Опашка пред павилион за сок спасява Гарелов от избухнала бомба

От 24 часа

Иван Гарелов е роден на 6 февруари 1943 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва журналистика в Софийския университет през 1967 г. Работи във в. “Народна младеж” (1968–1969) – като редактор, в БТА (1970–1973) – като редактор, в БНТ (1973–2000) – като редактор, зам.-главен редактор и продуцент, водещ и продуцент на обзорното информационно политическо предаване “Панорама”, в Нова телевизия (2000–2001) – като директор на Новини и актуални предавания, в Би Ти Ви (2004–2006) – като водещ на телевизионната игра “Вот на доверие”.
Автор е на книгите “Идвам от Израел” (1986), “Атила срещу Афродита” (1986).
Предлагаме ви откъс от най-новата книга на Гарелов „Недалеч и неотдавна”, в която ще откриете разкази за работата му като журналист в Близкия изток. Конкретната глава е посветена на Ясер Арафат – човекът със стоте лица.

ИМА ТАКЪВ НАРОД

Писмото пристигна. То гласеше:
До Иван Гарелов,
Революционен привет!
Въз основа на личното нареждане на Главнокомандуващия въоръжените сили на палестинската революция Ясер Арафат, зачитайки Вашите усилия и услуги в полза на нашата справедлива кауза и борба на нашия народ, имаме честта от името на “Фатах” да Ви поканим на посещение в Ливан с един оператор заедно с Гания Малхис като придружител и преводач.
Революция до пълна победа!
Отговорник на Информационен център:
Махмуд ал Лабади

С подпис и печат от ООП. Чаках това писмо, защото с първия си филм бях показал един екшън, който привлече вниманието, и хората масово започнаха да ме питат – какви са тези палестинци, какво е станало с тях, защо нямат родина, защо другите араби хем на думи ги защитават, хем ги избиват, какво искат евреите, нали и те са изстрадал народ, възможен ли е мир? Казано накратко, трябваше да представя палестинската кауза колкото се може по-обективно и безпристрастно. Как? Чрез скучни исторически фрагменти? Но аз съм телевизия…
Южен Ливан. Снимаме палестинска позиция при град Марджаюн, на самата ливанско-израелска граница. Лято е, месец юли. Офицер от палестинската съпротива ни показва пленено израелско оръжие. След пътуване в Ливан най-мъчителното и най-тревожно докосване е със съдбата на палестинските араби. Трагедията на ХХ в., прехвърлила се и в новия ни век – палестинският въпрос поставя на изпитание съвестта на човечеството. По същество палестинският проблем е сърцевината на близкоизточния конфликт. Без неговото решение всякакви други решения са странични, временни, нетрайни. В резултат на няколко арабско-израелски войни след Втората световна война един народ е изгонен насилствено от родните си огнища, но като всеки народ има право на свое отечество. Създаването на това отечество се превръща в световен проблем в рамките на общопризнатото за всеки народ право на самоопределение и на независима държава. Проблемът не е в липсата на стремеж в света към регулирането му, а във факта, че атмосферата на отрицание на реално съществуващата действителност разпалваше екстремизма и у Израел, и у арабите.
Тук, при Марджаюн, палестинците са на прага на своята родина и са очи в очи със своите противници. Земята е опожарена. Израелски самолети прелитат всеки ден, оглеждат, обстрелват. Камъните и развалините ги посрещат с огън. За арабите от Палестина път назад няма. Един от федаините е роден в отсрещното село. Брат му останал там, вдигнал сватба, роднините празнували отсам по същото време. Една сватба.
За палестинските араби настоящето е лудост, а не естествено стечение на обстоятелствата. Една арабска поговорка гласи: “Ако ти нямаш нищо, но имаш родина – ти си богат. Ако имаш всичко, но нямаш родина – ти си бедняк”. Палестинските араби нямат нищо, нямат и родина. Но те съществуват, те са реалност. Пръснати – в Ливан, Сирия, Йордания, Кувейт, Египет, Либия:
– повече от два милиона палестински араби са лишени от правото да създадат своя самостоятелна държава. На един народ са отнети земята и отечеството. На децата – детството.
Ако другите арабски държави ги бяха направили равноправни свои граждани, ако имаха право на работа и собственост, може би отдавна щяха да бъдат асимилирани. Но те са натикани в гетата. Стотиците лагери за бежанци са се превърнали в селища на страданието, глада, мизерията и безнадеждността. Четири войни, безброй страдания, хора, измиращи по бежанските пътища. Изгубени деца, загинали родители.
Ето как описваха Тел Заатар след клането на неговите жители: “По улиците на Тел Заатар калта покри непогребаните трупове. Прегазвани от колелата на военните джипове, те се смесват със земята и изчезват... Върху една стена фалангистите написаха: “Един, два, сто Тел Заатара”. Целта им е унищожаването на палестинския народ. Фалангистите вървят след израелските танкове, за да доубият недоубитото и да ограбят недоограбеното”.
Посетихме болница на Палестинския червен полумесец. Болница като фабрика. Основна продукция – протези. Хората нямат време да се разболяват от обикновени човешки болести. Тях ги осакатяват.
Легендарната Голда Меир, министър-председател на Израел, казваше, че не познава такъв народ. Отричаха правото им на държава. Менахем Бегин, също министър-председател, бе заявил категорично: “Така наречената палестинска държава би означавала смъртна опасност за Израел и би била началото на края на еврейската държава. Това би било държава, управлявана от най-върлите ни врагове от нацистите насам. Ние не я приемаме и няма даже да разговаряме за нея”.
Един следобед прекарахме с палестински ансамбъл за песни и танци. Домакините ни много се гордееха с него. Песните и танците бяха част от техните оръжия, с тях доказваха, че имат собствена култура, собствени традиции. Впрочем шевиците на техните носии много приличат на нашите. Една от песните бе по поемата на известен техен поет:

В своята страна те спят на земята,
В своята страна те се намират зад решетките
И са заставени да лежат в килии с милион пазачи.
В своята страна те са подложени на неправда и терор.
В своята страна те са подложени на най-жестоки лишения.
Съдията го попита – как е твоето име? А той отговори – палестинец.
Съдията го попита – какъв грях си сторил?
А той му отговори – бил съм палестинец.
Съдията го попита – коя е твоята религия, твоята партия?
А той му отговори – палестинец.
Героят стоеше зад решетката – мургав и колко красив.
Неговият факел беше надеждата,
Въпреки окованите в желязо ръце.
Ей, ти, затворена, окупирана земя.
Ей, ти, джамия и църква.
Зад решетките се молят епископ, шейх и светица.
Десетки, стотици, хиляди,
Зад решетките стоят редици.
Съдията му казва: признай ни, признай нашето знаме, когато
сме радостни, радвай се с нас, когато сме опечалени, тъгувай
заедно с нас. Промени името си, промени нацията си, промени
цвета си, промени кръвта си.
Героят мълчеше, а съдията помисли, че той размишлява.
И пожела да узнае какво мисли той след
това привлекателно предложение.
Съдията му каза: кое е твоето знаме?
А той му отговори – палестинец.
Съдията го попита: коя е твоята цел?
А той му отговори – палестинец.
Попита го: коя е твоята религия, партия?
А той – палестинец!

* * *

В Южен Ливан, в палестинския лагер за бежанци Бурж ел Шамали, се запознах с един старец – Ахмед Абдул Хади. Почерпи ни със смокини, които откъсна от дървото в двора. “Когато ни изгониха от Палестина и пристигнахме тук, нямахме намерение да посаждаме смокини. Те дават плод след седем години, а през това време, мислехме си, ние ще се върнем в родината. Ето че вече 15 години ядем смокини от това дърво.”
Възможно ли е този старец да е на 130 години? Поне така твърди:
– На колко години си?
– Към 130-те.
– Помниш ли какво беше по-рано?
– Какво, преди да дойдем ли?
– Да.
– Какво беше, град беше.
– От кой град си?
– От Назарет.
– И как излезе от Палестина?
– Отначало дойдоха англичаните, след това евреите. Отначало като туристи, туристи въоръжени. Уж ги срещнахме, но току-виж година не мина и се нахвърлиха върху нас, да ни бият и избиват, да ни вземат страната искат. Село Дейр Ясин цялото го изклаха, нито един не остана. Само един остана, в бъчва се крил човекът и така остана жив. В моя град един старец заклаха, ей тъй, пред мен. Така правеха. Изплашиха се хората – онези идват въоръжени, ние нямаме оръжие.
– А как беше в Палестина преди бягството?
– Имахме градини с маслини, смокини, кактуси, портокали, всичко. Не сме се надали, а те дойдоха и започнаха да ни бият.
– А ти преди познаваше ли евреите, разговарял ли си с тях?
– Да, живеехме заедно, никога не сме се карали, не сме се биели. После те почнаха, те нападнаха.
– А ти, като си живял толкова, искаш ли пак да се върнеш?
– Иншалла, как да не искам, и да умра там, иншалла.
В Южен Ливан, в палестинския лагер Бурж ел Шамали, в стаята на 100-годишния Ахмед Абдул Хади на стената е закачен един ключ. Това е ключът от къщата, в която се е родил и от която са го изгонили.

* * *

Как възникна палестинският проблем? Тук във филма използвах кадрите от американски документален филм за създаването на израелската държава. На власт в Германия е Хитлер. Нацистките преследвания на евреите засилват имиграцията. Броят на евреите в Палестина през 1939 г. възлиза на 350 000 души.
Втората световна война. Световното обществено мнение ще бъде потресено, когато научи, че милиони евреи са станали жертва на фашизма. Ционисткото движение смята, че е дошъл моментът да постави открито въпроса за еврейска държава на територията на “цяла Палестина”.
Обществото на народите е поверило през 1922 г. мандат върху Палестина на Великобритания, която отваря вратите на еврейската имиграция и постепенното изтласкване на арабите от тази земя. Когато в края на XIX в. Теодор Херцел е обявил, че това е “земя без народ за един народ без земя”, еврейската общност е наброявала 24 хиляди души.
1945 – 1947 г. Ционистите насочват към Палестина големи маси имигранти. “Иргун”, “Щерн”, “Хагана” – ционистките радикални организации – оглавяват превозването им.
След толкова години на несигурност и неспокойствие бъдещето на палестинците ще бъде определено от ООН. Британският мандат върху Палестина ще приключи.
В Тел Авив Бен Гурион прочита прокламацията: “Ние ще изградим тук един пример за света, една нация без класи. В нашето възраждане ние бяхме вдъхновявани от повелите на нашата библия и от традициите на нашата древна история, които извисяват достойнството на човека и принципа на справедливостта и които ни учат да обичаме съседа си”.
Почти по същото време се разиграва трагедията на малкото село Дейр Ясин, за което говори и стогодишният Ахмед Абдул Хади. Призори части на терористичните ционистки организации под ръководството на Менахем Бегин избиват всички жители на селото, като труповете биват разхвърляни по улиците или напъхани в кладенци. Започва масовата кампания за прогонването на арабското население.
Действително светът бе станал друг след ужасите на Втората световна война – най-кървавата война в историята на човечеството. Очевидни бяха промените и в политическото мислене, и в политическия морал. И едно от първите решения на новосъздадената ООН бе резолюцията от 29 ноември 1947 г. за създаването на арабска и на еврейска държава на територията на бивша Палестина. До създаването на арабската държава не се стигна. Защо?
В първата израелско-арабска война предвидената от ООН територия за създаване на палестинска арабска държава беше окупирана и заета от воюващите страни. Около 75 % от палестинските араби останаха без дом.
1956 г. Израел се съюзява с Франция и Великобритания за Суецката война, чиято цел бе да откаже Египет от национализацията на Суецкия канал.
1967 г. С Шестдневната война Израел завладява цялата територия на историческа Палестина, а също и египетски и сирийски територии, четири пъти по-големи от дотогавашната му територия. Не е постигната целта за смъкването на режимите в Египет и Сирия.
1973 г. Октомврийската война не донася победа за Израел, но с помощта и на политически маневри Египет е вкаран в руслото на сепаративните преговори.
През този период светът гледа към палестинците все още като бежанци от военни действия, просто като нещастници с трагична съдба, но продиктувана от случайни обстоятелства, и към тях се прилагат утвърдените стандарти за такива случаи – ако им трябва помощ, тя трябва да бъде само в рамките на организации като Червения кръст. Самите арабски страни не предприемат стъпки за регулирането на въпроса с палестинските бежанци и да ги интегрират в съответните държави, които са ги приютили. Те предпочитат да ги държат в палаткови лагери и да не правят каквото и да било, за да им осигурят елементарна работа, превръщат ги в заложници на собствената си политическа цел – ликвидирането на еврейската държава.
По-заможната и по-образована част от палестинците търси реализация извън зоната на военни действия. Голяма част от младежите, използвайки предоставените им от различни държави хуманитарни стипендии, получават зад граница завидно високо образование, стават висококвалифицирани специалисти и се пръскат из арабските страни, предимно около “петролния” Арабски залив, където заемат високопоставени отговорни постове в държавния апарат или предприемат успешен собствен бизнес. Те се превръщат в интелектуален елит, но не забравят своя произход и подпомагат материално палестинската съпротива.
По-голямата част обаче, предимно по-бедната, останала без средства за препитание, се влива в редиците на палестинската съпротива и дава скъпи жертви. Обективно за радикализиране на бежанците съдейства самата обстановка, в която живеят. Оттам и съюзът им с левите ливански сили. В палестинските лагери спонтанно и стихийно започват да възникват съпротивителни организации.

* * *

В Южен Ливан, в един от бежанските лагери, срещаме неочакван отказ от едно семейство да бъдат снимани. Страхуват се, че тези, които ги снимат, после дават кадрите на израелците и по този начин насочват техните самолети къде да бомбардират. А този лагер често е бомбардиран. Оставаме да спим у това семейство, за да ги разговорим на другия ден. Лягаме върху чисти и меки дюшеци. Уютно ми е. Като при баба ми на село. На другия ден сядаме на разговор на земята:
“Без борба няма завръщане. От самото начало – от британския мандат – ние се борим. Този мандат бе резултат от декларацията на Балфур, а през 1948 г. ни отнеха цялата земя. Тогава избухна с пълна сила палестинската революция. Помогнаха на Израел да заграби земите ни, а той започна да атакува и другите арабски територии. На няколко пъти най-варварски бомбардираха лагерите, убиваха мирните семейства и опожаряваха домовете ни. Видяха, че не могат друго, освен да ударят по палестинския народ като цяло. Удариха. Нашите хора се биеха в Аркуб, по ливанската граница. Биеха се и загиваха. Много деца бяха ранени. От нашите деца около 7 – 8 бяха ранени. Моята племенница – видяхте я, снимахте я. С мен живееше и детето на брат ми, видяхте снимката му, убиха го.
Ние искаме нашата страна, защото всеки човек би желал да живее в свой дом, да умре в своята страна. Ние не искаме никоя друга чужда, макар и арабска държава. Не искаме даже Соломоновите съкровища дори да ни ги дадат – искаме отечество, земя… Готови сме да се жертваме – деца, жени, мъже – до последния човек! Както казва пословицата: “Тялото може да е ранено – духът да е цял...”
Присъстваме на урок по история и география на Палестина в лагера. Кой е родният ти град? Наблус, Яфа. Те никога не са виждали тези градове. Раждани са в лагерите за бежанци, в селищата на страданието, глада, мизерията и безнадеждността. С тях завършва живота си едно поколение, достига средата му друго, начева трето. Кои са нашите врагове? Кои са нашите приятели?

* * *

Сегашното състояние в Ливан, което може да бъде наречено “студен мир” – доколкото сраженията са прекратени, но враждебността остава, – се отличава от гражданската война по два очевидни белега. Първият са взривовете, които избухват по всяко време и на всякакви места, без да е ясен винаги мотивът. Понякога те са, за да бъде убит или сплашен някой политически противник. Друг път може да са чисто икономически причини. Например местният стъклар взривява силна бомба, от която изпадат стъклата на целия квартал. Отваря му се работа. Друг път може да е конкуренцията. Бяхме спрели веднъж на Хамра да пием джазар – сок от моркови. Имаше опашка и продължихме по-нататък. Едва бяхме изминали 50 метра, и павилиончето за сокове гръмна. За да се порадваме на мира (никой не знаеше, че гражданската война под някаква форма щеше да продължи още няколко години), влязохме на кино. На една сцена, в която някакъв бандит правеше саморъчна бомба, целият салон започна да се смее. Защо се смеят, попита ме недоумяващо операторът. Защото в салона всички са професионалисти по бомбите и се смеят на този любител, обясних му ситуацията.
Освен това, докато по време на войната градът беше разделен на две половини (Западен и Източен Бейрут), сега всяка една от отделните милиции си имаше свой периметър, охраняваше го с пропускателни постове, където едни въоръжени до зъби момчета спираха колите, проверяваха ги и те пускаха да преминеш. Обикновено трябваше да си платиш за преминаването. Не, не ти искаха пари направо, това не отиваше на техния статут на бойци за някаква идея. Питаха те само дали си абониран за тяхното списание. Ако кажеш, че си абониран, те с усмивка те подсещаха, че можеш да го подновиш и за удобство можеш да го направиш веднага. Дори ти издаваха китап – документ за абонамента. Лошото беше, че абонаментите трябваше да са много.
Свои периметри от територията на града имаха самите фалангисти, които се деляха на няколко фамилии, например хората на Джемайел, хората на Франджие, освен тях периметър имаха друзите (социалистите на Джумблат), мурабитуните, Амал (шиитите), комунистите, други фракции на ливанските мюсюлмани, пък и палестинците. Самите те се деляха на много организации – “Фатах” на Ясер Арафат, която играеше ръководна роля, Народен фронт за освобождение на Палестина (НФОП), Демократичен фронт за освобождение на Палестина, НФОП – Генерално командване, и още десетина по-малки. Разбира се, не спираха всекиго. Но напоследък започнаха редовно да спират нашата кола. Каква беше причината? Попитах Гания. Защото си с тази военна чанта и те забелязват нея, обясни ми тя. Бях си приспособил един противогаз за чанта за бележника и го държах отпред на краката си. Зелена чанта, събужда подозрения.
Само че този път наистина отивахме на опасна мисия. Имах уговорена среща с лидера на фалангистите Пиер Джемайел, бивш президент, баща на двама синове, които също чакаха ред да станат президенти, ако постигнат надмощие при преговорите за спиране на войната. Старият Джемайел, страшилището за всички палестинци, корав противник. И с мен пътуваше Гания палестинката, интелектуалката, отдала се на съпротивата, жената на Рамзи, най-близкия човек на Арафат. Гания идва с нас анонимно, разбира се, кой би я допуснал на два метра разстояние от самия Джемайел. Помоли ме много, обеща да не прави глупости, да се държи като член на екипа и да говори само български. Желанието й нямало никакви конкретни цели. Просто искала да види отблизо що за човек е най-големият им враг. Гания беше направила толкова много за нас, изпълнявала беше какви ли не мои желания, че не можех да й откажа. И ето че пътувахме към леговището на “звяра”. Извиних й се, но претърсих чантата й, да не би “случайно” да е забравила някое пистолетче вътре.
Влизаме. Ръкуваме се. По време на интервюто давам на Гания да държи осветлението, по-добре е ръцете й да са заети с нещо. В един момент осветлението “заигра”. Изморила се е, помислих аз, дано да не се е изнервила. Имаше от какво да се изнерви. Ето какво казваше Джемайел:
“Ние не желаем друго освен това, което иска всяка страна, горда със своето достойнство и суверенитет. Ние не искаме друго и от нашите палестински братя, дошли тук не по наша и не по собствена воля, нашите братя, които намериха в страната ни гостоприемство, което не биха получили в никоя друга страна на света. Това, което искаме от тях, е да уважават нашия суверенитет. Никоя страна в света не може да се откаже от суверенитета си заради някого си. Защото – за съжаление – палестинската съпротива, вместо да бъде една, се състои от 5 – 6 отделни съпротиви. И всички те работят една срещу друга. Това е причината, която ги унищожи, унищожи и нас. И какво искат от нас сега? За съжаление, след като в продължение на 20 – 25 г. ние живеехме заедно с тях на наша земя и нямахме проблеми, през последните пет-шест години те се превърнаха от бежанци и гости във военна сила. Сила, която не се знае от кого и как се ръководи, без капка дисциплина. В резултат на това страната започна да губи своя суверенитет и независимост. Мисля, че няма страна в света, която би приела власт над нейната власт, както стана при нас в Ливан. Защото сега вместо една ливанска държава има пет-шест държави, които не се знае кои са, няма една ливанска армия, а пет-шест армии, които не се знае кои са. И най-страшното – на нашите земи започнаха да възникват области и градове, които са извън контрола на правителството и извън контрола на палестинската съпротива, защото, както ви казах, палестинската съпротива не е една, а пет-шест. Тези местности се превърнаха в убежище и подслон на всички, които не се съобразяват със законите в света – престъпници. Не само от Арабския свят, но и от целия свят... Защото тук се намират хора като Карлос, като този, който уби крал Фейсал, “червената съпротивителна армия” – всички тези хора преминаха през нашите земи. Това нещо никоя страна в света не би приела. И вие ме питате какво искаме ние. Единственото нещо, което искаме, е нашето право да сме в страната си, защото Ливан е страна, която бе пример за света. Защото няма друга страна, която има особености като нашата, които успешно са преодолени. В Америка, в Западна Европа например хората са християни или от християнски произход, комунистическият свят е атеистичен, Израел се опитва да наложи еврейската религия, а Ливан е единствената страна в света, която уважава всички религии”.
И така нататък. Свършваме. Джемайел, който едва по време на нтервюто разбра откъде сме, ни изгледа сърдито и излезе от стаята с широки крачки. Тръгнахме да си отиваме, а краката ни треперят от напрежение. Отвън ми хрумва, че ако много бързаме, ще изглежда подозрително. И без това големият Джемайел нещо се усъмни. Тогава се наредих до двамата фалангисти, които пазеха на входа. Извиках и Гания при нас. Щрак за спомен. Пазим си я тази снимка. Детинщина ли беше това? Или победа над страха? Не знам.
През горещото лято на 1977 г. с оператора Георги Гуджев снимахме в Ливан филма “Има такъв народ”. При Марджаюн (град в Южен Ливан, който по време на гражданската война беше център на десните християнски милиции), на границата с Израел, посетихме палестинските позиции.
Усетили раздвижването, отсреща един танк стреля по нас и двама бойци бяха ранени. Командирът им бързо ни изтегли в тила. Там се заговори с Гания. Обсъждаха директивата на Арафат да предаде на сирийците тежкото оръжие съгласно споразумението от Щора (според документа ООП решава да предаде тежкото си въоръжение на Сирия и на практика това споразумение слага началото на сирийското присъствие в Ливан). На другия ден Арафат събирал в планината партизанските командири. Залогът бил, че ако потвърди заповедта, те ще го убият.
Обърнахме земята с Гания и на другия ден бяхме единствените журналисти на това военно съвещание. Отначало Арафат прие рапорта пред строените командири. Неговата фигура далеч не подхождаше на военните му дрехи, с които бе винаги облечен. Но достатъчно бе да погледнеш в очите този човек, за да почувстваш неговата вътрешна сила. Арафат започна речта си пред мрачно смълчаните командири:
“Ако ви кажат, че съм заповядал да предадете тежкото оръжие, това е истина... – Паузата увисна в напрегнато мълчание. – ... но сега ви казвам – не го предавайте!” Облекчение. Сядаме с Арафат и с командирите на земята да обядваме.
Ето това е Арафат – винаги балансиращ между външния натиск и настроенията в собствените му редици, между световното обществено мнение и радикалните групировки, между великите сили, между всички, но винаги в интерес на собствения си народ. Арафат балансьорът. Арафат със стоте лица.
Дава ми интервю така, както сме седнали на земята:
“Нашето становище е твърдо – палестинският въпрос е основата на близкоизточната криза, той е нейната ос. И затова не е възможно да позволим на когото и да било да прескочи този въпрос. Това е невъзможно при каквито и да е условия, защото палестинският въпрос е основният в справедливото разрешаване на близкоизточния проблем и не е възможно да се постигне мир, ако не се настоява да бъде създадена държава на палестинците и всички бежанци да се завърнат в земите, от които са били изгонени. Без това не ще има мир, това би било една капитулация. Но това не означава, че ние сме против мира. Ние сме за мир и се борим за него. Но ние се борим за постигане на мир за палестинците, мир, постигнат на основата на справедливостта, мир, който ще върне палестинските бежанци в отечеството им, в земите им, от които бяха изгонени. Ние не сме слаби. Ние сме силни с нашите приятели. Ние сме силни с тази арабска нация, която застава на наша страна. Силни сме с всички борци по света, които са с нас”.
От създаването на първата палестинска съпротивителна организация “Фатах” и обединяването на палестинските съпротивителни сили през 1964 г. в ООП борбата на палестинските патриоти изживя дълга и сложна еволюция, докато Ясер Арафат не издигна в ООН маслиновото клонче. За палестинците Арафат бе нещо повече от национален лидер. Той бе идол, а след смъртта си се превърна в икона. Той бе човекът, който вдъхна кураж на народа изгнаник, организира го и положи основите на палестинската държава. Палестинският Мойсей. Арабските народи му се възхищаваха, арабските лидери го ненавиждаха, но бяха принудени да го търпят. За враговете му той е терорист, вдъхновител на самоубийствени атентати, при които загиват невинни хора. За Ариел Шарон смъртта му не е достатъчна, той не го допуска дори и мъртъв в земята на Ерусалим. За европейците той бе един умерен лидер на справедлива кауза, носител на Нобелова награда за мир. Най-разпространеното определение за Арафат е човекът със стоте лица. За да бъде разбран Арафат, трябва да се знае в какви враждебни условия водеше той своята борба.
След филма ми за гражданската война в Ливан аз си спечелих добро име сред палестинското ръководство. При поредната ми мисия в Ливан Арафат ме покани на официална вечеря в луксозен ресторант. Попитах го защо търпи в ръководството на ООП хора, за които се знае, че са проводници на политиката на една или друга арабска държава. Той се засмя и ми каза, че когато трябва да разговаря със Сирия, той изпраща човека на Саудитска Арабия, когато трябва да разговаря с Ирак, той изпраща човека на Сирия и т.н. Така те не могат да го предадат.
Жестока истина е, че нито един арабски режим не гледаше с добро око на укрепващата палестинска съпротива. За арабските лидери бе изгодно да експлоатират палестинския проблем в своя изгода, свеждаща се най-често до претенции за водеща роля в арабския свят. Затова палестинците бяха клани и изгонени от Йордания. Затова се финансират и поощряват всякакви радикални групировки, които бяха против Арафат и против мирния процес. А той трябваше да се прегръща и целува с всички тях.
Когато след обсадата на Бейрут от израелците през лятото на 1982 г. палестинците трябваше да напуснат Ливан и когато никой не можеше да се добере до Арафат, ние с оператора Николай Тодоров и кореспондента на БТА Васил Василев единствени се ориентирахме в коя от квартирите е той. Разговаряхме минути преди да се присъедини към заминаващите кораби с бойците.
След години Ариел Шарон ще признае, че в този ден израелски снайперист е държал на мушка Ясер Арафат и само е чакал потвърждение, за да дръпне спусъка, но не е получил потвърждение. Вероятно заради американците, гаранти на споразумението.
Тогава всичко изглеждаше изгубено. Арафат бе прогонен от Ливан, както преди това от Йордания, от Египет. Отиде в Тунис, далеч от Палестина. И тогава той измина най-дългия път в политическата си еволюция. В Алжир на сесия на Палестинския национален съвет бе взето историческото решение за отказ от тероризма и признаване на Израел. А без Алжир нямаше да има Осло, където през есента на 1993 г. бе сложено началото на мирния процес между евреи и палестинци. А без Осло нямаше да се стигне до създаването на Палестинската автономия.
И това е Арафат – човекът, който превръщаше пораженията в победи.
Сега, когато Арафат не е вече между живите и търсим неговото място в историята, моето скромно мнение е следното: Арафат с невероятните си качества бе неоспоримият водач на националноосвободителното движение. Но когато бяха положени първите основи на бъдещата независима палестинска държава, на народа вече му бе нужен лидер от нов тип. Лидер, който да неутрализира екстремистите, да респектира външните партньори и най-важното – да гарантира демократично функциониране на палестинските институции.
В един момент всичко изглеждаше загубено за Арафат. Палестинската автономия е почти окупирана, израелски танкове го държат на мушка, американският президент иска неговото отстраняване. Срещу него са безмилостната израелска армия, свирепият Ариел Шарон. С него са момчетата с камъните, колебливото европейско обществено мнение и... талантът му да превръща пораженията в победа. Изглеждаше, че е спечелил общественото мнение след унижението, на което бе подложен в Рамала, след погрома в Джанин и бомбените атаки в Газа. Но след това взривове разкъсваха невинни израелски граждани. Арафат не можеше да обуздае фанатиците. Политика ден за ден. Все по-трудно ставаше да се чуе гласът на благоразумието сред трясъка на бомбите и писъка на жертвите. Дали Арафат пък не избра болестта като най-достойния и деликатен начин да се оттегли от властта и от този свят? Ако палестинците излязат с чест от тази криза, това би било и последната победа на Арафат.