Известната писателка Бойка Асиова ще дава днес (петък, 11.ХІІ) автографи от 18,30 ч на щанда на ИК "Жанет 45" (номер 325) на най-новата си книга "Записките. Дух и материя" в рамките на Коледния базар на книгата. "Дълбинето на етнокултурата ни все още крие чудеса. Чудо са запеските на Разлог, чудо е, че Бойка Асиова е овладяла тази древност", пише за книгата проф. д-р Георг Краев - известен етнограф. Писателката ще отбележи приятен юбилей на 18 декември в литературен клуб "Перото" при НДК под надслов "Мъжкото можене на Бойка Асиова".
Ето още за книгата:
Заклет природозащитник твърдеше, че от спомeнатите двайсет и пет цветя в "Изворът на Белоногата" до наши дни са останали само пет. Не исках да повярвам и посегнах към поемата на Дядо Славейков, която някога учехме наизуст. Наистина ги изброих двайсет и пет.
И цветното ни обкръжение, както всяко друго, се променя. Изчезват пред очите ни стари видове, с които поколения са красили дворовете си. Захласнати в модната красота на оранжерийни фукли, задушени от опаковки, скъпи и снобски, не усещаме как сами участваме в затриването на редки родни цветя.
За има-няма 150 години са изчезнали от лицето на бащината ни земя цели двайсет вида цвете.
Защо направих тази книга?
Запеските, за които искам да разкажа и покажа, са 29. Днес на жените са познати не повече от пет. И то, без да знаят имената им.
ЗАПЕСКИ е името на везмото по ризата на разложкия женски костюм. Това е общото название на стилизираните предмети, извисени до образа на цвете. Всяка запеска задължително се състои от коренче, листа и цвете. Коренчето е в маслено зелено. Основните цветове са червено и черно. Червеният символизира кръвта, любовта, живота. Вярвали са, че ги пази, дори и на оня свят. Черният е неговият житейски контрапункт.
По малко се бодват и от други цветове - жълто, лилаво, синьо, кафяво - в светъл и тъмен вариант, джюнджюлиено, ще рече пембяно, а за разкош и сърма. Така, както е в заобикалящия ни свят. Допълнителните цветове се употребяват безразборно. Безраборно за непосветения, но иначе - по невидими закони на художествения усет на авторката до постигане на пълна хармония на багрите. Запеските се поставят в долния край на ръкава по четири. Краят на ръкава бива обточен с една кука с червен конец, равномерно редуващ се с черен. Запеските отразяват и социалния статус.
По традиционно правило различните по големина запески са предназначени за съответната възраст и съответното място на жената в родовата йерархия. Кошуля с най-големите запески момата прави за дар на бъдещата си свекърва. По-пищни са за млада невеста и по-скромни за девойче. Мераклийката майка везе запесчици и за малкото си момиченце.
Според най-старата традиция момата е приготвяла в чеиза си и везана кошуля за своето погребение. Този странен за днешния човек обичай, говори за трезвото отношение на предците ни към смъртта и че нищо в колелото на живота не е било извън тяхната естетика.
Обикновено във везмото по различните етнографски краища на страната се срещат стилизации на цветя, плодове, птици, животни. Даже в Софийско се среща шевица със стилизирана въшка. Въшките, неизбежният спътник на сиромашията, нанизани в редичка... И това ако не е въображение и самоирония, здраве му кажи! Ама и разложкото везмо не е по-малко изненадващо.
Любопитното в него е, че освен обичайно разпространените по други райони мотиви, художествено изобразени са оръдия на труда и други най-прозаични предмети от бита. Ковашки клещи - с тях ковачът със здравите си мишци държи върху наковалнята нажеженото за изковаване желязо.
Напрегнат и съсредоточен в работата си, със сигурност е изглеждал много секси, ако посегнем към езика на днешните млади. Друг вид клещи са тези, с които налбантинът измъква клинците от копитото на животното. Пльочи, ще рече подкови, за двукопитни. И от чекръка, по разложки рудань, е изпипано цвете. Кръстачката на колелото е първообразът на запеската „рудане“. Ножиците, с които овчарят стриже вълната на овцете - кръклизи, ръкатката, в която жътварките носят яденето на нивата, върбовата кошничка, пълна с цветни кълбета прежди на тъкачката, портата, като символ на дома, също са докарани до формата на цвете.
Потърси ги в надгробията, посъветва ме проф. д-р Георг Краев. Може би това са знаци на еснафа – овчари, железари, налбанти, грънчари, тъкачки... До днес не попаднах на каменен образ на това везмо. Дано някой след мен е късметлия. Не мога да повярвам, че такова изкусно нещо като запеската може да се затрие.
През 1974 г. участвах със запеските в IV-я републикански преглед на художествената самодейност. За представяне с художествен текстил получих диплом и златен медал. Първо те бяха показани на голямото изложение в Орешака, сетне в залите на СБХ на „Шипка” 6 в София. Вълнението ми беше неописуемо да ги видя в царственото обкръжиние на тежки везма от Шоплука, Граовско,Тракия, Мизия, Добруджа, Родопите, Златорожието, Странджанско - от цяла България. Те мънички, уж скромни, но неповторими, носещи неразчетени още древни послания.
Същата година запеските „заминаха” на Международен фолклорен фестивал във Франция. В бляскава компания на везма от всички фолклорни области на родината ни участваха в представянето пред света на художествения гений на народа ни.
Запески. И до днес питам и разпитвам, сама се чудя какво означава това име.
Наистина, не са ли те още едно мъничко потвърждение, че предците ни са оставили писмо, чиито космически смисъл тепърва ще разчитаме?
Аз просто ги издирих, събрах, възпроизведох ги буквално, някои от тях само по името им – ръкатките и сръповето, при други си позволих творческа волност в играта на цветовете.
Защо направих тази книга? Инатливо някак си. Всички вкупом твърдят – светът е тръгнал на развала, ще се затрие държавата ни, ще се стопи племето ни, а аз, мили Боже, прегърнала съм тия шарени петънца от майките ни, не си ги давам на забравата.
Коментари (0)
Вашият коментар