В историческото изследване „Двайсетте битки, които промениха света” двама от най-известните историци – Джеймс Лейси и Уилямсън Мъри, представят най-важните битки на всички времена и моментите, в които перспективите за развитие на цивилизацията висят на косъм. Предлагаме ви глава от книгата, която изследва момента, в който германските племена се противопоставят на Римската империя и в резултат категорично се разграничават от пътя на развитие на останалия западен свят, момент, който, може би, е в основата на културното разделение в Европа. Това вътрешно разделение се превръща в източник на значителни напрежения в рамките на Запада, особено по време на кървавата първа половина на ХХ в. Авторите поставят въпроса дали двете световни войни щяха да избухнат, ако Германия бе станала романска нация, споделяща обща култура със своите съседи. Според тях в битката в Тевтобургската гора Западът е пропуснал своя шанс за създаване на единна Европа.
ТЕВТОБУРГСКАТА ГОРА
Разделението на Европа
9 г.
След битката при Зама римляните следват импулса си за завоевания почти без прекъсване в продължение на още две столетия. След дълга поредица от войни – първо с македонците, а след това с Понтийското царство на Митридат, Рим добавя Гърция, Македония, Тракия и Мала Азия към своите владения. След като легионите на Цезар завладяват Галия, вече поразнищената тъкан на Републиката се разпада, докато той и един друг велик пълководец на епохата, Помпей, започват война за контрола над Рим. Тази гражданска война продължава, прекъсвана от неспокойни, спорадични периоди на мир, дълго след като и Цезар, и Помпей са загинали, и най-накрая приключва малко след като Октавиан, наречен по-късно Август, побеждава Марк Антоний в битката при Акциум през 31 г. пр.н.е. Неоспорваното завземане на върховната власт от страна на Август бележи края на Републиката и поставя началото на Римската империя.
Това обаче не слага край на римската експанзия. Много историци приемат предполагаемото последно предупреждение на Август към неговите приемници, че трябва да „бъдат удовлетворени от настоящите владения и по никакъв начин да не се стремят да увеличават площта на империята” като доказателство, че не е одобрявал по-нататъшна експанзия. Дали Август всъщност наистина е оставил такъв политически завет, все още е въпрос на исторически дебат. Разбира се, самият той никога не е следвал подобна политика. Един поглед към последния му завет, който е написал за собственото си управление – Res Gestae, изяснява, че той се вижда като завоевател от типа на правуйчо си осиновител Юлий Цезар. Осем от тридесет и петте страници на Res Gestae са посветени на неговите завоевания и военни постижения. В действителност някои историци смятат, че Август, базирайки се на погрешна представа за географските измерения, е възнамерявал да завладее целия свят. (Авторите твърдят, че римляните са имали много добра представа за географията на Империята и за няколкостотин километра отвъд границата й (над 1500 километра в Източната империя). Август обаче може и да не е имал идея за това колко надалеч се простира светът извън тази зона, поради което е възможно той, както и други негови съвременници, да са вярвали, че с голям натиск извън съществуващите граници биха могли да завземат целия свят.)
Но всичко се променя, когато през 9 г. н.е. римската армия е унищожена в Тевтобургската гора.
За пръв път Рим проявява сериозен военен интерес към Германия (Germania) по време на Галската кампания на Цезар. Неговите легиони построяват мост над Рейн – забележително за епохата инженерно постижение, и нахлуват дълбоко в германските гори. Те остават там само две седмици, но това е прелюдия към това, което предстои. През следващите няколко десетилетия вниманието на Рим е погълнато от завладяването на Галия, а след убийството на Цезар – от съперничеството между Октавиан и Марк Антоний. Морската битка при Акциум окончателно разрешава проблема в полза на Август и след кратко прочистване по периферията на Империята Рим е готов да започне завладяването на Германия, поне що се отнася до река Елба. За нещастие на римляните германските им противници демонстрират силно нежелание да се превърнат в следващото завоевание на Рим.
През 15 г. пр.н.е. Август, окончателният победител в римската гражданска война, отива в Галия. Той остава там три години, за да наблюдава подготовката за инвазията в Германия. Спазвайки традицията си да делегира изключително важни въпроси като войната и командването на легионите само на членове на семейството си, той възлага кампанията на 25-годишния си доведен син Друз (брат на бъдещия император Тиберий). През 12 г. пр.н.е. Август преценява, че всичко е готово и армията тръгва. Първата цел не е завоевание, а наказание на сугамбрите, които преди пет години са преминали река Рейн и за малко не са унищожили V легион. Научавайки за римските намерения, сугамбрите предприемат превантивна атака срещу легионите на Друз. Те срещат римската армия на открит терен, което в никакъв случай не е мъдър ход, и са смазани. След това римляните опустошават земите им, които съответстват приблизително на територията на съвременната германска провинция Вестфалия. По-късно през същата година Друз повежда своите войски в нещо, което може да се приеме за обиколка на Северна Германия и което е запомнено по-скоро с инженерни постижения, отколкото с някаква голяма битка. През повечето време римляните всяват страх сред местните жители, демонстрирайки силата на легионите си. Преди армията на Друз да се върне на Рейн, племената на хавките, фризите и батавите влизат в съюз с Рим.
През следващата година Друз предприема второ нашествие, този път от римския лагер във Ветера, на изток по течението на река Лупия (дн. Липе), където римляните построяват голямата крепост Ксантен (Алисо). След като походът към река Везер не успява да извади германците на открито, Друз се отказва и се връща към река Рейн. Докато се изтеглят, римляните са подложени на тежка атака и едва успяват да избегнат тоталното унищожение. Спасението им се дължи не толкова на римската храброст, колкото на германската недисциплинираност. Както пише древният римски историк Дион:
Врагът му го тормозеше навсякъде със засади и след като го затвори в един тесен проход, почти унищожи армията му; и наистина те щяха да ги унищожат, ако не бяха проявили презрение към тях, тъй като вече ги бяха хванали и беше нужно само да се нанесе довършващият удар. И така те влязоха в ръкопашен бой с тях в пълен безпорядък. Това доведе до надвиването им (на германците), след което те вече не бяха толкова смели и продължаваха да причиняват само дребни неприятности на войските му от разстояние, отказвайки да дойдат по-близо.
Този път дисциплината на римските легионери в близък бой се оказва решаваща за тяхното избавление. Но съдбата не винаги ще бъде толкова благосклонна към тях.
Лошият късмет на Друз продължава и през 10 г. пр.н.е., когато при атаките си срещу хатите (приблизително на територията на дн. провинция Хесен) не постига почти никакъв реален успех. В последната си кампания Друз достига Елба. (Дион посочва, че той е бил разколебан от сън, в който, след като се опитал да пресече река Елба, жена със свръхчовешки размери дошла при него и казала: „Накъде, моля, си се втурнал, ненаситни Друз? Не е писано, че ти трябва да гледаш всички тези земи. Я си тръгвай, защото краят и на усилията, и на живота ти е близо”. Dio, 55:1.3.) Но скоро след това липсата на продоволствени доставки го принуждава отново да се оттегли към река Рейн. По време на обратния си поход Друз или е претърпял сериозна злополука, или е бил поразен от болест. (Възможно е счупването на крака при падането от коня по-късно да е причинило гангрена.) Той умира преди войските му да достигнат границата на голямата река.
Необезсърчен от неуспеха и от загубата на доведения си син, Август изпраща Тиберий, който е бил зает с покоряването на Илирия, да замести загиналия си брат. През 8 и 7 г. пр.н.е. Тиберий провежда две кампании в Германия. Въпреки че неговата армия шества из цялата област, която лежи между реките Рейн и Елба, той среща минимална съпротива, с изключение на все още създаващите проблеми сугамбри. Възприемайки изпитания и доказан римски метод за опустошаване, наричайки това мир, Тиберий е на път да унищожи сугамбрите. Римляните прекарват малцината, които са оцелели, отвъд Рейн, където биха могли да ги наблюдават по-отблизо. След това изплашените германски племена не оказват никаква съпротива. През 7 г. пр.н.е. Тиберий отива в Рим, за да се наслади на триумфа си, и скоро след това се оттегля от обществения живот за едно десетилетие.
Стремителните римски походи из цяла Германия и няколкото успешни битки убеждават Август и неговите съветници, че тя, по думите на Велей Патеркул, е „сведена почти до трибутарна провинция”. В интерес на истината римляните може и да са наплашили племената, но едва ли са ги разгромили.95 Въпреки няколкото години на военни кампании, голяма част от Германия на изток от река Рейн все още не е опитала твърдата ръка на римската армия. Истината всъщност е, че кампаниите на Друз и Тиберий са малко повече от обикновени набези. С изключение на сугамбрите никое друго племе не е унищожено от римляните, а бавният процес на подчиняване и асимилация дори не е започнал.
Историческите източници за събитията по река Рейн и в Германия през следващите десет години са дразнещо мълчаливи. Ние знаем, че в 6 г. пр.н.е. командването на легионите в Германия е възложено на римския легат Луций Домиций Ахенобарб (Меднобрадия). Четири години по-късно той очевидно вкарва себе си и римската армия в беда, когато се опитва да премести създаващите проблеми херуски почти по същия начин, по който Тиберий е подходил към сугамбрите. Заради този провал Август освобождава Меднобрадия от командването и го заменя с Марк Виниций. Долу-горе по същото време много от големите племена се надигат – историкът Велей нарича това „голямата война”. За жалост не разполагаме с никакви разкази за нея, но Виниций със сигурност е провел такава война най-малкото защото при завръщането си в Рим е награден с триумф.
В 4 г. н.е. Тиберий се връща на командния пост на рейнските легиони. Войниците го посрещат възторжено. Според Велей (който е присъствал):
Войниците избухнаха в радост, като го видяха, и го поздравиха с ентусиазъм, втурнаха се устремно само за да докоснат ръката му и не можеха да се сдържат. „Отново ли сте с нас, велики генерале?”, „Аз бях с вас в Армения, велики генерале”, „Аз бях с вас в Раетия”. „Бях награден от вас във Винделичия”.
През следващите две години Тиберий предприема кампании в северната част на Германия. По време на първата година той завладява канинефатите, атуарите и бруктерите и подчинява вечно бунтуващите се херуски. Скоро след това Тиберий обявява херуските за „приятели на римския народ”. В 5 г. н.е. той започва поход по море и суша от римския лагер в Анрепен, като събира няколко независими войски на Елба. Координираното придвижване на тези големи контингенти е трябвало да сплаши племената, които все още се съпротивляват на романизацията. Според историците, както и според щабния офицер на Тиберий историка Велей, нападението е голям успех и след това „в Германия не остана нищо, което да бъде завладяно”.
От римска гледна точка съпротива съществува единствено в района между Елба, Дунав и Рейн – триъгълник, в който се намира царството на Маробод (Марбод), водачът на племето маркомани в Бохемия. В 6 г. н.е. като част от блестящо замислена операция дванадесет легиона тръгват от Раетия, Германия и Илирик по отделни маршрути, които се събират в Централна Бохемия. Това върховно постижение на стратегията на Август е само на няколко дни от завършека си, когато Панония, наскоро завладяла част от Илирик, се вдига на бунт, който разтърсва Рим из основи. На Тиберий ще са му нужни три години и разгръщането на 10 легиона, подкрепяни от близо 100 кохорти помощни войски, за да смаже и последните останали живи въгленчета на този бунт. С тези си действия той тласка империята до дъното на нейната икономическа и военна издръжливост.
През това време Германия остава привидно спокойна. Нейният нов управник Вар се установява тук без проблеми и започва дългия процес на интегриране на региона в Империята. През последните две хилядолетия се е наложило впечатлението, че Вар е бил дилетант, назначен от Август на този пост, който не подхожда нито на опита, нито на темперамента му, и че той е заел тази длъжност заради роднинските си връзки (първо е бил женен за дъщерята на доверения съветник на Август Агрипа, а по-късно за правнучката на Август Клаудия Пулхра) с императора, който все така се отвращава от идеята да даде на когото ида е от клана Юлий–Клавдий командването на дори един римски легион. Това впечатление се основава предимно на образа, оставен за идните поколения от Велей Патеркул, един от враговете на Вар, който заявява: „Вар Квинтилий, произхождащ от род по-скоро известен, отколкото благороден, беше човек с мек характер и спокоен нрав, малко тромав в ума, както и в тялото, и по-навикнал на свободното време в лагера, отколкото на реалната военна служба. Това, че той не презираше парите, се доказва от неговото управление на Сирия: влезе в богата провинция като беден човек, а напусна бедна провинция като богат човек”. Тези твърдения за репутацията му обаче не издържат на едно по-критично изследване.
Вар, нарушавайки семейната традиция на подкрепа на републиканските идеали, вероятно е бил с Август в битката при Акциум и определено е бил с него по време на обиколката му на източните провинции след поражението на Антоний. След това преминава през редица политически и военни постове, включително военачалник на XIX легион в тежките боеве под командването на Тиберий на територията на съвременна Швейцария. В 8 г. пр.н.е. Август го назначава за управник на Африка, където командва III августиански легион. Това е един от най-важните управнически постове в империята, тъй като Африка е основен източник на храни за Рим и единствената управлявана от Сената провинция, в която Август е разположил легион.(По време на царуването на Август има два вида провинции: едните са с легиони, които Август лично контролира, а другите са уредени провинции, които вече не се нуждаят от постоянно присъствие на войски, за да бъдат умиротворявани или защитавани. Контролът над вторите Август възлага на Сената.) Начинът, по който Вар се справя там, така впечатлява Август, че след това го изпраща в Сирия. Тук той командва четири легиона и е отговорен както за удържането на Партското царство на разстояние, така и за успокояването на този винаги размирен регион. Именно по време на този период той повежда три легиона, за да смаже един голям еврейски метеж, избухнал след смъртта на цар Ирод. Това е мащабна операция, при която са разрушени Сепфорис (Ципори) и Емаус и са разпнати 2000 евреи.(Действията на Вар са направили много силно впечатление на еврейския народ, затова и целият период след смъртта на Ирод все още е известен в Талмуда като „Войните на Вар”. Заслужава да се отбележи, че тогава Исус вероятно е бил млад учител и тъй като е живял в непосредствена близост до Сепфорис (в Назарет), най-вероятно е имал близък поглед върху последиците от вилнеенето на римската армия.) Когато акцията приключва, Юдея остава в относително латентно състояние в продължение на 70 години. Независимо от коментарите на Велей би трябвало до отдадем дължимото на Вар като способен администратор и компетентен пълководец. Неговият провал в Германия е резултат от предоверяването му на широко разпространеното схващане, че Тиберий е смачкал германската съпротива и че страната е готова за трансформирането й в римска провинция така, както Галия петдесет години по-рано. Германците обаче са били победени, но не и завладяни. Както пише древноримският историк Флор: „Под управлението на Друз те уважаваха нашите нрави, а не нашите оръжия. Но когато Друз умря, те започнаха да ненавиждат безнравствеността и гордостта не по-малко от жестокостта на Квинтилий Вар”. Но каква е тази прословута жестокост на Вар? Доколкото може да се съди от източниците, неговото престъпление е, че се е опитал да наложи римския граждански ред на непокорните германци „като че ли би могъл да ограничи насилието на варварите с пръчките на ликтора и гласа на глашатая”. В очите на германците обаче главното престъпление на Вар е опитът му да накара Германия да плати част от разходите за окупацията й. Той всъщност изпълнява само това, което Август очаква от всеки римски управител в „покорените” провинции – въвеждането на данък. Както Дион отбелязва: „Той (Вар) се стремеше да ги промени по-бързо. Освен издаването на заповеди към тях, сякаш бяха роби на римляните, той вземаше и пари, както би вземал от подчинени народи. Те не бяха склонни да отстъпят пред това, защото водачите им копнееха за някогашното си положение, а масите предпочитаха чуждото владичество, с което бяха привикнали”. Във всеки случай истинските семена на експлозията, която достига връхната си точка във „Варианската катастрофа”, са били засети от събитие, което може да се определи като бунт срещу данъците.
Тайно от Вар германските племена се групират около един обаятелен нов водач на име Арминий. Възходът и бунтът му идват в момент, когато Рим е най-малко подготвен. По-голямата част от римската армия все още е ангажирана в потушаването на въстанието в Панония. Поради това трите легиона на Вар са изолирани в сърцето на Германия с минимален шанс да получат незабавна помощ, ако попаднат в беда. Въпреки недоволството ситуацията в Германия би могла да остане под контрол, ако Арминий – харизматичният лидер, способен да обедини различните племена за съгласувани действия, не се бе появил на сцената. Той е син на вожда на херуските Сегимер, който по-рано е избрал страната на римляните. Благодарение на тези близки семейни връзки Арминий и брат му са били изпратени в Италия, за да се обучават като римски воини. (Братът на Арминий Флавий остава верен на Рим през целия този период.) Докато е там, Арминий получава римско гражданство – все още рядка чест за момента в историята на Римската империя – и членство в конния орден на дребната римска аристокрация. През 4 г. поема командването на херуската войска, воюваща като римска помощна част в Панония при Тиберий. През 7 г., на двадесет и пет годишна възраст, Арминий се връща в Германия, за да служи като главен съветник на Вар. Както разказва Велей:
И се появи там един млад мъж от благородно потекло, смел в действията си и с буден ум, притежаващ интелигентност доста по-голяма от обичайната за варварин; той именно беше Арминий, син на Сегимер, княз на този народ, и в лицето и в очите му се виждаше огънят на ума отвътре.
Когато до Вар достига вестта, че едно малко германско племе се е разбунтувало, той реагира както би реагирал всеки римски пълководец. Правилата на играта при потушаване на въстания са ясни: тръгваш бързо в масирана атака при първия сигнал за проблеми. Римляните знаят от дългогодишен опит, че ако ги оставят да тлеят, бунтовете винаги се разрастват и колкото повече се отлагат действията, толкова повече кръв ще се пролее и толкова повече средства ще се похарчат. При първите признаци на бунт предпочитаният римски курс на действие е бърз поход с всички налични сили, последван от кратка, кървава, решителна битка, която завършва с вихрушка от бързи процеси и бавни екзекуции. Добре подготвен от опита си в Палестина, Вар веднага потегля с всичките си войски, с които разполага – три легиона.(От източниците най-голямо доверие заслужава историята на Велий. Въпреки че е написана 20 години след битката, единствено той от изброените е говорил с оцелели от нея. Нещо повече – той е римски генерал с богат опит в битките с Германия.) За негово нещастие противникът му Арминий е образован и обучен като римлянин и също добре запознат с римските правила на играта както и Вар.
Игнорирайки предупрежденията на Сегест, тъста на Арминий, че зет му организира голямо въстание и че планира засада в Тевтобургската гора, Вар до голяма степен прокарва пътя за собствения си провал. Ако бе погледнал назад, би било разумно да се вслуша в тези предупреждения. Но по онова време може и да не е било толкова лесно да види истината. Арминий е верен воин, обучен в Рим, и е прекарал много години в служба на Римската империя. Макар никой да не се съмнява в лоялността на Сегест към Рим, Вар е наясно, че Арминий се е оженил за дъщеря му против волята му и Сегест се е заклел във вечна вражда със зет си. От гледна точка на Вар предупреждението на Сегест е само част от продължаваща семейна битка.
Пренебрегвайки предупрежденията на Сегест, легионите тръгват напред сякаш без никакви притеснения. Колоната им се разтяга почти шестнадесет километра, строят им се накъсва, дисциплината им отслабва. Много от легионерите сред обоза са невъоръжени. В нито една част от веригата легионите или кохортите не са единни. Дори още по-лошо, германската помощна войска, командвана от „доверения” съветник на Вар Арминий, е получила разрешение да препусне напред, за да се увери, че по пътя няма препятствия или заплахи. Уверен, че Арминий ще го предупреди за евентуални проблеми достатъчно навреме, за да приведе своите легиони в боен ред, Вар се придвижва неподготвен... докато Арминий и съратниците му германци се стягат за битка, на която възлагат надежди да заличат римската власт на изток от река Рейн.
В ранните часове на втория ден от похода започва да вали лек дъждец. Следобед времето се влошава. Поривите на брулещия вятър и проливният дъжд бият право в лицата на легионерите. Много скоро меката почва се превръща в кал и обозът се забавя до пълзене. Злочестите римляни се загръщат с каквото имат подръка, за да се предпазят от природните стихии и упорито крачат напред, без да обръщат внимание на нищо друго освен на собствените си страдания. Когато влизат в тясна просека между гъстите гори, те попадат във внимателно поставения капан.
Без никакво предупреждение римляните се оказват засипани от гюлета от всички страни. В редиците им настъпва хаос и реакцията им е необичайно бавна. Окуражени, германските воини напредват под град от все повече гюлета и дори разкъсват по-слабите части в линията. Постепенно, но неумолимо, легионерската дисциплина укрепва и калените в битки центуриони се придвижват до най-близкото знаме, заобиколени от легионери, изваждат мечовете си и контраатакуват. След ожесточена битка те отблъсват първите яростни германски атаки. Докато германците се връщат обратно в гората, центурионите обхождат редиците и бавно въвеждат ред в хаоса. Стотици прободени, смазани и осакатени мъже са повалени. Ранени коне и мулета ритат и се мятат в агония. Обозните каруци са преобърнати и паникьосаните артелчици се вкопчват във всеки легионер, който би могъл да ги защити.
Но Вар все още разполага с по-голямата част от трите си легиона с ветерани. Те са разтърсени, но бързо се възстановяват. По негова заповед оцелелите набързо построяват укрепен лагер и изгарят тромавия си, обременяващ обоз. Тази нощ Вар провежда военен съвет и решава да разтури лагера и да се отправи на запад с надеждата да стигне до укрепената римска база в Ксантен на над сто и шейсет километра разстояние. След една сурова, ранна сутрешна битка римляните си отварят пролука в германските редици и излизат на открито. Цял ден те маршируват, докато бурята продължава да ги брули и германците да нападат редиците им.
Вар упорито води своите легиони напред. Накрая разбитите римляни навлизат в теснината Калкрийзе–Нидерведер–Сенке. Граничеща с висок хълм на юг и с непроходимо тресавище на север, тя е с около шест километра дължина и е със средна широчина само 300 метра. (Проходът в действителност е около километър и половина широк, но войниците и животните могат да се движат само по края заради високите води на тресавището.) Именно там Арминий и по-голямата част от германците чакат зад стена, която са построили в основата на хълма.
Арминий вижда, че този път легионите са в пълен боен строй и са готови да посрещнат атаката му. Съзнавайки напълно, че неговите бойци не могат да победят римляните във фронтална битка, той избира друга тактика. Удържайки импулса на войските си да нападнат и да намерят собствената си гибел, Арминий ги задържа зад защитната преграда. Оттам те могат да обстрелват движещата се римска колона с хиляди стрели и камъни.
Някои римски кохорти, които не желаят да са пасивна цел, тръгват срещу пробойните в стената. Германците отблъсват повечето от тези легионери с цената на тежки загуби, но на някои места римляните успяват да преминат само за да бъдат посечени от хилядите германци в най-дълбокия им тил. Докато германският обстрел продължава, римските формации започват да губят сцепление. Такъв срив в дисциплината на легионерите вещае катастрофа, тъй като сега римляните ще трябва да посрещат всяко нападение по германските условия. Когато Арминий преценява, че моментът е настъпил, той пуска воините си срещу разстроените легиони. Хиляди римляни падат, докато противниците си нанасят удари с мечове и брадви. Германските загуби сигурно са били по-големи, но те получават подкрепления в рамките на час, докато най-близката помощ за римляните е в далечния Ксантен. И все пак въпреки всички трудности и въпреки тежките загуби, римляните някак си проправят път през теснината и излизат на открито.
Тази нощ оцелелите легионери лагеруват. Твърде изтощени, за да строят укрепления, много от тях лягат, където ги заварва нощта. На сутринта се събуждат от още по-лошо време и се оказват заобиколени от още по-многобройни германци. Духът им пада още повече, когато става известно, че Вала, подчиненият на Вар, е отвел кавалерията. Преданията твърдят, че това е страхлив опит за бягство, който оставя пехотата незащитена. Но в такива сражения кавалерията би била по-скоро пречка, отколкото помощ, така че има вероятност Вар да им е наредил да напуснат лагера, за да спаси поне тях от бедствието, поглъщащо неговата армия. Но така или иначе бягството им не успява. Германските конници откриват римската кавалерия и я унищожават.
Мрачното настроение се превръща в отчаяние, когато се разпространява мълвата, че тежко раненият Вар се е самоубил. Знаейки, че са обречени, някои легионери следват неговия пример, докато други тръгват след висшите си командири и се предават. В битката, продължила само четири дни, германците са унищожили три цели римски легиона – XVII, XVIII и XIX. През следващите дни победителите измъчват римските пленници, преди да ги обесят. Висшите командири са изгорени живи. След това германците заковават отрязаните им глави по дърветата или вземат черепите им у дома си като сувенири. Шест години по-късно Германик, начело на нова римска армия, посещава мястото на битката. Ето как Тацит описва събитието:
В равнината имаше избеляващи кости, разпръснати или струпани на купчини там, където воините бяха паднали, бягайки или устоявайки. Лежащи нацепени копия и крайници на коне, човешки черепи, заковани на видно място върху стволове на дървета. В съседните горички стояха дивашките олтари, на които бяха изклани трибуните и главните центуриони.
В следващите седмици след разгрома на армията на Вар немски банди унищожават изолираните римски предни постове и търговски центрове и римската власт на изток от река Рейн е заличена. Две десетилетия от римската политика в Германия лежат в руини. Въпреки че Рим няма да приеме скоро тази реалност, Германия никога вече няма да бъде имперска провинция. Отчаян от краха на своята стратегия и незаменимата загуба на три от двадесет и осемте легиона на империята, Август си раздира дрехите и в един дълъг период на траур оставя косата и брадата си да израснат. Той обикалял из залите на резиденцията си и древните източници твърдят, че често спирал, удрял си главата в стената и ридаел: „Вар, върни ми легионите”.
Вестта за бедствието предизвиква паника в Рим и в западните части на империята. Римляните очакват германска инвазия в Галия и в северната част на Италия във всеки момент. В този час на скръб Рим призовава своя най-надежден пълководец Тиберий.
Заедно с племенника си Германик Тиберий възстановява спокойствието по рейнската граница. През следващите две години двамата римски пълководци предприемат редица кървави и жестоки нападения срещу Германия. Но тези нападения никога не проникват навътре в държаната от варварите територия и не са планирани като част от подновяване на завоевателната война. Целта им е по-скоро да поддържат в германците и останалата част от римския свят впечатлението, че легионите остават непобедими. В продължение на няколко години след това Германик провежда крупни инвазии в Германия. Още два пъти той води големи, но неуспешни битки срещу Арминий, а при два други случая почти загубва легионите, които са му поверени.
Няма полза от щателно изследване на инвазиите на Германик. В много отношения те са повторение на всичко, което се е случвало и преди. Това, което е важно, е потвърждението на факта, че германците многократно доказват, че са способни да се бият с легионите на Рим и да ги възпрат. Тиберий, който вече е император, е получил урок, който му е достатъчен. Въпреки настояванията на Германик, че още една кулминационна инвазия ще срази окончателно германската мощ, Тиберий му нарежда да спре. Той преценява, че рисковете от бъдещи кампании в Германия далеч ще надвишат всякаква полза, която империята може да има.
Германската засада и унищожаването на трите легиона на Публий Квинтий Вар повеждат света по нов курс, такъв, в който властта на Рим вече има граници. По време на безмилостния си завоевателен ход римските легиони са търпели множество неуспехи, но винаги са оставали непоколебими – след като оближат раните си, веднага възобновяват хода си към неизбежния триумф.(Едно възможно изключение е поражението на армията на Крас в битката при Кара (53 г. пр.н.е.), когато партите успяват временно да спрат римската експанзия на изток.) Този неумолим процес приключва на източния бряг на река Рейн. Легионите продължават да нахлуват в Германия почти до последните дни на империята било като превантивна мярка, било за да накажат варварското население там. Но след „Варианската катастрофа” в Тевтобургската гора Рим се отказва изцяло от идеята за превръщането на Германия в римска провинция.(Някои твърдят, че инвазията на Германик, непосредствено след провала на Вар, е имала за цел да завладее региона. Това предположение в най-добрия случай е спорно, но така или иначе император Тиберий вижда достатъчно скоро, че Германия не си струва цената и слага край на операциите на Германик.) Последствията за империята са незабавни. След като престава да расте, Рим загубва своята първична движеща сила, своя основен двигател. В продължение на няколко века експанзионистичният импулс е освобождавал много от вътрешното напрежение в Рим, направил е достъпни много нови земи за заселване, пълнил е хазната с данъци и е осигурявал роби за базиращата се на селското стопанство икономика. Вековете величие на Римската империя все още са пред нея, но също като дълго оцелялото Египетско царство и империята е навлязла в застой.
Освен това след Тевтобургската гора, макар че Рим ще е способен да напада враговете си още векове напред, империята преминава към стратегически отбранителна позиция. От този момент нататък Рим вече не е господар на съдбата си. Въпреки че до окончателния му залез има още почти петстотин години, потомците на тези германци, които Рим не е успял да покори, накрая го побеждават и слагат край на Западната Римска империя. Ако Германия беше завладяна при царуването на първите императори, Рим може би никога нямаше да се изправи пред страховитата заплаха на германските варвари и да разполага със значителен буфер, за да посрещне предизвикателството, което се появява от азиатските степи, за да го погълне. Римската империя не би оцеляла вечно, но съществуването й вероятно би могло да продължи още 500 или повече години, както става с източните части на империята. Колко различен би бил светът, ако Западната империя бе останала на сцената още 500 години, можем само да си представим. Това, което е сигурно, е, че падането на Рим в ръцете на германските нашественици връща с цяло хилядолетие назад образованието и цивилизацията.(Много историци от повече от едно поколение са приели парадигмата, създадена от техните германски колеги, че германските нашествия са само преход в политическото лидерство. В тази представа варварските нашествия през V в. са забележително лишени от насилие и представляват предимно мигриращи усядания на разселвани жители.)
По-непосредственият резултат от битката при Тевтобургската гора е, че Германия остава извън сферата на римската цивилизация. Въпреки че между двете страни има значителни дипломатически и търговски контакти, нито културата на Рим, нито неговите цивилизационни принципи са проникнали отвъд Рейн и Дунав до степен, в която да упражнят измеримо въздействие върху развитието на германското обществото. Днес последиците от това разделение си остават лесно забележими. От едната страна на река Рейн стоят романските страни, обвързани от сходство в езика и в културата. От другата страна стоят тевтонските цивилизации, които въпреки 500-те години на непрекъсната европейска интеграция все още си остават чужденци в перспективата и езика, такива, каквито са били, когато Рим е паднал. Германските историци явно никога не се уморяват да обясняват, че страните, които някога са били част от Римската империя, са част от отделна цивилизация, а тяхната собствена нация се описва най-добре с понятието kultur. Това разграничаване е идеализирано както от Хоенцолерн, така и от нацистките националисти, но е доста дискредитирано след Втората световна война. Днес тази идея е отново във възход, тъй като дори широките германски маси започват да изтъкват своята различна, отличаваща се kultur. Днешният канцлер на Германия Ангела Меркел наскоро предизвика световна сензация, когато каза, че германската leitkultur (доминираща местна култура) трябва да бъде възприета от седемте милиона турски имигранти в страната.
Провалът на Рим в завладяването на Германия едновременно обрича неговите собствени дългосрочни перспективи и създава едно от двете най-големи културни разделения в Европа. Другото е славянското разделение.(Славянското разделение е много по-лошо заради приемането на кирилицата, което поставя славяните извън континуума на латинската наука и е достатъчно, за да се обясни забавянето на източния интелектуален растеж в сравнение с високата скорост на образоване и развитие на Запада, особено след Реформацията – бел. авт. Издателят изразява категоричното си несъгласие с тези твърдения на автора.) Както и при разделението Изток–Запад, възникнало след битката при Маратон, това вътрешно разделение на Европа се превръща в източник на значителни напрежения в рамките на Запада, особено по време на кървавата първа половина на ХХ в. (Мнозина биха казали и подкрепили с много доказателства, че Германия би била също толкова опасна за съседите си в предходните векове, ако не беше фактът, че е прекарала голяма част от предишните две хилядолетия в политическа разпокъсаност.) Човек може да се чуди дали двете световни войни на ХХ в. щяха да избухнат, ако Германия бе станала романска нация, споделяща обща култура със своите съседи. Днес, въпреки следвоенната икономическа интеграция в Европа, Германия все още изглежда иска да заема специално място и все още много европейски народи продължават да се страхуват от необузданата германска „различност”. Те смятат, че единственият начин да удържат една потенциална бъдеща германска заплаха, е да я кастрират чрез продължаващата политическа и икономическа асимилация, което е голяма част от основанията за формирането на Европейския съюз. Дори ако този процес на възприемане на чуждата култура постигне известен успех, няма голям шанс Германия да се превърне в културно неразличим елемент от останалата част от Запада, в която и да е предвидима времева рамка.
Западът е пропуснал своя шанс за постигане на целта за един обединен континент. Поражението на Вар в Тевтобургската гора бележи окончателния край на възможността за създаване на единна Европа. От този момент нататък Германия ще стои отделно и независимо от останалата част на неславянска Европа. През повечето от следващите векове германската нация е твърде фрагментирана, за да представлява съществена заплаха за своите съседи. Това обаче коренно се променя, когато през 1871 г. Прусия обединява германските народи в един колос в сърцето на Европа. От този момент нататък огромна част от западната история ще бъде свързана с големите усилия, които ще се изискват, за да се воюва, да се удържа или да се интегрира германската мощ, усилия, които може би нямаше да са необходими, ако римляните не бяха загубили три легиона от ръцете на германските варвари почти две хилядолетия по-рано.
Из "Двайсетте битки, които промениха света"
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар