценяваме достатъчно по-широките възможности, които имаме за избор, а понякога и не знаем за тези възможности. В книгата са отразени съветите и личният избор на много личности: артисти, политици, художници, спортисти и други, които, надявам се, ще са полезни на читателя.
НА СЦЕНАТА ВЪПРЕКИ ВСИЧКО (С. БЕРНАР, А. АЛОНСО, М. ПЛИСЕЦКАЯ, Е. МАКСИМОВА, ЛУИ ДЬО ФЮНЕС)
Никога не ще се спра, за да не умра
Сара Бернар
Четири жени. Една драматична артистка и три балерини. Съдбите им са различни, но това, което ги обединява, е любовта към сцената. Те остават на сцената въпреки физическите травми, слепотата и възрастта. Те са обект на възхищение и на завист. Те са актрисата Сара Бернар и балерините Алисия Алонсо, Мая Плисецкая и Екатерина Максимова.
Розине Мари Хенриет, с артистично име Сара Бернар (1844 – 1923). Продължава да играе на сцената буквално до последните си дни, въпреки че е на 79 години, а през последните 8 години от живота си е с ампутиран крак.
Противоречиви и многобройни са версиите за живота и творчеството на прочутата френска трагедийна актриса. Ексцентрична и свободна, тя е предизвиквала или възторг, или омраза, но никога безразличие. До последния си дъх тя играе, пише, рисува, занимава се със скулптура, журналистика, политика. Тя не е просто любима артистка, а идол на публиката.
Детските си години прекарва главно под грижите на дойка, а след това е дадена за възпитание в манастир до петнайсетгодишна възраст, поради което желанието й е било да стане монахиня. Майка й обичала да пътува, а баща си вижда още по-рядко, пък и той умира рано. Оставената от него в наследство сума не е голяма, а освен това тя придобива право да я ползва, след като се омъжи. Тъй като отказва да се омъжи за избраника на майка си и многобройните роднини, те решават, че трябва да има някаква професия, и я дават за обучение в консерваторията въпреки нейното нежелание. За първото си посещение на театър тя пише: „Когато завесата бавно се вдигна, помислих, че ще припадна. Всъщност вдигаше се завесата на моя живот”. В края на пиесата тя е обляна в сълзи, а кръстникът й ядно заявява: „да се пръждосва в манастир”. По-късно в спомените си тя пише: „Такова беше началото на моята артистична кариера”. През 1862 г. очаква първото си излизане на сцената на Театър Франсе и се чувства парализирана от страх. Трябва да минат 6 години, за да стане името Сара Бернар нещо друго, а не едно ексцентрично, жизнено, упорито младо момиче. Идва любовта и тя се отделя от майка си в самостоятелно жилище през 1868 г. заедно с четиригодишния си син. Години по-късно, когато момчето става мъж, баща му предлага да му даде името си, но Морис предпочита да запази името на майка си и два пъти се дуелира, когато счита, че е накърнена честта й. През 1874 г. Сара е богата на любов, обич, почит и надежди, но вкъщи липсват пари, защото тя печели по-малко, отколкото харчи. През 1878 г., вече на 34 години, понася с лекота бремето на всички ексцентричности, които й приписват, като дори я обвиняват в магьосничество. Нейната страст да живее бързо и напрегнато не я оставя. Никаква умора и отчаяние не може да сломи нейната жизненост, нито да огъне нейния характер. През 1880 г. напуска Театър Франсе и заминава за Лондон, а когато договорът й изтича, се връща в Париж, но е посрещната с мълчание. Тя започва да се тревожи, разболява се, задлъжнява, продава скъпоценностите си и приема предложения й договор да замине на турне в Америка. Това събужда интереса на парижката публика, която се страхува, че ще изгуби своя Идол. Предлагат й ангажименти и преди заминаването, и след завръщането. Най-тежка е раздялата със сина Морис. След това първо посещение тя има още 8 срещи с американската публика, като последното е през 1917 г., когато тя е на 72 г. и вече с ампутиран крак. Придружава я внучката й. Първото й посещение в САЩ продължава 7 месеца. За този период тя изнася 156 представления в 50 града, като играе главни роли в 8 пиеси: „Дамата с камелиите”, „Ернани”, „Адриана Лекуврьор”, „Фруфру”, „Принцеса Жорж”, „Чужденката”, „Федра” и „Сфинксът”. За първото си турне в САЩ Бернар пише: „За тези няколко месеца поумнях и се научих да потискам желанията си. Моят живот, който отначало ми се струваше много кратък, сега ми изглеждаше много дълъг и това ми донесе голяма ехидна радост при мисълта за ужасното огорчение на неприятелите ми... Реших да живея. Реших да стана великата актриса, която желаех да бъда... И след това завръщане се посветих на живота”. Споделя още, че всеки път, когато отивала на някакво опасно място, носела със себе си пистолет, стар модел и с толкова твърд спусък, че се налагало да си помага с другата ръка. За жена не стреляла лошо, но трябвало да разполага с време, което не се дава от крадците.
Критична към себе си, тя пише: „Първият ми опит в Комеди Франсез беше несполучлив. Съзнавах, че влизам в клетка с диви зверове”. При други случаи споделя страха си да не забрави репликите си. Когато директорът на театъра я заставя да играе болна в пиеса, за която тя го предупреждава, че не са проведени достатъчно репетиции и отзивите в пресата са отрицателни, подава оставка и напуска Париж и театър Комеди Франсез.
За играта й съдим от отзивите в пресата, които тя цитира в книгата си „Моят двойствен живот”, която обхваща живота й до 35-годишна възраст. В една от статиите пише: „Очевидно е, че госпожица Сара Бернар напряга всички свои нерви и мускули, така че страстта нарастваше заедно с възбудата на зрителите; и когато завесата се вдигна след повторното и неизбежно извикване на сцената, всички видяха как г-н Муне-Сюли придържаше изтощената актриса, постигнала триумфа си с цената на огромно физическо напрежение”.
Няколко месеца преди да почине, Сара Бернар иска от внучката си да напише книга за живота на баба си, която да обхване периода след този, отразен в нейната книга, но това да стане няколко години след смъртта й, за да е по-обективна. Ето какво пише тя: „Ако Сара Бернар е спечелвала много пъти играта пред колебаещите се слушатели, това според нейните собствени признания се дължи на тази цялостна женственост; любовна плът, трептяща или покрусена; сълзи, готови да се отронят, истински сълзи; глас повелителен, метален, глас звучен, нежен; поглед повелителен, насмешливи погледи или потънали в желания; трепет на ръцете; ръце, които се владеят за приношение или за жертва; походка на царица, на кокетка, на любовница, на майка, на убийца; докосване слабо на приказна принцеса до земята. Тя можеше да играе всички женски роли – от най-скромните до най-благородните, от най-зловещите до най-примирителните”.
И още: „Пълното отсъствие на претенции правеше чест на Сара Бернар. Тя беше горда, но гордостта я защитава срещу подлост, ревност, злословия. Никога не е била суетна. Във времето на най-голяма слава тя запази своята душевна сдържаност, своята радост, че е ласкана, своята боязливост и своя страх да не би да не даде на публиката, на своите приятели, на своето семейство това, което те очакват от нея. Понеже никога не бе доволна от себе си, тя винаги се стреми да се надмине”.
В Чикаго Сара Бернар играе пред затворници. От тяхно име я приветства затворник, който ще бъде екзекутиран на следващия ден и това е последното благоволение към него. Това я развълнува силно и тя дълго го сънува, като си обещава повече да не излиза пред затворници, но го повтаря 32 години по-късно в затвора Сент Кантен.
През 1882 г. Сара Бернар се омъжва за колегата си Жан Дамала, с когото играят заедно в редица постановки, но се тормози от неговите изневери дотолкова, че в един случай, виждайки, че не е в залата, тя забравя репликите си и гласът на суфльора е толкова висок, че се чува в залата. Тогава тя разбира, че трябва да пожертва любовта към съпруга си, за да не бъде унищожена тя самата от тази любов. Остават й нейните двама любими – синът Морис и театърът.
През 1897 г. Морис се оженва и неговото семейство става и нейно. Назначен е за директор на театър „Амбигю”, но през 1883 г. той завършва сезона с бюджетен дефицит. След смъртта й този театър ще носи нейното име. През 1886 г. тя предприема турне с групата си в САЩ, Бразилия, Чили, Канада. На връщане пада по стълбите на парахода и наранява коляното си. Отблъсква помощта на нечистоплътния корабен лекар и сама го превързва с йод, при което изгаря кожата си. С всяка година състоянието на крака й се влошава и това я кара да променя постановките така, че да намали движенията си на сцената, въпреки това веднъж кракът й се подгъва и тя, надавайки вик, полита да падне. Партньорът й своевременно я прегръща. Въпреки това е извикана 13 пъти на бис. Болките са толкова силни, че понякога едва може да ходи.
През 1914 г. С. Бернар е наградена с кавалерския кръст на Почетния легион. В същото време се налага кракът й да бъде гипсиран. Осъдена да не може да се движи, тя не бездейства и изготвя модели на четири статуи, които да бъдат поставени край гроба й. През 1915 г., когато махат гипса, събира близките си и им заявява, че не може повече да търпи болките и се е решила на операция. Тя тананика Марсилезата и за да ободри близките си, се шегува: „Хайде, деца – малко смелост. Да бъдеш ампутирана на моята възраст, не е тъй мъчително”. Операцията трае 20 минути, но на деветия ден се появяват усложнения. Внучката й пише: „Баба ми се бори със смъртта със всички сили и с цялата своя жизненост; тя искаше да живее; тя живя”. Прави несполучливи опити да ходи с протеза, след което се отказва и поръчва да й бъде направен специален стол, с който може да се движи и из града, и в театъра. През 1916 г. изразява желание да сътрудничи на „Войнишкия театър” и изнася редица постановки пред войници. Същата година е отново на обиколка в САЩ. Американската преса пише: „Великата Сара, най-старата жена в света, пристига днес в Ню Йорк”. Тя възмутено реагира: „Безчестие! Безчестие!... Аз не съм най-старата жена на света! Аз съм на 72 години! На 103 години аз ще им покажа какво е стара жена”. Тя се съгласява на драго сърце да старее, но отказва да бъде „стара”. Пътувайки с театъра си из САЩ, използва всяка възможност, за да съдейства за включването на американците във войната. При едно от представленията се задържа права до стола си и развява френското знаме. Пътува от град на град със своите 12 артисти, своя импресарио и своите 50 куфара.
След операцията тя често боледува, но въпреки настояването на сина си не иска да си почива и създава непрекъснато нови проекти. Никога не ще се спра, за да не умра – такъв е лозунгът, който си е поставила. Не се бои от смъртта, но счита, че нейната чаша още не е изчерпана. През 1921 г. поставя на сцената пиесата на зет си. През 1922 г., когато е на 79 г., Луи Верньо й предлага три пиеси, написани специално за нея. Играе ролята на майката на голяма артистка. Това е последната театрална постановка, в която участва. Отново обещава на сина си да не работи повече и в същото време преговаря за участието си във филм. На 15 март 1923 г. се снимат сцени от филма „Гледачката”. С. Бернар играе ролята на гледачка на карти. Гримът покрива уморените й черти. Докато изчаква излизането си на сцената, тя припада. Кризата продължава много дни. Тя се притеснява, че не може да довърши филма. Край жилището й се тълпят журналисти, жадни за новини. Тя иронизира: „Журналистите са ме измъчвали през целия ми живот, мога добре да ги ядосам, като ги карам да се отегчат”. Внучката й пише, че това са последните думи и последната усмивка. Тя гледа близките си с поглед не на страдание и мъка, а с поглед, който я освобождава от земните неща. Косите й са разпилени върху възглавницата, бродирана с девиза „Все пак”!
Поведението на С. Бернар напомня за голямата българска актриса от първата половина на миналия век Адриана Будевска, която споделя, че победата не се дава лесно. Истинската победа е сбор на много страдания, на много себеотрицание, на много жертви, труд и безсънни нощи. Силният винаги благодари на съдбата, когато тя му праща изпитание. Победата е негова, дори когато страда. Истински победител е този, който побеждава най-напред себе си, страстите си. Щастието е в самия човек. Не чакайте да го получите отвън.
Комикът на комиците Луи дьо Фюнес, за когото казват, че може всичко, дори да имитира дървеница в хотелска стая, стъпва на сцената чак на 49 години. Самият той твърди: „ще бъда удовлетворен, ако съм успял да разсмея хората”. Човекът с дух и рядко срещан самороден талант се е снимал в 137 филма. Той не получава високи бележки в училище, не е гледан с много добро око, но има минути, когато очите на всички около него се насълзяват от искрен смях.
… Тя не вижда близките предмети и хората около нея. Често е с придружител. Но това не й пречи да прекарва голяма част от денонощието в репетиционната зала. Създателката й, примабалерината на кубинския балет Алисия Алонсо, е на 9 години, когато взема първия си урок по балет. Още тогава тя, дъщерята на ветеринарен лекар, решава, че иска да бъде балерина. На нейния 88-и рожден ден беше посветен 21-вият международен балетен фестивал през 2008 г., в който участват 19 страни. През 1986 г., на 45 години и вече ослепяла, тя танцува в няколко постановки на 10-ия международен балетен фестивал в Хавана. През 1948 г. основава балетна трупа, която прераства в Националния балет на Куба. И сега като директор на Националния балет на Куба, въпреки напредналата възраст и слепотата, времето й е разписано до минути. Когато я питат каква е програмата й, отговаря, че тя включва да живее до 100 години и да танцува. Добавя: „Аз съм черноработник на балета”. Секретът за успеха е „труд, тренировки и безжалостност към себе си. Аз съм убедена, че продължителността на творческия живот на танцьора зависи от неговата дисциплинираност и воля”. Тя създава свой кубински метод на подготовка, като отчита климатичните особености, физическия и мускулния строеж на организма. Срокът на подготовката се съкращава със 7 години. Счита, че в балета трябва да навлизат и фолклорни елементи, и съжалява, че Латинска Америка не е допринесла в световния балет и с една трета от своя фолклор. Като отчита, че танцът помага за развитието на мускулите, използва балета за лечение на някои болести (астма, епилепсия, физически недъзи). Създава психобалет. За нея „изкуството е най-проникновеният продукт на личността, който нито може да се купи, нито може да се продаде, нито да се улови, нито пък да се захвърли… Изкуството е нещо, което се чувства и възприема”.
През 2008 г. руската примабалерина Мая Плисецкая отпразнува 81-вия си рожден ден, танцувайки на сцената в Мадрид пред кралското семейство и политическия и културния елит на много европейски страни. Възрастта не пролича в нейния танц, а зрителите отново се възхитиха на „лебедовите ръце на великата Плисецкая”. Нейният знаменит „умиращ лебед” по музика на Сен Санс остава емблема за целия й живот. На едно от представленията му в Париж е извикана 27 пъти от публиката. Известен критик я характеризира с три думи – гений, мъжество, авангард. Тя танцува до седемдесет и шестата си година, а първото й излизане на сцената на Болшой театър е, когато е на 11 години. Тя не преминава през кордебалета, както е обичайно, а започва като солист. Нейните дълги ръце имат ненадмината и досега флуидност. На седемдесетия си рожден ден дебютира в произведение, хореографирано за нея и озаглавено „Аве Мая”. На осемдесетия й рожден ден „Файненшъл Таймс” обобщи обществените оценки така: „Тя беше и все още е звезда на балета. Последната изява на театрален блясък, искрящ пламенен фар в света на слабо светещи таланти, съвършенство в свят на хубост”. Заедно с Г. Уланова се считат за най-големите балерини на ХХ век. Нейният девиз е „Важно е да се танцува музиката, а не да се танцува под съпровод на музиката”. Освен руско тя има и испанско гражданство, тъй като осем сезона е главен художествен ръководител на Испанския национален балет. Тя не допусна да бъде унижена от Сталин така, както други съветски балерини. Баща й, инженер, е разстрелян през 1938 г. Майка й – артистка, е била в затвора 5 години и Мая е живяла при леля си – също балерина. На Мая се разрешава да излезе зад граница едва по времето на Хрушчов. В книгата си „Аз, Мая Плисецкая” се обръща към младите: „Не се примирявайте, до самия край не се примирявайте… Дори тоталитарният режим отстъпва пред убедеността, упоритостта, настойчивостта. Моите победи се дължат на това”.
Кралица на балета наричат и друга примабалерина на Болшой театър – Екатерина Максимова. Заедно със съпруга си Владимир Смирнов те са „дуетът на века”, който е танцувал в 120 страни и пред болшинството кралски семейства в Европа. След редица контузии, получени на сцената и в автомобилна катастрофа, Максимова отново се връща в театъра въпреки съмненията на лекарите, че не е сигурно дали въобще ще проходи. Тя е на сцената 20 години след последните песимистични прогнози на лекарите. След пенсионирането си, въпреки напредналата възраст и схващането в единия крак поради несполучлива инжекция, тя развива активна педагогическа дейност.НА СЦЕНАТА ВЪПРЕКИ ВСИЧКО (С. БЕРНАР, А. АЛОНСО, М. ПЛИСЕЦКАЯ, Е. МАКСИМОВА, ЛУИ ДЬО ФЮНЕС)
Никога не ще се спра, за да не умра
Сара Бернар
Четири жени. Една драматична артистка и три балерини. Съдбите им са различни, но това, което ги обединява, е любовта към сцената. Те остават на сцената въпреки физическите травми, слепотата и възрастта. Те са обект на възхищение и на завист. Те са актрисата Сара Бернар и балерините Алисия Алонсо, Мая Плисецкая и Екатерина Максимова.
Розине Мари Хенриет, с артистично име Сара Бернар (1844 – 1923). Продължава да играе на сцената буквално до последните си дни, въпреки че е на 79 години, а през последните 8 години от живота си е с ампутиран крак.
Противоречиви и многобройни са версиите за живота и творчеството на прочутата френска трагедийна актриса. Ексцентрична и свободна, тя е предизвиквала или възторг, или омраза, но никога безразличие. До последния си дъх тя играе, пише, рисува, занимава се със скулптура, журналистика, политика. Тя не е просто любима артистка, а идол на публиката.
Детските си години прекарва главно под грижите на дойка, а след това е дадена за възпитание в манастир до петнайсетгодишна възраст, поради което желанието й е било да стане монахиня. Майка й обичала да пътува, а баща си вижда още по-рядко, пък и той умира рано. Оставената от него в наследство сума не е голяма, а освен това тя придобива право да я ползва, след като се омъжи. Тъй като отказва да се омъжи за избраника на майка си и многобройните роднини, те решават, че трябва да има някаква професия, и я дават за обучение в консерваторията въпреки нейното нежелание. За първото си посещение на театър тя пише: „Когато завесата бавно се вдигна, помислих, че ще припадна. Всъщност вдигаше се завесата на моя живот”. В края на пиесата тя е обляна в сълзи, а кръстникът й ядно заявява: „да се пръждосва в манастир”. По-късно в спомените си тя пише: „Такова беше началото на моята артистична кариера”. През 1862 г. очаква първото си излизане на сцената на Театър Франсе и се чувства парализирана от страх. Трябва да минат 6 години, за да стане името Сара Бернар нещо друго, а не едно ексцентрично, жизнено, упорито младо момиче. Идва любовта и тя се отделя от майка си в самостоятелно жилище през 1868 г. заедно с четиригодишния си син. Години по-късно, когато момчето става мъж, баща му предлага да му даде името си, но Морис предпочита да запази името на майка си и два пъти се дуелира, когато счита, че е накърнена честта й. През 1874 г. Сара е богата на любов, обич, почит и надежди, но вкъщи липсват пари, защото тя печели по-малко, отколкото харчи. През 1878 г., вече на 34 години, понася с лекота бремето на всички ексцентричности, които й приписват, като дори я обвиняват в магьосничество. Нейната страст да живее бързо и напрегнато не я оставя. Никаква умора и отчаяние не може да сломи нейната жизненост, нито да огъне нейния характер. През 1880 г. напуска Театър Франсе и заминава за Лондон, а когато договорът й изтича, се връща в Париж, но е посрещната с мълчание. Тя започва да се тревожи, разболява се, задлъжнява, продава скъпоценностите си и приема предложения й договор да замине на турне в Америка. Това събужда интереса на парижката публика, която се страхува, че ще изгуби своя Идол. Предлагат й ангажименти и преди заминаването, и след завръщането. Най-тежка е раздялата със сина Морис. След това първо посещение тя има още 8 срещи с американската публика, като последното е през 1917 г., когато тя е на 72 г. и вече с ампутиран крак. Придружава я внучката й. Първото й посещение в САЩ продължава 7 месеца. За този период тя изнася 156 представления в 50 града, като играе главни роли в 8 пиеси: „Дамата с камелиите”, „Ернани”, „Адриана Лекуврьор”, „Фруфру”, „Принцеса Жорж”, „Чужденката”, „Федра” и „Сфинксът”. За първото си турне в САЩ Бернар пише: „За тези няколко месеца поумнях и се научих да потискам желанията си. Моят живот, който отначало ми се струваше много кратък, сега ми изглеждаше много дълъг и това ми донесе голяма ехидна радост при мисълта за ужасното огорчение на неприятелите ми... Реших да живея. Реших да стана великата актриса, която желаех да бъда... И след това завръщане се посветих на живота”. Споделя още, че всеки път, когато отивала на някакво опасно място, носела със себе си пистолет, стар модел и с толкова твърд спусък, че се налагало да си помага с другата ръка. За жена не стреляла лошо, но трябвало да разполага с време, което не се дава от крадците.
Критична към себе си, тя пише: „Първият ми опит в Комеди Франсез беше несполучлив. Съзнавах, че влизам в клетка с диви зверове”. При други случаи споделя страха си да не забрави репликите си. Когато директорът на театъра я заставя да играе болна в пиеса, за която тя го предупреждава, че не са проведени достатъчно репетиции и отзивите в пресата са отрицателни, подава оставка и напуска Париж и театър Комеди Франсез.
За играта й съдим от отзивите в пресата, които тя цитира в книгата си „Моят двойствен живот”, която обхваща живота й до 35-годишна възраст. В една от статиите пише: „Очевидно е, че госпожица Сара Бернар напряга всички свои нерви и мускули, така че страстта нарастваше заедно с възбудата на зрителите; и когато завесата се вдигна след повторното и неизбежно извикване на сцената, всички видяха как г-н Муне-Сюли придържаше изтощената актриса, постигнала триумфа си с цената на огромно физическо напрежение”.
Няколко месеца преди да почине, Сара Бернар иска от внучката си да напише книга за живота на баба си, която да обхване периода след този, отразен в нейната книга, но това да стане няколко години след смъртта й, за да е по-обективна. Ето какво пише тя: „Ако Сара Бернар е спечелвала много пъти играта пред колебаещите се слушатели, това според нейните собствени признания се дължи на тази цялостна женственост; любовна плът, трептяща или покрусена; сълзи, готови да се отронят, истински сълзи; глас повелителен, метален, глас звучен, нежен; поглед повелителен, насмешливи погледи или потънали в желания; трепет на ръцете; ръце, които се владеят за приношение или за жертва; походка на царица, на кокетка, на любовница, на майка, на убийца; докосване слабо на приказна принцеса до земята. Тя можеше да играе всички женски роли – от най-скромните до най-благородните, от най-зловещите до най-примирителните”.
И още: „Пълното отсъствие на претенции правеше чест на Сара Бернар. Тя беше горда, но гордостта я защитава срещу подлост, ревност, злословия. Никога не е била суетна. Във времето на най-голяма слава тя запази своята душевна сдържаност, своята радост, че е ласкана, своята боязливост и своя страх да не би да не даде на публиката, на своите приятели, на своето семейство това, което те очакват от нея. Понеже никога не бе доволна от себе си, тя винаги се стреми да се надмине”.
В Чикаго Сара Бернар играе пред затворници. От тяхно име я приветства затворник, който ще бъде екзекутиран на следващия ден и това е последното благоволение към него. Това я развълнува силно и тя дълго го сънува, като си обещава повече да не излиза пред затворници, но го повтаря 32 години по-късно в затвора Сент Кантен.
През 1882 г. Сара Бернар се омъжва за колегата си Жан Дамала, с когото играят заедно в редица постановки, но се тормози от неговите изневери дотолкова, че в един случай, виждайки, че не е в залата, тя забравя репликите си и гласът на суфльора е толкова висок, че се чува в залата. Тогава тя разбира, че трябва да пожертва любовта към съпруга си, за да не бъде унищожена тя самата от тази любов. Остават й нейните двама любими – синът Морис и театърът.
През 1897 г. Морис се оженва и неговото семейство става и нейно. Назначен е за директор на театър „Амбигю”, но през 1883 г. той завършва сезона с бюджетен дефицит. След смъртта й този театър ще носи нейното име. През 1886 г. тя предприема турне с групата си в САЩ, Бразилия, Чили, Канада. На връщане пада по стълбите на парахода и наранява коляното си. Отблъсква помощта на нечистоплътния корабен лекар и сама го превързва с йод, при което изгаря кожата си. С всяка година състоянието на крака й се влошава и това я кара да променя постановките така, че да намали движенията си на сцената, въпреки това веднъж кракът й се подгъва и тя, надавайки вик, полита да падне. Партньорът й своевременно я прегръща. Въпреки това е извикана 13 пъти на бис. Болките са толкова силни, че понякога едва може да ходи.
През 1914 г. С. Бернар е наградена с кавалерския кръст на Почетния легион. В същото време се налага кракът й да бъде гипсиран. Осъдена да не може да се движи, тя не бездейства и изготвя модели на четири статуи, които да бъдат поставени край гроба й. През 1915 г., когато махат гипса, събира близките си и им заявява, че не може повече да търпи болките и се е решила на операция. Тя тананика Марсилезата и за да ободри близките си, се шегува: „Хайде, деца – малко смелост. Да бъдеш ампутирана на моята възраст, не е тъй мъчително”. Операцията трае 20 минути, но на деветия ден се появяват усложнения. Внучката й пише: „Баба ми се бори със смъртта със всички сили и с цялата своя жизненост; тя искаше да живее; тя живя”. Прави несполучливи опити да ходи с протеза, след което се отказва и поръчва да й бъде направен специален стол, с който може да се движи и из града, и в театъра. През 1916 г. изразява желание да сътрудничи на „Войнишкия театър” и изнася редица постановки пред войници. Същата година е отново на обиколка в САЩ. Американската преса пише: „Великата Сара, най-старата жена в света, пристига днес в Ню Йорк”. Тя възмутено реагира: „Безчестие! Безчестие!... Аз не съм най-старата жена на света! Аз съм на 72 години! На 103 години аз ще им покажа какво е стара жена”. Тя се съгласява на драго сърце да старее, но отказва да бъде „стара”. Пътувайки с театъра си из САЩ, използва всяка възможност, за да съдейства за включването на американците във войната. При едно от представленията се задържа права до стола си и развява френското знаме. Пътува от град на град със своите 12 артисти, своя импресарио и своите 50 куфара.
След операцията тя често боледува, но въпреки настояването на сина си не иска да си почива и създава непрекъснато нови проекти. Никога не ще се спра, за да не умра – такъв е лозунгът, който си е поставила. Не се бои от смъртта, но счита, че нейната чаша още не е изчерпана. През 1921 г. поставя на сцената пиесата на зет си. През 1922 г., когато е на 79 г., Луи Верньо й предлага три пиеси, написани специално за нея. Играе ролята на майката на голяма артистка. Това е последната театрална постановка, в която участва. Отново обещава на сина си да не работи повече и в същото време преговаря за участието си във филм. На 15 март 1923 г. се снимат сцени от филма „Гледачката”. С. Бернар играе ролята на гледачка на карти. Гримът покрива уморените й черти. Докато изчаква излизането си на сцената, тя припада. Кризата продължава много дни. Тя се притеснява, че не може да довърши филма. Край жилището й се тълпят журналисти, жадни за новини. Тя иронизира: „Журналистите са ме измъчвали през целия ми живот, мога добре да ги ядосам, като ги карам да се отегчат”. Внучката й пише, че това са последните думи и последната усмивка. Тя гледа близките си с поглед не на страдание и мъка, а с поглед, който я освобождава от земните неща. Косите й са разпилени върху възглавницата, бродирана с девиза „Все пак”!
Поведението на С. Бернар напомня за голямата българска актриса от първата половина на миналия век Адриана Будевска, която споделя, че победата не се дава лесно. Истинската победа е сбор на много страдания, на много себеотрицание, на много жертви, труд и безсънни нощи. Силният винаги благодари на съдбата, когато тя му праща изпитание. Победата е негова, дори когато страда. Истински победител е този, който побеждава най-напред себе си, страстите си. Щастието е в самия човек. Не чакайте да го получите отвън.
Комикът на комиците Луи дьо Фюнес, за когото казват, че може всичко, дори да имитира дървеница в хотелска стая, стъпва на сцената чак на 49 години. Самият той твърди: „ще бъда удовлетворен, ако съм успял да разсмея хората”. Човекът с дух и рядко срещан самороден талант се е снимал в 137 филма. Той не получава високи бележки в училище, не е гледан с много добро око, но има минути, когато очите на всички около него се насълзяват от искрен смях.
… Тя не вижда близките предмети и хората около нея. Често е с придружител. Но това не й пречи да прекарва голяма част от денонощието в репетиционната зала. Създателката й, примабалерината на кубинския балет Алисия Алонсо, е на 9 години, когато взема първия си урок по балет. Още тогава тя, дъщерята на ветеринарен лекар, решава, че иска да бъде балерина. На нейния 88-и рожден ден беше посветен 21-вият международен балетен фестивал през 2008 г., в който участват 19 страни. През 1986 г., на 45 години и вече ослепяла, тя танцува в няколко постановки на 10-ия международен балетен фестивал в Хавана. През 1948 г. основава балетна трупа, която прераства в Националния балет на Куба. И сега като директор на Националния балет на Куба, въпреки напредналата възраст и слепотата, времето й е разписано до минути. Когато я питат каква е програмата й, отговаря, че тя включва да живее до 100 години и да танцува. Добавя: „Аз съм черноработник на балета”. Секретът за успеха е „труд, тренировки и безжалостност към себе си. Аз съм убедена, че продължителността на творческия живот на танцьора зависи от неговата дисциплинираност и воля”. Тя създава свой кубински метод на подготовка, като отчита климатичните особености, физическия и мускулния строеж на организма. Срокът на подготовката се съкращава със 7 години. Счита, че в балета трябва да навлизат и фолклорни елементи, и съжалява, че Латинска Америка не е допринесла в световния балет и с една трета от своя фолклор. Като отчита, че танцът помага за развитието на мускулите, използва балета за лечение на някои болести (астма, епилепсия, физически недъзи). Създава психобалет. За нея „изкуството е най-проникновеният продукт на личността, който нито може да се купи, нито може да се продаде, нито да се улови, нито пък да се захвърли… Изкуството е нещо, което се чувства и възприема”.
През 2008 г. руската примабалерина Мая Плисецкая отпразнува 81-вия си рожден ден, танцувайки на сцената в Мадрид пред кралското семейство и политическия и културния елит на много европейски страни. Възрастта не пролича в нейния танц, а зрителите отново се възхитиха на „лебедовите ръце на великата Плисецкая”. Нейният знаменит „умиращ лебед” по музика на Сен Санс остава емблема за целия й живот. На едно от представленията му в Париж е извикана 27 пъти от публиката. Известен критик я характеризира с три думи – гений, мъжество, авангард. Тя танцува до седемдесет и шестата си година, а първото й излизане на сцената на Болшой театър е, когато е на 11 години. Тя не преминава през кордебалета, както е обичайно, а започва като солист. Нейните дълги ръце имат ненадмината и досега флуидност. На седемдесетия си рожден ден дебютира в произведение, хореографирано за нея и озаглавено „Аве Мая”. На осемдесетия й рожден ден „Файненшъл Таймс” обобщи обществените оценки така: „Тя беше и все още е звезда на балета. Последната изява на театрален блясък, искрящ пламенен фар в света на слабо светещи таланти, съвършенство в свят на хубост”. Заедно с Г. Уланова се считат за най-големите балерини на ХХ век. Нейният девиз е „Важно е да се танцува музиката, а не да се танцува под съпровод на музиката”. Освен руско тя има и испанско гражданство, тъй като осем сезона е главен художествен ръководител на Испанския национален балет. Тя не допусна да бъде унижена от Сталин така, както други съветски балерини. Баща й, инженер, е разстрелян през 1938 г. Майка й – артистка, е била в затвора 5 години и Мая е живяла при леля си – също балерина. На Мая се разрешава да излезе зад граница едва по времето на Хрушчов. В книгата си „Аз, Мая Плисецкая” се обръща към младите: „Не се примирявайте, до самия край не се примирявайте… Дори тоталитарният режим отстъпва пред убедеността, упоритостта, настойчивостта. Моите победи се дължат на това”.
Кралица на балета наричат и друга примабалерина на Болшой театър – Екатерина Максимова. Заедно със съпруга си Владимир Смирнов те са „дуетът на века”, който е танцувал в 120 страни и пред болшинството кралски семейства в Европа. След редица контузии, получени на сцената и в автомобилна катастрофа, Максимова отново се връща в театъра въпреки съмненията на лекарите, че не е сигурно дали въобще ще проходи. Тя е на сцената 20 години след последните песимистични прогнози на лекарите. След пенсионирането си, въпреки напредналата възраст и схващането в единия крак поради несполучлива инжекция, тя развива активна педагогическа дейност.
Из „Изборът" от Йорданка Иванова
Книгата можете да закупите тук!
Коментари (0)
Вашият коментар