Китай – свят сам в себе си

Хенри Кисинджър посещава Китай повече от петдесет пъти със задачата да възстанови отношенията на САЩ със страната. Като много посетители през вековете, се възхищава на китайския народ, на неговата издръжливост, изтънченост, проницателност и хитрост, на семейното чувство и на културата, която представлява. Същевременно като висш служител – носител на послания – и като учен си задава множество въпроси, свързани с изграждането на мира. Книгата му „За Китай” е опит, базиран отчасти на разговори с китайските лидери, да бъде обяснен концептуалният начин на китайското мислене по проблемите на мира, войната и вътрешния ред. Не всеки читател би се съгласил с него. Но е необходимо това мислене да бъде разбрано, тъй като Китай ще играе огромна роля в света през XXI век.

Г Л А В А I

Сингуларността на Китай

Обществата и нациите са склонни да мислят, че са вечни. Те също така обичат много приказките за своя произход. Специфична характеристика на китайската цивилизация е, че тя сякаш няма начало. Появява се в историята не толкова като конвенционална национална държава, а по-скоро като перманентен природен феномен. В приказката за Жълтия император, почитан от много китайци като легендарния владетел, който е основал страната, Китай явно вече е съществувал. Когато Жълтият император се появява в митологията, китайската цивилизация е потънала в хаос. Воюващи принцове изтощават с постоянни нападения както себе си, така и народа, и безсилният тогавашен владетел не успява да поддържа реда. Новият герой събира армия, умиротворява царството и се провъзгласява за император.
Жълтият император остава в историята като героичния основател на страната, но в митовете за създаването й той всъщност възстановява, а не създава империята. Китай го предшества; в историческото съзнание присъства като установена, официална държава, изискваща реставрация, а не създаване. Този парадокс в китайската история се повтаря при древния мъдрец Конфуций: и той е сочен като „основател” на културата, макар сам да подчертава, че не е измислил нищо и че просто се опитва да вдъхне нов живот на принципите за хармонията, които са съществували някога в златната епоха, но са били загубени в ерата на политически хаос, в която той живее.
В разсъжденията си върху парадокса на произхода на Китай, през XIX век мисионерът пътешественик абат Режи Еварист Юк отбелязва следното:

Корените на китайската цивилизация са толкова далече в древността, че напразно се мъчим да открием тяхното начало. Няма следи за ранен „детски” стадий за съществуването на този народ. Това е един много специфичен и присъщ факт за Китай. Ние сме привикнали да откриваме в историята на нациите някакъв ясно дефиниран начален момент и исторически документи, предания и паметници, които ни позволяват да следваме, почти стъпка по стъпка, прогреса на цивилизацията, да присъстваме на нейното раждане, да наблюдаваме нейното развитие, нейния напредък и в много случаи – нейното западане и краха й. Но с китайците не е така. Те сякаш винаги са живели в едно и също състояние на напредък, както в наши дни; и данните от древността потвърждават това мнение.

Когато по времето на династията Шан през II хилядолетие пр. Хр. се появява китайската писменост, Древен Египет е на върха на своята слава. Великите градове държави на Елада все още не са се появили, а до Рим има хилядолетия. И все пак, днес пряката наследница на писмената система Шан все още се използва от над един милиард души. И днес китайците могат да разберат написаното в епохата на Конфуций; съвременните китайски книги и разговори са обогатени с афоризми от старите векове, цитиращи древни битки и дворцови интриги.
Същевременно китайската история се характеризира с множество периоди на граждански войни, междуцарствие, безвластие и хаос. След всеки колапс китайската държава се реконституира сама, като по някакъв неотменен закон на природата. На всеки етап се появява нова обединяваща фигура, следваща в същността си прецедента на Жълтия император, побеждава съперниците си и обединява наново Китай (а понякога и разширява границите му). Прочутото начало на епичния роман „Трицарствие” (познат още като „Романс за Трите царства” ), високо ценен от китайците през вековете (включително и от Мао, за когото се говори, че го е чел не просто задълбочено, а почти обсебено в юношеството си), пресъздава следния постоянен ритъм: „Империята, отдавна разделена, трябва да се обедини; отдавна обединена, трябва да се раздели. Така е било винаги”. Всеки период на неединство се приема като отклонение от нормалното. Всяка нова династия се опира на принципите за управление на предшестващите я династии, за да възстанови приемствеността. Фундаменталните правила на китайската култура устояват на теста на периодичните бедствия.
Преди зачатъчното събитие на китайското обединение през 221 г. пр. Хр. има един хилядолетен период на династично управление, което постепенно се дезинтегрира, като феодалните подразделения се развиват и преминават от автономия към независимост. Кулминацията са бунтове и вълнения, продължили два века и половина и описани в историята на Периода на воюващите държави (475–221 пр. Хр.). Европейският им еквивалент би могъл да се намери в безвластието между Вестфалския договор от 1648 г. и края на Втората световна война, когато множество европейски държави се борят за превъзходство в рамките на баланса на силите. След 221 г. пр. Хр. Китай поддържа имперския идеал и единството, но следва практика на разпокъсване, последвано от ново обединяване, като циклите понякога продължават по неколкостотин години.
Когато държавата е разпокъсана, между отделните й части се водят свирепи войни. Веднъж Мао заявява, че населението на Китай е намаляло от петдесет на десет милиона по време на така наречения Период на Трите царства (220–80 г. пр. Хр.) и че конфликтът на враждуващите групи между двете световни войни от ХХ век е бил не по-малко кръвопролитен.
В максималния си обхват китайската културна сфера се простира върху континентална област, по-голяма от всяка европейска държава – всъщност равна на територията на континентална Европа. Китайският език и култура, както и политическата воля на императора се разпространяват до всички познати земи: от степите до иглолистните гори на север, навлизащи в Сибир, до тропическите джунгли и терасираните оризови ферми на юг; от източните брегове с техните канали, пристанища и рибарски селища до голите пустини на Централна Азия и ледените върхове на хималайските граници. Обхватът и разнообразието на тези територии предизвиква чувството, че Китай е свят сам в себе си. Това поддържа концепцията за императора като фигура с универсално значение, властващ над tian xia – или „Цялата Поднебесна”.

Ерата на китайското превъзходство

В продължение на множеството хилядолетия на китайската цивилизация на Китай никога не му се е налагало да има взаимоотношения с други държави или цивилизации, които да са сравними с него по мащаб или ниво на развитие. Индия е била известна на китайците, но, както Мао по-късно отбелязва, през по-голямата част от историята си тя е разделена на отделни царства. Двете цивилизации обменят стоки и религиозно влияние, по-конкретно будизъм, по Пътя на коприната, но непроходимите Хималаи и Тибетското плато възпрепятстват осъществяването на други „случайни” контакти. Огромните и страховити пустини на Централна Азия отделят Китай от близкоизточните култури на Персия и Вавилон и още повече от Римската империя. Някои търговски кервани предприемат периодични пътешествия, но Китай като общество не се ангажира с общества, сравними по мащаб или постижения с него. Макар че Китай и Япония имат доста на брой сходни базови културни и политически институции, нито една от двете държави не е готова да признае превъзходството на другата; вместо това в продължение на векове ограничават контакта помежду си. Европа е дори още по-далече – място, което китайците наричат „Западните океани” – по дефиниция недостъпна за китайската култура и достойна за съжаление в неспособността си да я придобие – както казва императорът на един британски пратеник през 1793 г.
Териториалните претенции на Китайската империя спират на ръба на морския бряг. В ранните години на династията Сун (960–1279) Китай е водеща сила в морските технологии; флотът му е можел да отнесе империята в епоха на огромни завоевания и проучвания. Но Китай не завладява никакви морски колонии и не показва почти никакъв интерес към страните отвъд бреговете си. Страната не развива логическа обосновка за предприемане на рисковани експедиции в чужбина с цел да наложи на варварите принципите на конфуцианството или ценностите на будизма. Когато победоносните монголи поемат командването над флота на Сун и над неговите опитни капитани, те предприемат два опита за инвазия срещу Япония. И двата се провалят заради бурното време – kamikaze (камикаджето, или „Божествения вятър”) на японския фолклор (тайфуните, спрели инвазията на монголите, водени от Кублай хан през 1274 и 1281 г. срещу Япония – бел. прев.). Но когато династията на монголите рухва, не са предприети нови опити за експедиции, макар да са напълно възможни и осъществими технически. Нито един китайски лидер не споменава поне една причина, поради която Китай би искал да контролира японския архипелаг.
Но в първите години на династията Мин между 1405 и 1433 г. Китай предприема едно от най-значимите и мистериозни морски начинания в своята история: адмирал Жен Хе се отправя на плаване с флот, съставен от „съкровищни кораби”, които нямат технологичен паралел, към такива далечни дестинации като Ява, Индия, Африканския рог и Ормузкия проток. По времето на пътешествията на Жен ерата на европейските географски проучвания все още не е започнала. Китайският флот притежава качества, които изглеждат като непреодолимо технологично предимство: в сравнение с него, по размери, технологически характеристики и брой на веслата, дори испанската Армада изглежда нищожна (а до нейното появяване има все още цели 150 години).
Историците все още дебатират върху истинската причина на тези мисии. Жен е необичайна фигура за епохата на географските проучвания: китайски мюсюлмански евнух, привлечен на имперска служба като дете, той практически е безпрецедентна историческа личност. При всяка спирка на пътуването си официално провъзгласява величието на новия китайски император, връчва щедри дарове на владетелите, с които се среща, и ги кани лично да посетят Китай или да изпратят свои посланици. Там те ще трябва да приемат своето място в синоцентричния световен ред, чрез извършването на ритуала „коутоу” (всеки, дошъл на аудиенция при китайския император, е трябвало да се просне в цял ръст по очи пред него в знак на почит и признание – бел. прев.), с което ще признаят върховенството на императора. Но освен че провъзгласява величието на Китай и раздава покани за знаменателния ритуал, Жен Хе не предявява никакви териториални амбиции. Той взима обратно само дарове, или „трибут” (лат.: tribute или данък, налог – васално плащане, удостоверяващо или установяващо правоотношения между суверен и васал. Държавата, която плаща трибута, е васална на другата. В случая с Китай този „трибут” често има символичното значение на отдаване на почит и признаване на върховенството на китайския император, без това да води на практика до задължително васални феодални отношения – бел. прев.), не претендира за колонии или ресурси за Китай извън проявената метафизична щедрост на разширяването на пределите на Поднебесната. Най-многото, което би могло да се каже, е, че той създава благоприятни условия за китайските търговци чрез нещо като ранно прилагане на китайската „мека сила”.
Експедициите на Жен Хе спират внезапно през 1433 г., което съвпада с подновяването на заплахите по северната граница на китайските територии. Следващият император нарежда флотът да се демонтира и да се унищожат записките на Жен Хе. Тези експедиции повече никога не се подновяват. Макар китайските търговци да продължават да използват маршрутите, по които е плавал Жен, китайската морска мощ запада – до такава степен, че владетелите Мин отговарят на последвалите пиратски заплахи по южното китайско крайбрежие с опит да преместят принудително населението по тези земи на десет мили навътре в сушата. Така китайската морска история всъщност остава нереализирана: технически способен на господство, Китай се оттегля доброволно от полето на морските изследвания тъкмо когато западните интереси започват да се проявяват и да настъпват.
Отличната изолация на Китай подхранва специфичните му схващания за самия себе си. Китайският елит е възпитан в идеята, че страната му е уникална – не просто „велика цивилизация” сред други, а цивилизация сама по себе си. Британски преводач пише през 1850 г. следното:

Интелигентният европеец, привикнал да разсъждава върху положението на множество страни, радващи се на различни предимства и действащи в специфични трудни положения, може с няколко добре насочени въпроса и въз основа на съвсем малко данни, да формира доста правилно мнение за състоянието на даден народ, който до този момент не е познавал; но ще бъде голяма грешка да се предположи, че това може да подейства и в случая при китайците. Като изключват чужденците и се затварят в собствената си страна, лишавайки се от всички възможности да правят сравнения, за жалост ограничават техните идеи; поради това те са тотално неспособни да се освободят от доминирането в общуването и съдят всичко по правилата на чисто китайските условности.

Китай, разбира се, познава различните общества в своята периферия, в Корея, Тайланд, Бирма; но в китайските схващания Китай се приема за център на света – „Средното царство” – и другите общества се оценяват в градация надолу от него. Според китайското виждане множеството второстепенни, по-малки държави, които възприемат китайската култура и плащат „трибут”, отдавайки почит на величието на Китай, конституират естествения ред на Вселената. Границите между Китай и обграждащите го народи са не толкова политически и териториални демаркационни линии, колкото средство за културно разграничаване. Разпространението на китайската култура навън, в цяла Източна Азия, кара американския политолог Лушън Пай да направи известния си коментар, че в съвременната епоха Китай остава „цивилизация, претендираща, че е национална държава” (терминът „национална държава” в случая е употребен в смисъл, че държавата (политическата и геополитическа единица) се слива напълно с нацията (културната и политическата единица). Националната държава е различна от други държавни формирования, като империята, конфедерацията, града държава. Именно това има предвид Пай, като казва, че Китай претендира, че е национална държава, защото всъщност оперира като културна империя – бел. прев.).
Претенциите, лежащи в основата на този традиционен китайски световен ред, се държат здраво и в съвременната епоха. В края на 1863 г. китайският император (самият той – член на „чуждестранната” династия Манджу, завладяла Китай два века по-рано) изпраща писмо, в което информира Ейбрахам Линкълн, че Китай ще се ангажира с поддържането на добри отношения със Съединените щати. Императорът базира своето съобщение на тържественото уверение, че „получавайки, с поклон, пълномощия от Небесата да управляваме Вселената, ние приемаме както Средната империя [Китай], така и външните страни като членове на едно семейство, без никаква разлика помежду им”. По времето, в което е изпратено писмото, Китай вече е загубил две войни със западните сили, които са се захванали активно да разграфяват сферите на интересите си на китайската територия. Императорът изглежда възприема тези катастрофи като нещо подобно на другите варварски инвазии, които в крайна сметка са били преодолени от китайската устойчивост и по-висша култура.
През по-голямата част от историята в китайските претенции на практика няма нищо чудно. С всяко ново поколение китайците от династия Хан се разпростират все по-далече от тяхната първоначална база в долината на Жълтата река (Хуанхъ), привличайки постепенно съседните общества в различни стадии на приближаване до китайските модели. Китайските научни и технологични постижения са равни, а често и превъзхождат и изпреварват подобни в Западна Европа, Индия и Арабските земи.
Не само мащабът на Китай е много далече от този на европейските държави по население и територия; до започването на Индустриалната революция Китай е и много по-богат. Обединен от огромна система от канали, свързващи големите реки и населените центрове, Китай в продължение на много векове е най-продуктивната икономика и най-населената търговска зона. Но тъй като в голяма степен се самозадоволява и си е самодостатъчен, другите региони имат само периферно понятие за неговия размер и богатство. Всъщност през осемнадесет от последните двадесет века Китай има по-голям дял в тоталния световен брутен вътрешен продукт (БВП) от всяко западно общество. В края на 20-те години на XIX век той произвежда над 30% от световния БВП – стойност, която надвишава целия БВП на Западна и Източна Европа и Съединените щати, взети заедно.
Западните наблюдатели, които се сблъскват с Китай в началото на съвременната епоха, са смаяни от неговата виталност и от материалния му просперитет. През 1736 г. френският йезуит Жан Батист дю Халде обобщава изпълнената с благоговение реакция на западните посетители от Китай:

Богатствата, характерни за всяка провинция, и леснотата на превозване на стоките чрез реките и каналите позволяват местната търговия в империята винаги да процъфтява... Вътрешната търговия на Китай е толкова голяма, че търговията на цяла Европа не може да се сравни с нея; провинциите са като множество царства, които си предават едно на друго продукцията, която произвеждат.

Тридесет години по-късно френският политикономист Франсоа Кене отива дори по-далече:

Никой не може да отрече, че тази държава е най-прекрасната в целия свят, най-гъсто населеното и най-процъфтяващото царство, което познаваме. Такава империя като Китай е равна на това, което цяла Европа би могла да бъде, ако последната се обедини от един-единствен суверен.

Китай търгува с чужденците и понякога възприема идеи и изобретения отвън. Но много по-често китайците са убедени, че най-ценните богатства и интелектуални постижения трябва да се търсят вътре в собствената им страна. Възможността да се търгува с Китай се цени толкова високо, че когато китайският елит я описва не като обикновен икономически обмен, а като „трибут” към китайското превъзходство, преувеличението е само частично.

Конфуцианството

Почти всички империи се създават със сила, но никоя не може да се поддържа със сила. За да се задържи управлението, трябва да претвори силата в задължение. В противен случай енергията на владетелите ще се изтощи в поддържането на господството за сметка на тяхната способност да формират бъдещето, което е крайната цел на държавническото изкуство.
Същото е и при Китай. Методите, чрез които той е обединяван и периодически побеждаван и отново обединяван, понякога са брутални. В китайската история има немалко кървави бунтове и образи на династични тирани. И все пак, Китай дължи хилядолетното си оцеляване далече не толкова на наказанията, налагани от неговите императори, колкото на ценностната система, съществуваща и насърчавана сред населението и в управлението на учени служители.
Не е без значение един от изключителните аспекти на китайската култура, а именно, че тези ценности в същността си са светски по природа. По времето, в което будизмът се появява в индийската култура, наблягайки на съзерцанието и вътрешния мир, а монотеизмът, проповядван от еврейските и по-късно и от християнските и ислямските пророци, провъзгласява живота след смъртта, в Китай няма никакви религиозни сигнали в западния смисъл на понятието религия. Китайците никога не са създавали митове за космическо сътворение. Тяхната вселена е създадена от самите китайци, чиито ценности, дори и когато провъзгласяват универсална приложимост, се приемат за китайски по произход.
Преобладаващите ценности на китайското общество произтичат от предписанията на един древен философ, известен на поколенията като Кундзъ (или Конфуций в латинската версия). Конфуций (551–479 г. пр. Хр.) живее в края на така наречения Период на пролетта и есента (770–476 г. пр. Хр.) – време на политически размествания на пластовете, които довеждат до жестоките битки от периода на Воюващите държави (475–221 г. пр. Хр.). Управляващата династия Джоу е в упадък, неспособна да наложи авторитета си над бунтуващите се принцове, съперничещи си за политическа власт. Алчността и насилието не могат да бъдат обуздани. Цялата Поднебесна отново е в пълен безпорядък.
Също като Макиавели, така и Конфуций е странстващ проповедник в своята страна, надяващ се да бъде нает като съветник от някой от принцовете, борещи се за оцеляване по онова време. Но за разлика от Макиавели Конфуций е по-заинтересован от култивирането на социална хармония, отколкото от машинации с властта. Неговите теми са принципите на състрадателното управление, изпълняването на правилните ритуали и насаждането на синовен пиетет. Може би защото не предлага на своите евентуални работодатели кратък път към богатството или властта, Конфуций умира, без да постигне целта си: той така и не успява да намери принц, който да приложи неговите максими, и Китай продължава своето плъзгане по посока на политически колапс и война.
Но учението на Конфуций, записано от неговите ученици, оцелява. Когато кръвопролитията свършват и Китай отново е обединен, династията Хан (206 пр. Хр.–220 г. сл. Хр.) приема конфуцианската идея като официална държавна философия. Събран в основната колекция поговорки на Конфуций (Аналекта) и няколко последващи книги с научни коментари, конфуцианският канон се развива в комбинация на нещо средно между китайска библия и конституция. Задълбоченото познание на тези текстове става главен критерий за наемане на служба в китайската имперска бюрокрация – свещеничество от грамотните учени-служители, подбрани чрез национални състезателни изпити и натоварени с поддържането на хармонията в огромните земи на империята.
Отговорът на Конфуций за хаоса, характерен за неговата ера, е „Пътят” на справедливото и хармонично общество, което, както той учи, вече е било постигнато веднъж – в далечната китайска Златна ера. Централна духовна задача на човечеството е да се възпроизведе този правилен ред, който е на път да бъде изгубен. Целта на духовните дейности е не толкова постигане на откровение или освобождение, а на търпеливо възстановяване на забравените принципи на самовъздържането и самоконтрола. Целта е корекция, а не прогрес. Учението е главният ключ към напредъка в конфуцианското общество. Конфуций учи, че:

Любов към добротата, без любов към учение, ще се помрачи от глупостта. Любов към познание, без любов към учение, ще се помрачи от разсъждения. Любов към честността, без любов към учение, ще се помрачи от вредна прямота. Любов към искреността, без любов към учение, ще се помрачи от погрешно насочена преценка. Любов към смелостта, без любов към учение, ще се помрачи от непокорство. А любовта към силата на характера, без любов към учението, ще се помрачи от неподатливост.

Конфуций проповядва вярата в йерархичните ценности: фундаментално задължение е „да си знаеш мястото”. Конфуцианският ред предлага на своите последователи вдъхновението на службата в името на по-великата хармония. За разлика от пророците на монотеистичните религии Конфуций не проповядва историческа телеология, насочваща човечеството към лично изкупление и спасение. Неговата философия търси спасение на държавата чрез правилно индивидуално поведение. Ориентирано към този свят, неговото учение е не пътна карта към задгробния живот, а потвърждение на кода на социално поведение.
На върха на китайския обществен строй стои императорът – фигура, която няма паралел в западните модели. Той комбинира както духовни, така и светски позиции в социалното устройство. Китайският император е не само политически владетел, а и метафизична концепция. В политическата си роля той представлява върховен суверен от човешки произход – император на човечеството, стоящ на върха на политическата йерархия, която отразява китайската конфуцианска йерархична социална структура. Китайският протокол настоява за признаването му за върховен сюзерен и повелител чрез коутоу – акт на пълно трикратно простиране по очи, при което главата трябва три пъти да докосне земята – при всяко простиране.
Втората, метафизичната роля на императора, е в статута му на „Син на Небето” – символично посредничество между небето, земята и човечеството. Тази функция предполага и задължение от страна на императора. С човешкото си поведение, с изпълняването на правилните ритуали и понякога с прилагането на сурови наказания императорът се възприема като ключов фактор на „Великата хармония” на всички неща, големи и малки. Ако императорът се отклони от пътя на добродетелта, цялата Поднебесна ще изпадне в хаос. Дори и природните бедствия могат да бъдат знак, че Вселената е обхваната от дисхармония. Съществуващата династия ще се смята за „загубила „Мандата на Небето”, което й дава правото да управлява: ще избухват бунтове и нова династия ще трябва да възстанови Великата Хармония на Вселената.
си.

Из „За Китай"

Книгата можете да купите тук!