Сър Уинстън Ленард Спенсър-Чърчил няма нужда от представяне. Мемоарите му, посветени основно на Втората световна война, са едно от произведенията, на което се крепи познанието ни за събитията от това време, представени ни в дълбочина и по толкова интересен и увлекателен начин, че авторът им е отличен с Нобелова награда за литература.
Г л а в а Х I V
Мюнхенската трагедия
Много страници са изписани и още много ще бъдат написани за кризата, на която беше сложен край в Мюнхен и Чехословакия беше пожертвана. Затова тук ще представим само някои основни факти и ще установим мащабите на събитията. На Събранието на Обществото на народите на 21 септември Литвинов отправи официално предупреждение:
„... Понастоящем Чехословакия понася намеса във вътрешните си работи от една съседна държава и е публично и гласовито заплашвана с нападение. Един от най-старите, най-културните, най-усърдно работещите европейски народи, който получи независимост след векове на потисничество, днес или утре може да реши да вземе оръжие в ръка, за да защити тази независимост... Когато няколко дни преди да тръгна за Женева, френското правителство за пръв път ни попита каква е нашата нагласа, ако бъде осъществена атака над Чехословакия, от името на своето правителство дадох следния напълно ясен и недвусмислен отговор:
„Имаме намерение да изпълним своето задължение според Пакта и заедно с Франция да окажем помощ на Чехословакия по всички възможни за нас начини. Нашето Военно министерство е готово веднага да участва в конференция с представителите на френското и чехословашкото военно министерство, за да бъдат обсъдени мерките, съответстващи на момента...”.
Само преди два дни чехословашкото правителство направи официално запитване до моето правителство дали Съветският съюз е готов, съгласно съветско-чехословашкия пакт, да окаже на Чехословакия незабавна и ефективна помощ, ако Франция, лоялна на своите задължения, окаже подобна помощ. На това запитване моето правителство даде ясен положителен отговор”.
Това публично и напълно открито изявление от една от най-големите засегнати сили не оказа никакво въздействие върху преговорите на г-н Чембърлейн, нито на френското поведение спрямо кризата. Предложението на Съветите беше пренебрегнато. Те не бяха привлечени във фронт срещу Хитлер и към тях се отнесоха с безразличие, да не кажа с презрение – което остави незаличимо впечатление в ума на Сталин. Събитията се развиха така, сякаш Съветска Русия не съществуваше. По-късно платихме висока цена за това.
Вечерта на 26-и Хитлер говори в Берлин. Той спомена Англия и Франция с изрази на одобрение, като в същото време нападна грубо и ужасно Бенеш и чехите. Той категорично заяви, че чехите трябва да освободят Судетенланд, но щом това стане, той повече няма да се интересува от съдбата на Чехословакия. „Това е последната териториална претенция, която имам в Европа.” Около 8 часа вечерта г-н Липър, тогава начело на пресотдела на Министерството на външните работи, представи на външния министър комюнике, чиято същност следва:
„Ако въпреки усилията, положени от британския министър-председател, последва германско нападение на Чехословакия, Франция ще бъде длъжна веднага да й се притече на помощ и Великобритания и Русия несъмнено ще застанат зад Франция”.
Това беше одобрено от лорд Халифакс и издадено незабавно. Изглеждаше, че моментът на сблъсък е настъпил и че противниците са ясно подредени. Чехите разполагаха с милион и половина въоръжени мъже зад най-силната укрепена линия в Европа и бяха оборудвани от високоорганизирана и мощна промишлена машина. Френската армия беше частично мобилизирана и макар и неохотно, френските министри бяха готови да спазят своите задължения към Чехословакия. В 11,20 сутринта на 28 септември Адмиралтейството издаде заповед за мобилизация на Великобритания.
* * *
Вече беше започнала интензивна и непрекъсната борба между Фюрера и неговите експертни съветници. Изглеждаше, че кризата се развива по начина, от който германските генерали се страхуваха. Между трийсет и четиресет чехословашки дивизии бяха изпратени на източните германски граници и основната тежест на френската армия, в съотношение почти осем на един, започна да оказва натиск на Линията Зигфрид. Враждебно настроената Русия можеше да действа от чешките военновъздушни площадки и съветската армия можеше да си проправи път през Полша и Румъния. Някои от генералите направиха заговор да арестуват Хитлер и „да освободят Германия от този луд човек”. Други заявиха, че ниският боен дух на германската нация не може да издържи една европейска война и че германските въоръжени сили още не са готови за това. Адмирал Редер, началник на немското Адмиралтейство, отправи горещ призив към Фюрера, който беше засилен няколко часа по-късно от новината, че британският военен флот е мобилизиран. И Хитлер се разколеба. В 2 часа сутринта германското радио излъчи официално опровержение, че Германия няма намерение да се мобилизира на 29-и. В 11,45 сутринта подобно изявление беше предадено от официалната германска информационна агенция на британската преса. В този момент натискът върху този човек и върху смайващата му воля беше невероятно силен. Явно той беше стигнал до прага на всеобща война. Можеше ли да прекрачи този праг при цялото това неблагоприятно обществено мнение и при сериозните предупреждения на генералите на собствената му армия, военен флот и въздушни сили? От друга страна, можеше ли той да си позволи да се оттегли, след като толкова дълго време беше поддържал престижа си?
Но г-н Чембърлейн също действаше и сега пълният контрол на британската външна политика беше в неговите ръце. Въпреки всички съмнения, породени от атмосферата в неговото министерство, лорд Халифакс напълно следваше ръководството на шефа си. Кабинетът беше дълбоко обезпокоен, но се подчини. Правителственото мнозинство в Камарата на общините умело беше насочвано от правителствените агенти. Един човек, да, един-единствен човек ръководеше нашите дела. Той признаваше отговорността, която носеше, и не пестеше личните си усилия. На 14 септември по своя инициатива той изпрати телеграма на Хитлер, в която предлагаше да отиде да се срещне с него. Общо три пъти британският министър-председател летя до Германия, като и той, и лорд Рънсиман бяха убедени, че само предаването на Судетите може да разубеди Хитлер да не превзема Чехословакия. Последната среща беше в Мюнхен, като на нея присъстваха и г-н Даладие, премиерът на Франция, и Мусолини. Русия не беше поканена. И на чехите не беше позволено да присъстват на срещата. Вечерта на 28-и чешкото правителство беше информирано сухо, че на следващия ден ще се състои среща на представителите на четирите европейски сили. „Четиримата големи” се споразумяха набързо. Разговорите започнаха по обяд и продължиха до 2 часа през нощта. Беше изготвен меморандум, който беше подписан в 2 часа сутринта на 30 септември. По същество той представляваше приемане на германските искания. Судетенланд трябваше да бъде евакуирана на пет етапа, започващи на 1 октомври и завършващи в рамките на десет дни. Международна комисия трябваше да определи окончателните граници.
Документът беше представен на чешките делегати. Те се подчиниха на решението. И казаха, че „искат да регистрират пред света своя протест срещу едно решение, във вземането на което те не са участвали”. Президентът Бенеш подаде оставка, защото „можеше да се окаже пречка пред събитията, към които новата държава трябва да се приспособи”. Той замина от Чехословакия и намери убежище в Англия. Разчленяването на Чехословакия започна. Германците не бяха единствените, които се хранеха от трупа й. Полското правителство изпрати 24-часов ултиматум на чехите с искането да им предадат незабавно граничния регион на Тешен. Нямаше с какво да се окаже съпротива на това тежко изискване. Унгарците също отправиха искания.
* * *
Докато четиримата държавници изчакваха да се подготви окончателният вариант на Хестън-документа, министър-председателят попитал Хитлер дали може да разговарят насаме. Хитлер „харесал идеята”. Двамата мъже се срещнали на 30 септември сутринта в апартамента на Хитлер в Мюнхен сами, само в присъствието на преводач. Чембърлейн представил проектодекларация, която той бил приготвил, и заявил, че „англо-германските отношения са най-важните за двете страни за Европа” и че „ние смятаме споразумението, което подписахме тази нощ, и англо-германското морско споразумение за символ на желанието на нашите два народа никога вече да не воюват един срещу друг”.
Хитлер прочел документа и го подписал без коментар.
Чембърлейн се върна в Англия. В Хестън, където кацна самолетът му, той размаха съвместната декларация, която беше накарал Хитлер да подпише, пред множеството от видни личности и други, които бяха дошли да го посрещнат. Докато колата му се движеше сред възторжените множества, той каза на лорд Халифакс, седнал до него: „Всичко това ще свърши за три месеца”. Но от прозореца на „Даунинг Стрийт” той отново размаха листа хартия и каза следното: „За втори път в историята ние се връщаме от Германия на „Даунинг Стрийт” с мир и чест. Вярвам, че това е мирът за нашето време”.
Още веднъж преценката на Хитлер удържа категорична победа. Германският Генерален щаб беше напълно поразен. Още веднъж Фюрера се беше оказал прав. Със своя гений и интуиция само той беше преценил точно всички обстоятелства, военни и политически. Още веднъж, както и в случая с Рейнланд, водачеството на Фюрера постигна триумф над възраженията на немските военни шефове. Всички тези генерали бяха патриоти. Те копнееха да видят как Отечеството им си възстановява позицията в света. Те се бяха посветили денонощно на всяка дейност, която би могла да укрепи немската армия. Затова те бяха смаяни и поразени, че са се оказали толкова ниско под равнището на събитията, както и че в толкова много случаи това, че не харесват Хитлер и не му се доверяват, е побеждавано от възхищение от неговите дарби на водач и от неговия невероятен късмет. Явно това беше звездата, която трябваше да следват; явно това беше вождът, на когото да се подчиняват. Така Хитлер стана неоспорим господар на Германия и пътят пред великите му замисли беше открит. Заговорниците запазиха тайната си и не бяха предадени от военните си другари.
* * *
Не е лесно в това по-късно време, когато вече сме минали през години на силен морален и физически стрес и напрежение, да опишем за друго поколение страстите, които бушуваха в Англия относно Мюнхенското споразумение. Сред консерваторите семейства и приятели бяха разделени в степен, която никога не бях виждал. Мъже и жени, които дълго време бяха обвързани едни с други от партийни връзки, социални кръгове и семейни отношения, се гледаха с вражда и гняв. Този въпрос не можеше да бъде решен чрез възторжените множества, посрещнали г-н Чембърлейн на летището, или задръстили „Даунинг Стрийт” и околните пресечки, нито чрез съмнителните усилия на министерските агенти и поддръжници. Ние, които в момента бяхме малцинство, не се интересувахме от шегите и подигравките на поддръжниците на правителството. Кабинетът беше разтърсен до основи, но събитията вече бяха станали и членовете му се държаха заедно. Един от тях се отдели от другите. Първият лорд на Адмиралтейството, г-н Дъф Купър, подаде оставка от длъжността си, на която беше оказал чест, като беше мобилизирал флота. В момента, в който г-н Чембърлейн беше овладял по забележителен начин общественото мнение, той си проправи път сред ликуващите множества, за да заяви пълното си несъгласие с техния водач.
При откриването на тридневните дебати върху Мюнхенското споразумение той изнесе реч, с която подаде оставката си. Това беше ярък случай в нашия парламентарен живот. За четиресет минути той с лекота и без подготвени предварително бележки омагьоса враждебно настроеното партийно множество. За лейбъристите и либералите, които бяха в гореща опозиция на правителството, беше лесно да го аплодират. Това беше скандал, който раздираше на две партията на торите.
Дебатите, които се проведоха след това, бяха достойни за предизвиканите чувства и за спорните въпроси. Добре си спомням какво казах тогава: „Претърпяхме пълно и неоправдано с нищо поражение”.
Бурята, с която бяха посрещнати тези думи, ме принуди да направя пауза, преди да продължа. Цареше широко разпространено и искрено възхищение спрямо упоритите и постоянни усилия на г-н Чембърлейн да запази мира, както и спрямо личните усилия, които полагаше. Не е възможно в това повествование да не бъдат отбелязани поредиците от погрешни преценки и мнения за хората и фактите, върху които той основаваше политиката си. Но подбудите му за това никога не бяха недостойни и това, че следваше неотклонно своята линия, изискваше морална смелост в най-висока степен. Отдадох почит на това две години по-късно в речта си по повод на неговата смърт.
Съществуваше и една сериозна и практическа линия на доводи, която правителството следваше, макар че това не му правеше чест. Никой не можеше да отрече, че ние бяхме страшно неподготвени за война. Кой друг беше проверил и изложил това, ако не аз и моите приятели? Великобритания беше допуснала да бъде изпреварена много от германските военновъздушни сили. Нашите уязвими пунктове изобщо не бяха защитени. Едва около сто противовъздушни оръдия можеха да се намерят за защитата на най-големия град и център на световното население. И повечето от тях бяха в ръцете на необучени мъже. Ако Хитлер беше честен и наистина беше постигнат траен мир, Чембърлейн щеше да бъде прав. Ако за нещастие той беше измамен, поне получихме малко време, за да запълним най-належащите дупки. Тези разсъждения и общото чувство на облекчение и радост, че ужасите на войната са временно отложени, владееха лоялните маси от поддръжници на правителството. Камарата на общините одобри политиката на правителството на Негово Величество, „с която войната беше предотвратена”, с 366 гласа „за” и 144 „против”. Трийсетте или четиресетте несъгласни консерватори не можеха да направят нищо друго, освен да гласуват с „въздържал се”. Ние направихме това като официално и обединено действие.
На 1 ноември една неизвестна личност, д-р Хаха, беше избран да заеме вакантната длъжност на президент на онова, което беше останало от Чехословакия. Новото правителство пое управлението в Прага. Външният министър на това унизено правителство каза: „Условията в Европа и в света като цяло не са такива, че да можем да се надяваме на период на спокойствие в близко бъдеще”. И Хитлер мислеше така. Официалното разделяне на плячката беше извършено от Германия в началото на ноември. Полша не беше обезпокоявана в окупацията си на Тешен. Словаците, които бяха използвани като пионки от Германия, получиха нетрайна автономия. Унгария получи парче месо за сметка на Словакия. Когато тези последствия от Мюнхенското споразумение бяха повдигнати в Камарата на общините, г-н Чембърлейн обясни, че френското и британското предложение за международни гаранции на Чехословакия, което беше направено на Мюнхенското споразумение, не включвало точните граници на тази държава, но се отнасяло само за хипотетичния случай на непровокирана агресия. Той каза без чувство за ангажираност: „Това, което наблюдаваме сега, е пренагласяване на границите, определени във Версайския договор. Не знам дали хората, които са били отговорни за тези граници, са мислели, че те ще останат трайно определени по този начин. Много се съмнявам. Вероятно те са очаквали от време на време границите да се пренагласяват... Мисля, че говорих достатъчно за Чехословакия”. Но за това щеше да се говори и по-късно.
* * *
Спорно е дали Хитлер, или съюзниците натрупаха повече мощ през годината след Мюнхен. Много хора във Великобритания, които знаеха за оголеността ни, изпитаха чувство на облекчение, когато всеки месец нашите военновъздушни сили разработваха плановете и се приближаваха до изготвянето на „Хърикейн” и „Спитфайър”. Броят на формираните ескадрили нарастваше също като броя на противовъздушните оръдия. Ускори се и темпото на промишлените военни приготовления. Но макар и безценни, тези подобрения бяха нищожни в сравнение с могъщия напредък в германското въоръжаване. Както вече беше обяснено, производството на муниции в национален мащаб е задача за четири години. Първата година няма резултат, втората носи много малък резултат, а третата и четвъртата година са като буйна река. В този период Германия на Хитлер вече беше в третата и четвъртата си година на интензивни приготовления под командване и хватка, които бяха същите като във военно време. От друга страна, Британия напредваше като в мирно време, без да бърза, с по-слаби подтици и далеч по-малък мащаб. През 1938 – 1939 г. британските разходи за въоръжаване от всякакъв вид достигнаха 304 милиона лири стерлинги (1937 – 1938 г. – 304 милиона лири стерлинги; 1939 – 1940 г. – 367 милиона), а германските бяха най-малко милиард и половина. Възможно е през тази последна година преди избухването на войната Германия да е произвела двойно или дори тройно количество амуниции, колкото са произвели Франция и Великобритания заедно, и освен това големите й заводи за производство на танкове достигнаха пълния си капацитет. Така че те се въоръжаваха много по-бързо от нас.
Покоряването на Чехословакия лиши Съюзниците от двайсет и едната редовни дивизии на чехословашката армия, петнайсетте или шестнайсетте второразредни дивизии, които вече бяха мобилизирани, също така от военната линия от планински укрепления, за които в дните на Мюнхенското споразумение беше необходимо да бъдат изпратени трийсет германски дивизии или главната военна мощ на мобилната и напълно обучена германска армия. Според генералите Халдер и Йодл по време на Мюнхенското споразумение на Линията Зигфрид имало само тринайсет германски дивизии, от които само пет били формирани от обучени първоразредни войници. Несъмнено претърпяхме голяма загуба с падането на Чехословакия, която се равнява на трийсет и пет дивизии. Освен това заводите „Шкода”, вторият по големина арсенал в Централна Европа, чиято продукция през периода между август 1939 и септември 1940 г. сама по себе си беше почти равна на цялата продукция на британските военни заводи за този период, бяха принудени да преминат на другата страна. Докато цяла Германия работеше под интензивния натиск като във време на война, още през 1936 г. френските работници бяха получили дълго желаната 40-часова работна седмица.
Още по-катастрофална беше промяната в релативната мощ на френската и германската армия. С всеки изминал месец от 1938 г. нататък германската армия не само се увеличаваше по численост и в натрупването на запасни набори, но също и по качество и зрялост. Напредъкът в обучението и общата ефективност вървеше в крак с непрекъснато осъвременяваното оборудване. Такива подобрения или увеличения не бяха на разположение на френската армия. Тя беше превъзхождана във всяко отношение. През 1935 г. Франция, без да получи помощ от предишните си съюзници, можеше да нападне и окупира Германия без сериозни боеве. През 1936 г. все още нейното превъзходство не беше подлагано на съмнение. Сега от германските разкрития знаем, че това беше продължило и през 1938 г., и именно познанието за слабостта им беше накарало германското висше командване да прави всичко възможно да възпира Хитлер при всеки един от успешните му ходове, които потвърдиха славата му. През годината след Мюнхенското споразумение, което изследваме сега, макар и все още по-слаба по отношение на обучените запасняци от френската, германската армия се приближи максимално до пълната си ефективност. Тъй като тя се основаваше на двойно по-многобройно население от това на Франция, беше само въпрос на време тя да стане по-силна във всеки един аспект. Бойният дух на Германия също беше превъзхождащ френския. Изоставянето от страна на съюзник, особено поради страха от война, изсмуква духа на всяка армия. Чувството на принудително отстъпление потиска както офицерите, така и войниците. Докато от германска страна увереността, успехът и чувството за нарастваща мощ подбуждаха военните инстинкти на нацията, признаването на слабостта обезкуражаваше френските войници от всеки кръг.
* * *
Но все пак имаше една важна област, в която започнахме да изпреварваме Германия и да подобряваме своята позиция. През 1938 г. процесът на подмяна на британските бойни биплани от типа „Гладиатор” с модерните тогава „Хърикейн” и по-късно „Спитфайър” едва беше започнал. През септември 1938 г. имахме само пет ескадрили, летящи с „Хърикейн”. Нещо повече, резервните пилоти и резервните части за по-старите самолети бяха силно намалени, тъй като те щяха да излязат от употреба. Германците бяха далеч пред нас с модернизирането на авиацията. Те вече имаха голям брой „Ме-109”, срещу които нашите стари самолети нямаше да имат успех. През 1939 г. нашата позиция се подобри с формирането на нови ескадрили, оборудвани със съвременни самолети. През юли същата година имахме двайсет и шест ескадрили със съвременни бойни самолети с по осем картечници, макар че нямаше достатъчно време за набирането на резервни пилоти и производството на резервни части. До юли 1940 г., по време на битката за Британия имахме на разположение средно четиресет и седем ескадрили с модерни бойни самолети.
Германците, от своя страна, бяха постигнали увеличението на въздушните сили както по отношение на качеството, така и по отношение на количеството още преди войната. Нашите усилия бяха изостанали с почти две години спрямо техните. Между 1939 и 1940 г. те имаха само двайсет процента увеличение, докато нашето увеличение по отношение на съвременните самолети беше осемдесет процента. Всъщност 1938 г. ни завари с печален недостиг по отношение на качеството и макар че до 1939 г. вече бяхме напреднали донякъде с наваксването на неравенството, все още бяхме сравнително по-зле, отколкото през 1940 г., когато дойдоха изпитанията.
Но можеше да бъдем нападнати по въздуха още през 1938 г. и за това бяхме трагично неподготвени. Докато обаче германците не бяха окупирали Франция и Нидерландия, за да ги използват за въздушни нападения като бази, близки до бреговете ни, не можеше да има Битка за Британия. Без тези бази те не можеха да ескортират бомбардировачите си с тогавашните бойни самолети. През 1938 или 1939 г. германската армия не беше в състояние да победи френската.
Огромното производство на танкове, с които те пробиха френския фронт, не съществуваше преди 1940 г. и при факта на френското превъзходство на запад и незавладяната Полша на изток, те нямаше да съсредоточат цялата си въздушна сила срещу Англия, както успяха да направят, когато Франция беше принудена да се предаде. Тук не вземаме предвид нагласата на Русия или съпротивата, която беше способна да окаже Чехословакия преди. Според всеки от изброените доводи тази година, за която беше казано, че ни е била дадена чрез Мюнхенското споразумение като „отсрочка”, остави Великобритания и Франция в много по-лошо състояние в сравнение с Хитлерова Германия от периода преди Мюнхенската криза.
* * *
И накрая ще споменем поразителния факт, че само през една година, 1938 г., Хитлер беше присъединил към райха и поставил под абсолютен контрол шест милиона седемстотин и петдесет хиляди австрийци и три милиона и петстотин хиляди судетски жители, общо над десет милиона поданици, работници и войници. Наистина везните на ужаса бяха натежали в негова полза.
Из Уинстън Чърчил „Мемоари. Втората световна война” том 1.
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар