Възможно ли е маите да са подложили царевицата на генетична обработка?

Богомил Герасимов често вълнува читателите си с нетрадиционни хипотези по нетрадиционни въпроси. Работата му на дипломат му дава възможност да се докосне до непознати географски и исторически светове, а вроденото му любопитство – да не остане сляп и глух за тайните им. Книгата му „Кукулкан слиза от небето” е посветена на културата мая, чийто наследник е днешно Мексико.

ГЛАВА ПЕТА

Взривената заблуда

Сред най-често обсъжданите теми, отнасящи се до маите, е привидното противоречие между тяхната икономическа база и надстройката. Голяма част от видните автори маянисти подминават или съвсем повърхностно засягат важните въпроси на икономическия живот, на сложната съвкупност от производствени отношения, формирали се в резултат на развитието на производителните сили. Техният интерес към икономическите проблеми се ограничава главно към производството на хранителни продукти, към земеделието. И ако то е примитивно, високите интелектуални постижения на маите в науките и изкуствата изглеждат като анахронизъм.
Няма да се занимаваме с теориите, според които „примитивните маи са получили знанията си от друга планета или ги носят със себе си от потъналата Атлантида”. Дори и така да е, остава фактът, че в далечни времена астрономията, математиката, календарът и редица други науки бележат развитие, т.е. те се усъвършенстват в условията на същото „примитивно общество”. Не е едно и също нещо да получиш знания наготово и да съумееш да ги запазиш и развиваш.
Не са един и двама авторите, които черпят с пълни шепи от погрешни постановки на неколцина изтъкнати в миналото специалисти. Често ще ги срещнем с категоричните становища, че маите имали „примитивно земеделие”, че били в „пълно подчинение на природните стихии” и че се занимавали главно с изсичане на растителността в част от джунглата, подпалвали оголения терен и после го засявали с царевица. Такава земя не можело да се използва дълго, поради което минавали на друг терен. По този начин екологическото изтощаване на обработваемата земя служи и като едно от обясненията защо маите внезапно и масово напускали градовете си. Такива автори сами са жертва на примитивно мислене. Изненадващо е обаче, че и учени, които са добре запознати с фактите, умишлено наблягат на високото равнище на някои елементи от надстройката, за да ги противопоставят на „примитивизма” в земеделието.
Астрономията, както се знае, е една от първите науки, която започва да се развива при земеделските общества. Според някои мексикански учени астрономическите наблюдения в Месоамерика са свързани с чисто практически нужди – да се познават периодите на годишните времена, на дъждовете и обновяването на растителността. Те са им били необходими и да се борят с най-страшните си врагове – сушата, градушките, ураганите и неплодородните сезони.
Случаят с Панчо Виехо е особено показателен. Умрял старият Панчо и отнесъл със себе си в гроба тайните на календара и за малко не го последвали и останалите индианци. За него разказва в книгата си „Усмихваща се Гватемала” чешкият пътешественик Норберт Фрид: „През 1950 г. много мексикански вестници съобщиха за отчаяното положение на индианците лакандони в районите Хатате и Чулехуице. Заплашвала ги гладна смърт. Но самоотвержени и безкористни хора успели да съберат достатъчно голяма сума и със самолет доставили в джунглата няколко тона фасул и царевица. Индианците съобщили на своите спасители необикновената причина за постигналото ги бедствие – умрял Панчо Виехо – последният от лакандоните, който познавал тайните на календара и по звездите можел да определи сроковете на основните полски работи. След смъртта му племената имали две лоши реколти само затова, че горската площ, която те опожарявали, била заливана от дъжд и индианците закъснявали със сеитбата”.
Явно е, че календарът сам по себе си не е достатъчен. Необходим е и човек като Панчо Виехо, който да знае как да си служи с него.
Наистина ли все пак земеделието на древните маи е било толкова примитивно? Това, че не са познавали ралото, аргумент ли е? И наистина ли не са го познавали?
Днешните маи естествено познават ралото, но рало и сега рядко се използва, защото почвеният слой е много плитък. А с рало в скала не се оре. Мексиканският автор Иниго Лавиада ще ни каже как се сади дърво в Юкатан: най-важното е предварително да се гръмне с динамит в скалата, за да се направи дупка. След това се купува или събира земя, напълва се празното отверстие и чак тогава се полага семето.
Все повече в изследванията на маите се налага мнението, че тяхното земеделие е било на висотата на науките и изкуствата им, че те са използвали такива методи и технологии, които са им осигурявали богати реколти. Такова е мнението и на руския учен Валерий Гуляев: тучните ниви и цветущите градини на индианските земеделци създават онази икономическа база, на която се основават всички блестящи постижения на доиспанските цивилизации в Новия свят. Това в най-голяма степен се отнася до цивилизацията на маите.
Веднъж губернаторът на щата Кампече ми предостави рядката възможност да полетя над гъстата джунгла в околностите на столицата. За мен това е наистина незабравимо преживяване. Малкият двуместен едномоторен самолет не ми вдъхваше особено доверие, но който се страхува от намокряне, не влиза във водата. Пилотът беше на около четиридесет години, весел и приветлив като повечето юкатанци, с иронична усмивка. Каза ми, че с това „апаратче” ще се чувствам по-сигурно във въздуха, отколкото с кола по шосетата.
Времето беше ясно и топло. Летяхме над гъста джунгла на неколкостотин метра височина. Видях ясно руини на стара пирамида и други постройки. Нямаше път до тях. Потупах пилота по рамото и ги посочих с ръка. „Храмове! – извика ми той през шума на мотора. – Маи”.
Забелязах и други останки на старата култура, които чакаха по-голям бюджет за археологически изследвания. Пилотът ми извика нещо. Разбрах, че трябва да гледам надолу.
Вече летяхме не над джунглата, а над район с буйна трева и храсталаци. Под нас с километри се простираше светлозелен килим. Точно по средата му минаваше дебела, ясно забележима тъмна линия. Сякаш някога тук е текла река. „Канали! – извика пак пилотът. – Маи”. С тази дума той обясняваше всичко.
По-късно получих подробни обяснения. Правителството на Кампече имало намерение да построи канали за напояване. Специалистите, на които било възложено да проучат терена и да изготвят проектите, се хванали за работа. И какво се установило? За тяхна изненада те разбрали, че някой преди тях е изграждал напоителни канали в същите райони. Така била открита широката мрежа от канали, които маите използвали за напояване, а вероятно и за транспорт.
През втората половина на 1980 г. в Пасадена, Калифорния, специалисти от НАСА разработили специална радарна система, предназначена да пробие плътната облачност на Венера, за да се получи по-пълна представа за релефа на тази планета. Но в НАСА решили най-напред да използват новата апаратура на земята. И резултатите се оказали сензационни. Радарът открил до зеления „облак” на джунглата в Кампече остатъци от мрежа на иригационни канали. Идеална възможност, ако някой реши да направи и от това загадка. За какво са им били необходими на маите напоителни канали в блатни места или в райони с обилни дъждове? Бързам да предупредя – не напоителни, а отводнителни канали. Следователно тук по-скоро става дума не за иригация, а за мелиорация, с помощта на която блатата се превръщат в плодородни земи.

Хубаво е, че НАСА създаде тази сложна апаратура, за да „докаже” нещо, което благодарение на едномоторното „апаратче” и пилота с иронична усмивка отдавна бе известно на хората в Кампече. Ако не бях видял каналите на маите с очите си, сигурно и аз щях да призная първооткривателската роля на радара, създаден от НАСА за Венера.
Значи „първобитните” маи са използвали канали, иригационни и мелиоративни системи! Такива съоръжения са разкрити и в други райони. Към тях специалистите проявяват голям интерес поради социалнополитическото и историческото им значение. Някои изследователи смятат, че само едно „хидравлическо” общество може да стигне до равнището на цивилизация. Витфогел, най-изтъкнатият представител на тази хипотеза, включва и маите в списъка на „хидравлическите общества”.
Градовете на маите, като Чичен Ица, Ушмал, Копан и Тикал, са били огромни за своето време. Някои вероятно пресилено сочат за всеки от тези градове население приблизително от 200 000 души. Последните изследвания показват, че между II и Х в. сл. Хр. на територията на маите е имало население от около двадесет милиона. С примитивно земеделие толкова народ не се изхранва. С най-голяма сила това важи за големите центрове.
Интересно е да се отбележи също така, че блатата заемат значителна площ от територията на маите – почти половината. Горите, подходящи за сеч, изгаряне и насаждения, се оказват малко и ако приемем екологичната хипотеза, отдавна да са ликвидирани. При това прави впечатление, че населените места са съсредоточени не край гори, а в близост до блата. Няма данни, че тези хора са обичали да ги хапят комари. Северноамериканският археолог и антрополог Ричард В. Адамс от университета в Сан Антонио, Тексас, използвайки като НАСА модерна апаратура, също намира канали, отдавна погребани в джунглите на Юкатан. А в Белис са открити канали и сред блатата. Някои от тях са плавателни.
Каналите сред блатата имали и друго предназначение. Освен с риба и раци, които влизали в менюто на гастрономите маи, те са богати и на плодородна тиня, използвана за наторяване. Не е изключено от някои земеделски култури да са получавани по две и повече реколти, както в Шочимилко, близо до Мексико.
За развито земеделие на маите говорят и изследванията на мексиканските специалисти. Освен прилагането на различни методи за напояване и наторяване маите са терасирали по-труднодостъпните терени, използвали са бреговете на реките и езерата, всякакви дупки в скалите, създавали са навсякъде, където било възможно, малки градинки за плодове и зеленчуци. Мексиканският учен Педро Караско отбелязва, че „големите успехи на земеделието (в Месоамерика – б. м.) се основават както на квалифицирания труд, така и на интензивното отглеждане на посевите, особено в напояваните площи и градините”.
Разказвали са ми, че, за да получат повече от малкото земя, маите насаждали в едно и също гнездо едновременно три култури – царевица, фасул и тиква. Здравото стъбло на царевицата пораствало, фасулът се обвивал около него, а тиквата се ширела по земята. Прилича ми на мирно съвместно съществуване на различни култури, макар че размерът на добивите от това практично решение не е известен.
С изненада по-късно установих, че този факт, малко известен извън границите на Мексико, е бил добре познат на руския учен Н. И. Вавилов. Още преди повече от половин век той пише за индианското земеделие: „Полята на Юкатан, както и в Чиапас, в южната част на Мексико, в Гватемала, около Антигуа, нерядко представляват съвместно общество от различни култури растения: фасул се обвива около царевица, а между тях растат различни видове тикви. Смесената култура е господстваща в древно Мексико. [...] Естествено култивираните растения на маите, както и на ацтеките и сапотеките, по необходимост са били интензивни”.
Още тогава Вавилов отбелязва нещо, което години по-късно някои специалисти представят едва ли не като откритие – много сортове растения в индианското земеделие постигнали голямо съвършенство. Типичен пример за това е царевицата.
Малко е да се каже, че царевицата е най-важното за живота на хората култивирано растение. То заема централно място в религиозните култове и ритуали. Нещо повече – царевицата представлява една непроницаема загадка за учените и досега. От какво диво растение произхожда? От колко години се култивира при домашни условия? Защо семената му, след като узреят, не се разпръскват?
Логично е да се предположи, че следвайки естествения процес, царевичните зърна (семената) би трябвало да падат и да се разпръскват. Това обаче не става. Те не са като фасула, който, ако не се обере навреме, трябва да се събира по земята. Царевичните зърна узряват, презряват и дори изсъхват, но се държат така здраво в мамула, като зъбите във венеца. Този факт кара някои учени да допускат, че царевичното растение е било обект на изкуствена генетична обработка. Подобна обработка е немислима без дълбоки познания в биологията и ботаниката. Възможно ли е маите да са имали тези познания? Не е възможно. Така смятат някои специалисти, които не искат да признаят на маите и занимания в областта на генетичното инженерство.
Освен царевицата – основната и предпочитана храна на маите, те са отглеждали още фасул, тикви, домати, различни видове чушки, какао, памук, тютюн, енекен, маниока, тропически плодове. Значително място в изхранването на населението заемат дивечът и рибата, както и домашно отглежданите фазани, патици, пуйки, гълъби, кучета, пчели (за мед) и пр.
Маите не са консумирали много месо, но в по-малки количества и то влизало в храненето им. Освен домашните животни, които отглеждали, ловците разнообразявали трапезата с елени, тапири, диви свине, зайци, броненосци, игуани и някои видове влечуги.
Земеделието е основата на икономическата дейност при маите. Тя се допълва в по-малка степен от лова, риболова и занаятчийското производство – различни предмети за домакинството, оръдия на труда, оръжия, строителни материали, облекло, украшения, музикални инструменти. С една дума – всичко необходимо за нуждите на материалния и духовния живот.

Сделки на доверие

Един важен – и негативен – икономически фактор е липсата на развита металургия (с изключение на злато, сребро и мед). Почти всички метални предмети, намерени в Свещения кладенец на Чичен Ица, са от Централна Америка – Коста Рика или Панама. Вероятно са стигнали до Месоамерика по пътя на търговията или носени от преселници и богомолци. Според схемите на Морган и Чайлд отсъствието на желязо и бронз е един от показателите, които би трябвало да поставят културата на маите в епохата на варварството. Други фактори обаче я характеризират като високоразвита цивилизация. Очевидно нещо липсва – не на маите, а на схемите.
В рамките на икономическата дейност уместни са няколко думи и за търговията. Макар че населението, общо взето, си е осигурявало необходимите продукти за съществуване, никой район не се е самозадоволявал напълно. Това наложило развитие на търговския обмен не само между отделните центрове в територията на маите, но и с по-далечни райони, с други народи. Маите търгували със свои произведения, като сол, мед, восък, зърнени храни, тъкани, кожа, памук, пера от свещената птица кецал, подправки, скъпоценни и полускъпоценни камъни, какао, каучук, занаятчийски предмети и други стоки. Срещу тях внасяли нефрит, кристали, обсидиан, мед, злато и керамика. Естествено купували и роби, предимно от Централно Мексико.
Търговията се осъществявала по морски, речни и земни пътища. По реките Усумасинта, Грихалва, Мотагуа са преминавали основните товари между високите и ниските райони. Носачи са носели на гръб стоките по тесни пътеки в джунглата, а по море са плавали големи канута като тези, които изненадали Колумб и последвалите го конкистадори.
Въпреки че голяма част от търговските сделки се осъществявали с плащане в натура, някои продукти изпълнявали ролята на пари. Основните „монети” били какаовите зърна, които търговците носели в торбички. За пари служели също цветни черупки от редки миди, зърна от нефрит, медни звънчета и секирки, като стойността им се определяла от големината. С какао е можело да се купи всякакъв вид друга стока. Един заек например струвал десет зърна, а един роб – сто. Хронистът Олвиедо отбелязва дори услугите на една проститутка – те се оценявали между осем и десет зърна. При плащания с какао продавачът натискал леко какаовите зърна, за да се увери, че „монетите” не са фалшиви. Ланда уверява, че сделките се извършвали при пълно доверие и честност. Според Коголюдо нямало нито писмени договори, нито обещания за плащане в бъдеще. Сделката се смятала за сключена, ако договарящите се страни пият заедно на публично място. Професионалният търговец от Юкатан (пполом) прекарвал стоките си начело на керван от носачи – роби, които накрая също продавал.
Мястото на търговците в социалната стълба е между работниците и благородниците. От само себе си се разбира, че богатите търговци заемат по-високо положение. С търговия са се занимавали не само професионалисти, но и представители на управляващата класа. Абат Алонсо Понсе пише, че „господарите от Чичен Ица търгуваха с пера и какао с Хондурас”. Други данни съобщава Ланда, когато разказва за избиването на всички членове на царската фамилия Коком, управляваща в Майапан: „Синът на Коком избягна смъртта, тъй като отсъстваше по търговия в земята Улуа”.
Коридорите на президентския дворец в мексиканската столица, гледащи към един от вътрешните дворове, са украсени с изключителни стенописи на Диего Ривера. С големия си талант мексиканският художник пресъздава върху огромни стени историята на своята родина още от най-древни времена. Човек не може да се откъсне от тези обаятелни картини. Казах „картина”, но в случая това не е най-подходящата дума. Картината е произведение, което може да се купи от частно лице, от колекционер, да стане негова лична собственост и да изчезне. Такава е съдбата на много шедьоври. Но тези стенописи не могат да се купят и скрият. Те са достояние на всички, включително и на онези, които с лека ръка обявяват за „примитивно” земеделието на древните маи.
В един ъгъл Диего Ривера е изписал с прости думи какво е получил светът от Мексико – най-голямата страна в Месоамерика – царевица, фасул, какао, домати, чушки, агуакате, каучук, чикле, енекен...
И шоколад!

Из „Кукулкан слиза от небето”

Книгата можете да купите тук!