Българският зет Уилфред Бърчет оцеля в Хирошима и от скорпион

Австралиецът е първият журналист, влязъл в японския град след атомната бомбардировка

“Когато преди много години съм се родила в Москва, казват, че баща ми е подскочил над метър от щастие, понеже вече има дъщеря”, разказа ми оня ден Анна Уилфред Бърчет.

Тя е дъщеря на един от най-големите журналисти на ХХ век - Уилфред Бърчет. Негова съпруга е българката Веселина Осиковска и преди да роди Анна, вече го е дарила със синовете Питър и Джордж.

Веселина и Уилфред се запознават и влюбват в София. Женят се през 1949 г. Какъв път изминават двамата до съдбоносната среща?

Веселина Осиковска е родена през 1919 г. в Луковит. Баща й е заможен търговец и я изпраща да учи в Падуа, Италия.

Там тя защитава два доктората - по романистика и по история на изкуствата. Връща се и постъпва на работа в Министерството на външните работи. Когато на власт идват комунистите, не я пускат да пътува в чужбина.

Уилфред Бърчет е австралиец, журналист на свободна практика. Преди и по време на Втората световна война работи за големите американски и английски вестници. Той е първият репортер, успял почти нелегално да се добере с влак от Токио до Хирошима, след като градът е ударен от американците с атомна бомба.

Втрещен от невижданите развалини, от хората с обезобразени лица и от грамадите с трупове, Бърчет сяда сред руините, отваря малката си пишеща машина “Хермес бейби” и написва първото изречение на първия си репортаж:

“Пиша това като

предупреждение

към света...”

След завръщането си в Токио минава на задължителен медицински преглед и дезактивация. В книгата си “200 имена, които промениха света” журналистът Емил Янев пише: “Когато се прибира в хотелската си стая, установява, че липсват всичките бележници, фотоапаратите, заснетите ленти, папките с документи. Единственото, което успява да съхрани, са няколкото кореспонденции, успял вече да предаде за партньорските си редакции по военните радиовръзки. И, разбира се, натрупаните впечатления складирал в отличната си памет.”

След няколко дни Бърчет е изгонен от Япония. Заповедта е подписана лично от ген. Дъглас Макартър, главнокомандващ на американските войски в зоната на Тихия океан.

Заедно с това службата по печата към американските войски изпраща опровержения на всички съобщения на Бърчет за лъчевата болест, горещата пепел, броя на жертвите и ужасяващите картини на разрушенията.

Ген. Макартър налага най-строга военна цензура на излизащата от Япония информация. Забранява “всякакъв външен достъп” до Хирошима и Нагасаки, втория град, поразен от атомна бомба.

След войната Уилфред Бърчет е лишен от австралийско гражданство. Но вече е световно име и много вестници го канят да работи за тях. Избира да пише за промените в Източна Европа и заживява в Будапеща.

Оттам пътува до Москва и до всички други социалистически столици. В София той е от малцината чуждестранни журналисти, допуснати до процеса срещу Трайчо Костов.

“Отначало българските власти гледат Бърчет с лошо око. Трябва им време, докато разберат, че той е един демократично устроен човек”, каза ми проф. Владимир Топенчаров. Неговият баща акад. Владимир Топенчаров и съпругата му, сестра на Трайчо Костов, кумуват на сватбата на Веселина Осиковска и Уилфред Бърчет.

Дъщерята Анна твърди, че баща й е ухажвал дълго майка й, преди да я спечели. Но заради решението си да се омъжи за чужденец тя губи партийната си книжка. Не я пускат да замине с него за Китай, когато той се установява в Пекин. Все пак добрите връзки на Бърчет вдигат забраната.

В Пекин се ражда синът им Питър. Анна Бърчет казва, че целият персонал на пекинската болница се изрежда да види сините му очи, тъй като в Китай това е изключително рядко явление. Питър завършва философия в Сорбоната, сега живее във Виетнам със съпругата си французойка, имат две дъщери - Джулия и Лола.

В Ханой се ражда

вторият син на

семейството - Джордж

След години той завършва Художествената гимназия в София и се жени за българка. Двамата живеят в Австралия и имат син Греъм. Анна и нейната 24-годишна дъщеря Ванеса никога не са го виждали.

Журналистът Димитри Иванов разказва, че понеже семейство Бърчет живее в разни азиатски и европейски страни, когато са в България, децата им не знаят на какъв език да говорят и все си мълчали. Но един ден, когато трамваят завива зад телевизионната кула, притиснат от хората, малчуганът извиква: “Полека, че ще ме смачкате, бе!”. Джордж трябва да е бил този малчуган.

Семейният език на Бърчетови е френският. Уилфред знаел 7 езика, но български така и не успва да научи. Почти без акцент обаче произнася фразата: “Сметката, моля!”.

Джордж и досега знае български, но Питър не го научава. Докато са в Москва, Анна говори само на руски и понякога на български с майка си. По време на почивките в България научава добре и майчиния си език.

Още докато е кореспондент в Москва, Уилфред често пътува до Виетнам, за да отразява войната срещу американците. Анна, най-малката в семейството, страда най-много от дългите му отсъствия. “Въпреки че не осъзнавах истинските опасности, на които беше изложен татко, винаги се страхувах, че няма никога да го видя отново”, признава и днес Анна.

Веднъж, когато е на седем години, взима всичките пари, които намира в джобовете му, и хвърля смачканите банкноти по пътя за детската градина. Мисли си, че така ще попречи на баща си да замине. Но когато привечер се прибира вкъщи, него вече го няма.

А е имало причини Анна да се страхува за живота на баща си. След като се разминава с лъчевата болест в Хирошима, той оцелява и след като го ухапва скорпион. Това се случва във Виетнам, където, придружен от местни бойци, решава да мине по пътеката на Хо Ши Мин Така наричат снабдителната “топла връзка” между Северен и Южен Виетнам.

Пътеката всъщност е лабиринт от подземни тунели и открити тесни пътища, които минават и през териториите на Лаос и Кмбоджа (тогава Кампучия - б.р.) И по тази “пътека” Бърчет е ухапан от скорпион.

Дали заради особеностите на организма си, дали поради божията милост, но австралиецът не умира след ухапването. Виетнамците го слагат на носилка и продължават пътя си. Храната е само по шепа ориз, който ядат суров, за да не палят огън. За силно отслабналия Бърчет незнайно как бойците намират бутилка бира.

След години той ще каже на Димитри Иванов, че живнал, след като изпил бирата. Пак след време коментаторът на “Ню Йорк таймс” Харисън Солсбъри ще напше, че Уилфред Бърчет е единственият човек, близък едновременно с Хо Ши Мин и с Хенри Кисинджър, държавен секретар на САЩ.

Ето и версията на Анна за ухапването от баща й от смъртоносната твар: “По време на войната във Виетнам той прекарва дните и нощите си в джунглата или из мрежи от тунели, изкопани против американските бомби. Събуждайки се след нощ, прекарана върху хамак, вързан между две дървета, за да бъде далеч от змиите, нещо внезапно и жестоко го щипе за крака. Той си изтръсква крачола и оттам изпада скорпион. Виетнамците му казат, че имат противоотрова само срещу змии, но не и против скорпиони.

Те му предлагат да отиде в най-близката болница, но не можели да го придружат, понеже същата вечер с велосипедите си трябвало да минат границата с Камбоджа. Татко взел малко от тяхната спиртна напитка, наречена шум-шум, натъркал ужиленото място с нея и изпил остатъка. Качва се на колелото, кара с виетнамците десетина часа в най-големите горещини, но все пак успява да стигне заедно с тях границата.

Накрая заспива от умора, но на следващия ден му няма нищо. След време виетнамският министър на здравеопазването му казва: “Г-н Бърчет, вие направихте всичко обратно на това, което трябваше, но алкохолът, горещината и огромното усилие върху педалите на колелото са изтеглили отровата на скорпиона навън.”

През 1965 г. семейството се мести в Пном Пен, Камбоджа. За Анна това са четири райски години. От виетнамската джунгла баща й донася две маймунки - много красиви, бели, пухкави гибончета. След един много настоятелен неин рев й купува от улицата и

хималайско мече

вегетарианче, което

кръщават Мишка

Мишка живее в къщичка клетка, главното му меню е ориз с мляко, но страшно си пада по кока-кола. През повечето време мечето се разхожда из градината, катери се по високите кокосови палми и с лапичка бута орехите. Те падат на земята, чупят се и така Мишка стига до плода. А единственият начин мечето да бъде накарано да слезе от високите палми е да му се покаже вълшебната бутилка с кола.

Понякога, когато имат гости, татко Уилфред сипва в кутийката и малко ром. Щастлив, Мишка танцува на задните си лапи между гостите и след това се прибира да спи в къщичката си. Веднъж Мишка пада в съседния двор на японското посолство точно когато там горят някакви документи и почти предизвика дипломатически скандал.

Гибончето Юпи също е шегаджия. “Веднъж - разказва Анна, - тръгвайки към Европа на ваканция, го оставихме в българското посолство. Когато се върнахме след три месеца, хората от посолството казаха, че нашият Юпи е прекрасно същество и че те го обожават. Но взимал ключовете на чекмеджетата и късал техните телеграми до различните посолства...”

През 1969 г. без Юпи и Мишка семейство Бърчет се установява в Париж. Анна е против това решение - френската столица й изглежда изключително сива, а хората - много различни от усмихнатите камбоджанци.

“Това чувство ми остана почти през целия дълъг престой там - спомня си Анна, - макар че нашата къща винаги беше пълна с интересни хора от международния интелектуален елит, които се обединяваха от идеята за безсмислието на всички войни...”

От партитата, които родителите й устройват, Анна помни Джейн Фонда, Ноам Чомски, а от българите Владимир Топенчаров и Иван Будинов, министър на външната търговия. Баща й бил близък и с Греъм Грийн, имал всичките му книги с автограф.

В университет в Париж Анна Бърчет учи журналистика, завършва история, немска и английска филология. Помага изключително много на баща си в превода на книгите му на други езици.

През 1982 г. Веселина и Уилфред идват в София и заживяват в голям апартамент на бул. “Владимир Заимов”. Тук Бърчет написва последната си книга за Хирошима. Умира през следващата 1983-а на 72 години.

Осиковска остава в България, от Париж се прибира и дъщерята Анна. Двете живеят заедно до 2007 г., когато умира и майката.