В дните на натрупващо се напрежение и призиви за обединение пред заплахата за мира е добре да си припомним как са били решавани подобни проблеми от големите световни лидери. Големият британски и световен политик Уинстън Чърчил разказва за събитията от Втората световна война от първо лице. Той с благодарност отбелязва прочутия американски закон, останал под името „Заем-наем”, като простото, но изключително навременно и ефикасно развързване на ръцете на британската икономика и военно дело.
Г л а в а Х I V
Заем-наем
Над гърма и трясъка на оръжията сега над нас надвисна съвсем различно световно и съдбоносно събитие. Президентските избори се състояха на 5 ноември. Въпреки енергичността и решимостта, с които бяха провеждани тези четиригодишни надпревари и ожесточените различия по вътрешните въпроси, които по това време разделяха двете основни партии, върховната кауза беше уважавана от отговорните водачи независимо дали бяха републиканци, или демократи. В Кливланд на 2 ноември г-н Рузвелт каза: „Нашата политика е да дадем всяка възможна материална помощ на нациите, които продължават да се противопоставят на агресията отвъд Атлантическия и Тихия океан. Неговият опонент, г-н Уендъл Уилки, обяви в същия този ден в „Медисън Скуеър Гардън”: „Всички ние – републиканци, демократи и независими – вярваме в оказването на помощ на героичния британски народ. Трябва да им предоставим продуктите на нашата промишленост”.
Този по-широк патриотизъм пазеше както безопасността на американския съюз, така и нашия живот. И въпреки това очаквах резултатите с голяма тревога. Никой новодошъл във властта нямаше да има или скоро да придобие познанието и опита на Франклин Рузвелт. Никой не можеше да се сравнява с таланта му на ръководител. Моите лични отношения с него бяха грижливо поддържани от моя страна и изглеждаше, че скоро ще достигнат добра степен на доверие и приятелство, което заемаше много важно място в мислите ми. Да се прекратят бавно изгражданите отношения на другарство, да се прекъсне приемствеността на всички наши дискусии и да се започне отново с друг разум и характер, беше за мен отблъскваща задача. От Дюнкерк насам не бях изпитвал такова напрежение. С неописуемо облекчение получих новината, че президентът Рузвелт е преизбран.
* * *
До това време бяхме изпращали нашите поръчки за муниции в Съединените щати отделно от американската армия, военноморския флот и военновъздушните сили, макар че се консултирахме с тях. Все по-увеличаващият се обем на нашите различни нужди беше довел до препокриване в доста пунктове, като това вероятно би породило търкания на по-ниските нива въпреки общата добра воля. „Само една обединена правителствена политика на снабдяване за всички цели на отбраната – пише г-н Стетиниъс – може да свърши огромната работа, която ни очаква.” Това означаваше, че правителството на Съединените щати трябва да събира всички поръчки за оръжия в Америка. Три дни след преизбирането му президентът публично заяви основно правило за разпределянето на американските оръжейни доставки. След като оръжията слязат от конвейера, трябва да бъдат разделени грубо петдесет на петдесет процента между въоръжените сили на Съединените щати и тези на Великобритания и Канада. Още през същия ден Съветът на приоритетите одобри британско искане за поръчка на дванайсет хиляди самолета в Съединените щати в добавка към единайсетте хиляди, които вече бяхме поръчали. Но как щяхме да платим за всичко това?
В средата на ноември лорд Лодиън, който неотдавна се беше прибрал у дома от Вашингтон, прекара два дни при мен в Дичли. Бях посъветван да не оставам в Чекърс всеки уикенд особено когато е пълнолуние, да не би врагът да ми обърне специално внимание. Г-н Роналд Трий и съпругата му ме каниха много пъти заедно с персонала ми в тяхната голяма и очарователна къща близо до Оксфорд. Дичли е само на седем-осем километра от Бленхайм. В тази приятна обстановка приех посланика. Той беше наясно с всеки аспект и детайл от американската нагласа. Беше придобил доверие и добра воля във Вашингтон. Беше още свеж от близките си контакти с президента, с когото беше установил сърдечно лично приятелство. Сега умът му беше насочен към доларовия проблем, който наистина беше сериозен.
Британия влезе във войната с около четири милиарда и петстотин милиона в долари или в злато, и в инвестиции в Съединените щати, които можеха да бъдат обърнати в долари. Единственият начин тези ресурси да бъдат увеличени, беше чрез новия добив на злато в Британската империя, и по-специално, разбира се, в Южна Африка. И чрез енергични усилия да изнасяме стоки, главно луксозни артикули като уиски, фини изделия от вълнен текстил и порцелан в Съединените щати. Чрез тези средства по време на първите шестнайсет месеца на войната бяха получени допълнителни два милиарда. По време на периода на Странната война бяхме разкъсани между огромното желание да поръчаме муниции в Америка и настойчивия страх, че доларовите ни ресурси намаляват. Сър Джон Саймън, който беше несменяем канцлер на хазната по време на управлението на г-н Чембърлейн, ни говореше често за печалното състояние на нашите доларови ресурси и подчертаваше нуждата да ги пазим. Малко или много беше прието, че ще трябва да възприемем сериозни ограничения на покупките от Съединените щати. Ние действахме, както веднъж г-н Първис, главата на нашата комисия по покупките и невероятно способен мъж, каза на Стетиниъс: „сякаш сме на пустинен остров с оскъдни дажби, които се опитваме да разтегнем колкото се може повече”.
Това означаваше сложни уредби за увеличаване на нашите пари. В мирно време ние внасяхме свободно и плащахме както ни харесва. Когато дойде войната, трябваше да създадем механизъм, който да мобилизира златото и доларите и други частни авоари, което попречи на недобре настроените да изпращат средствата си в страни, където смятаха, че нещата са по-сигурни, и което прекрати прахосническия внос и други разходи. Освен че се опитахме да не харчим излишно нашите пари, трябваше да се погрижим за това другите да продължат да ги приемат. Страните от зоната на лирите стерлинги бяха с нас: те приеха същия вид политика на контрол на вноса и износа като нас и приемаха и задържаха охотно лирите стерлинги. С други направихме специални уредби, според които ние им плащахме в лири стерлинги, които можеха да бъдат използвани навсякъде в зоната на лирите стерлинги, и се задължиха да задържат при себе си всички лири стерлинги, които в момента не можеха да употребят, и да продължават да търгуват по официалните курсове на обмяна. Първоначално тези уредби бяха направени с Аржентина и Швеция, но бяха разширени с редица други страни на континента и в Южна Америка. Тези уредби бяха завършени след пролетта на 1940 г. и беше въпрос на удовлетворение – и възхвала на лирата стерлинг, – че можем да ги постигнем и поддържаме в такива трудни обстоятелства. По този начин ние бяхме в състояние да продължим да търгуваме с повечето части на света в лири стерлинги и да запазим повечето от нашето скъпоценно злато и долари за жизненоважните покупки в Съединените щати.
Когато войната стана ужасна реалност, през май 1940 г. осъзнахме, че е настъпила нова ера в англо-американските взаимоотношения. От момента, в който сформирах новото правителство, сър Кинсли Уд стана канцлер на Хазната и ние следвахме по-прост план, а именно да поръчаме всичко, което можем, и да оставим бъдещите финансови проблеми в ръцете на вечните богове. Тъй като се борехме за живота си и понастоящем бяхме сами, под непрекъснати бомбардировки, застрашени от нашествие, щеше да бъде погрешна финансова политика и прекалено здравомислие да се притесняваме прекалено много относно това, какво ще стане с нас, когато доларите ни свършат. Съзнавахме невероятните промени, които ставаха в американското обществено мнение и на нарастващата вяра, не само във Вашингтон, но и в целия Американски съюз, че тяхната участ е свързана с нашата. Нещо повече, в това време една силна вълна на симпатия и възхищение за Великобритания се надигна в американската нация. Бяха ни изпратени много приятелски сигнали директно от Вашингтон, а също и през Канада, които насърчаваха смелостта ни и показваха така или иначе, че ще се намери начин. Каузата на Съюзниците намери в лицето на г-н Моргентау, министъра на финансите, неуморен защитник. Поемането на френските договори през юни беше почти удвоило нашата скорост на изразходване на средства. Освен това направихме нови поръчки за самолети, танкове и търговски кораби във всяка посока и подпомогнахме построяването на големи нови фабрики както в Съединените щати, така и в Канада.
* * *
До ноември бяхме платили за всичко, което бяхме получили. Вече бяхме продали стойност за триста трийсет и пет милиона долара в американски акции, изискани от частни собственици срещу лири стерлинги във Великобритания. Бяхме платили над четири милиарда и петстотин милиона долара в брой. Бяха ни останали само два милиарда, по-голямата част от които в инвестиции, много от които не бяха лесни за продажба. Беше ясно, че не можем да продължаваме дълго по този начин. Дори и да се лишим от цялото си злато и чуждестранни авоари, нямаше да можем да платим и половината от онова, което бяхме поръчали, а удължаването на войната изискваше от нас да имаме десет пъти повече. Трябваше да оставим нещо в ръцете си, за да извършваме ежедневните си дела.
Лодиън беше уверен, че президентът и неговите съветници искрено търсеха най-добрия начин да ни помогнат. Сега, след като изборите бяха минали, беше дошъл моментът за действие. Непрекъснати дискусии от името на финансовото министерство течаха във Вашингтон между техния представител сър Фредерик Филипс и г-н Моргентау. Посланикът ме подкани да напиша пълно изявление на нашето положение до президента. Съответно на това същата неделя в Дичли след консултации с него аз написах едно лично писмо. Тъй като документът трябваше да бъде проверен два пъти от началник-щабовете и финансовото министерство и одобрен от Военния кабинет, той не беше завършен преди връщането на Лодиън във Вашингтон. В окончателната си форма то беше с дата 8 декември и веднага беше изпратено до г-н Рузвелт. Това писмо, което беше едно от най-важните писма, които някога съм писал, стигна до нашия скъп приятел, когато той пътуваше на борда на американския военен кораб „Таскалуса” из слънчевото Карибско море. Той беше само с най-близките си край себе си. Хари Хопкинс, когото тогава не познавах, ми каза по-късно, че г-н Рузвелт чел и препрочитал това писмо, седейки сам на шезлонга си, и два дни, изглежда, не бил стигнал до никакво ясно заключение. Той бил потънал в дълбок размисъл и бил мрачен и мълчалив.
Всичко това роди чудесно решение. За президента винаги е било ясно какво иска да направи. Проблемът пред него бил как да убеди Конгреса да последва ръководството му. Според Стетиниъс още в края на лятото президентът бил предложил на едно заседание за транспортните ресурси по море на комисията, съветваща по отбраната, че „не бива британците да бъдат принудени да изразходват своите ресурси за кораби, построени в Съединените щати, нито пък ние да им даваме назаем пари за тази цел. Няма причина, поради която да не можем да вземем завършен съд и да им го отдадем под наем за периода на спешната ситуация”. Изглеждаше, че според едно постановление от 1892 г. военният министър, „когато по негова преценка е за общественото добро”, може да дава под наем имущество на армията, ако то не е необходимо за обществена употреба през период, не по-дълъг от пет години. От време на време са регистрирани прецеденти за използването на това постановление чрез даването под наем на различни армейски артикули.
Така думата „наем” и идеята за прилагане на принципа на наемането за удовлетворяване на британските нужди са се въртели в ума на президента Рузвелт от известно време като алтернатива на политиката на безсрочни заеми, които скоро биха надхвърлили многократно възможността за връщане. И изведнъж всичко това се задейства и беше обявена концепцията „Заем-наем”.
Президентът се върна от Карибско море на 16 декември и представи своя план на пресконференция на следващия ден. Той използва проста илюстрация. „Да предположим, че къщата на съседа ми се запали и аз имам градински маркуч, дълъг 150 или 200 метра. Ако той може да вземе моя маркуч и да го свърже със своя кран, аз мога да му помогна да угаси пожара. Какво ще направя аз? Няма да му кажа преди операцията: „Съседе, маркучът ми струва петнайсет долара, трябва да ми ги платиш за него”. Не! Каква е трансакцията, за която говорим? Аз не искам петнайсет долара, а си искам обратно маркуча, след като огънят е загасен.” И после: „В умовете на огромен брой американци няма съмнение, че най-добрата непосредствена защита за Съединените щати е успехът на Великобритания, защитаваща себе си, и че затова, напълно отделно от нашите исторически интереси и от интересите за оцеляване на демокрацията в света като цяло, е също толкова важно дори и от егоистична гледна точка, и от гледна точка на американската отбрана ние да направим всичко възможно да помогнем на Британската империя да се защити”.
И накрая: „Опитвам се да залича доларовия знак”.
Върху тази основа прочутият закон „Заем-наем” беше подготвен незабавно за представяне пред Конгреса. По-късно описах това пред парламента като „най-безкористният акт в историята на която и да е нация”. Щом беше приет от Конгреса, този закон веднага промени цялата ситуация. Той ни даде възможност да оформяме чрез споразумения дългосрочни планове за огромния обем на всички наши нужди. Нямаше уредба за връщане на средства. Нямаше дори официален запис в долари и лири стерлинги. Онова, което имахме, ни беше дадено назаем или под наем, защото нашата непрекъсната съпротива срещу тиранията на Хитлер беше преценена като много важна за великата република. Според президента Рузвелт защитата на Съединените щати, а не доларът, трябваше да определи къде да отидат американските оръжия.
* * *
В този момент, който беше най-важният връх в обществената му кариера, Филип Лодиън ни беше отнет. Скоро след завръщането си във Вашингтон изведнъж той се почувствал сериозно болен. Той работи неуморно до края. На 12 декември, на върха на успеха, той умря. Това беше голяма загуба за нацията и за каузата. За него жалееха голям кръг приятели от двете страни на океана. За мен, който бях в толкова близък контакт с него само преди две седмици, това събитие беше личен шок. Отдадох почит на паметта му в Камарата на общините, която в този момент беше обединена от дълбокото уважение пред делото му и паметта му.
Незабавно трябваше да избера негов приемник. Изглеждаше, че нашите отношения със Съединените щати по това време изискваха като посланик да замине забележителна национална фигура и държавник, запознат добре с всеки аспект на световната политика. След като се уверих от консултация с президента, че изборът ми е добре приет, поканих г-н Лойд Джордж да заеме поста. През юли той не смяташе, че е способен да се присъедини към Военния кабинет, и нямаше добра позиция в британската политика в момента. Неговите възгледи за войната и събитията, водещи до нея, бяха от съвсем различен ъгъл от моите. Но нямаше съмнение, че той беше един от нашите най-видни граждани и че неговите несравними дарби и опит можеха да бъдат посветени на успеха на неговата мисия. Проведох дълъг разговор с него в залата на Кабинета, а също и обядвахме заедно на другия ден. Той показа искрената си радост, че е поканен. „Ще кажа на приятелите си – каза той, – че съм получил почетна покана от министър-председателя.” Той беше сигурен, че на седемдесет и пет години не бива да поема толкова натоварваща задача. В резултат на моите дълги разговори с него осъзнах, че той беше остарял дори само за месеците, които бяха изминали, откакто го бях поканил да се присъедини към Военния кабинет, и със съжаление, но и увереност се отказах от плана си.
След това се обърнах към лорд Халифакс, чийто престиж в Консервативната партия беше много висок и беше подсилен от факта, че той беше във външното министерство. Когато един външен министър бъде поканен да бъде посланик, това по уникален начин бележи важността на неговата мисия. Неговият благороден характер беше ценен навсякъде и в същото време историята на неговата работа в годините преди войната и начинът, по който се развиха събитията, го изложиха на много неодобрение и дори враждебност от страна на лейбъристите в нашата национална коалиция. Знаех, че той осъзнава това.
Когато му направих това предложение, което несъмнено не беше повишение, той се задоволи по прост и достоен начин да каже само, че ще служи, където бъде сметнато, че ще е най-полезен. За да подчертая допълнително значимостта на задълженията му, уредих нещата така, че когато се връща в Лондон в отпуск, той подновяваше изпълнението на задълженията си като член на Военния кабинет. Тази уредба действаше без никакво неудобство благодарение на качествата и опита на хората, които участваха в нея, и през шестте години след това, и под националната коалиция, и при лейбъристко-социалистическото правителство Халифакс изпълняваше длъжността на посланик в Съединените щати с очевидно и растящо влияние и успех.
Президентът Рузвелт, г-н Хъл и други високопоставени личности във Вашингтон бяха много доволни от избора на лорд Халифакс. Веднага стана ясно, че президентът го предпочиташе много повече от моето първоначално предложение. Назначаването на новия посланик беше прието със забележително одобрение както в Америка, така и у дома, и беше оценено като адекватно и уместно спрямо мащаба на събитията.
* * *
Нямах съмнения относно това, кой ще заеме поста на външен министър. За всички важни въпроси от изминалите четири години, както показват и тези страници, бях в пълно съгласие с Антъни Идън. Описах тревогата си и чувствата си, когато той се раздели с г-н Чембърлейн през пролетта на 1938 г. Заедно с него бяхме се въздържали при гласуването за Мюнхенското споразумение. Заедно бяхме се противопоставили на партийния натиск, наложен върху нас от избирателите по време на зимата през тази тъжна година. Бяхме обединени в мисъл и чувства при избухването на войната и като колеги в нейния ход. По-голямата част от обществения живот на Идън беше посветена на изучаването на външните работи. Той беше изпълнявал отлично длъжността си като външен министър и беше подал оставка само на четиресет и две години поради причини, които в ретроспекция дори и сега бяха одобрени от всички партии в държавата. Той беше играл чудесна роля като военен министър през тази ужасна година и неговото водене на военните дела ни беше сближило много. Ние мислехме еднакво, дори и без да се консултираме помежду си, по много практически въпроси, които възникваха в ежедневието. Очаквах радостно едно хубаво и хармонично другарство между министър-председателя и външния министър и тази надежда несъмнено беше изпълнена през четирите и половина години на войната и политиката, която ни очакваше. Идън съжаляваше, че трябва да напусне министерството на войната, в чието напрежение и вълнение той се беше потопил изцяло. Но се върна във външното министерство като човек, който се връща у дома.
Из „Втората световна война. Мемоари” том 1
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар