Атомен самолет за удар по САЩ измисли Москва преди 60 г.

Проектът бил спрян заради успешни изпитания

на междуконтинентални балистични ракети

В годините на студената война висшето държавно ръководство на СССР поставя задачата за конструиране на междуконтинентален самолет с далечина на полета над 15 хил. км.

Подплашена от ядреното превъзходство на САЩ, които вече били хвърлили две атомни бомби над Хирошима и Нагасаки, официална Москва искала да получи самолет, който да може да достигне до територията на САЩ,

да хвърли ядрени

бомби и да се

върне невредим

В този исторически момент - началото на 50-те години, САЩ разполагали с твърде широка мрежа от бази в Европа, Близкия и Далечния изток. От там за американски бомбардировачи с далечина на полета 5-10 хил. км не било проблем да достигат до територията на СССР.

А аеропланите, с които тогава СССР разполагал, харчели страшно много и практически нямали възможност да достигнат до територията на САЩ и да се върнат. За такъв полет са им били необходими колосалните 500 тона гориво, което трудно би могло да се осигури по въздух или на суша.

Алтернативата бил самолет с двигатели, които работят с ядрено гориво. Така през 1955 г. се ражда проектът ПАС (перспективен атомен самолет). По-късно проектът получил обозначение М-60.

По задание дължината на самолета не трябвало да бъде повече от 66 метра, а масата му да не превишава 250 т. Представяме си какъв

огромен летящ

Чернобил

би се появил изпод конструкторските чертежи.

Още на старта на проекта обаче възникнали редица труднорешими проблеми. Основната част от тях били свързани с мощното радиоактивно излъчване. По това време съветските специалисти не разполагали с достатъчно опит в радиоактивната защита. Пускането на вода на първата съветска атомна подводница предстояло - през 1957 г.

Най-важният проблем бил защитата на екипажа и на отделните блокове на самолета от излъчванията на ядрения реактор и от въздействието на неутронния и топлинния поток върху конструкционните материали. Тези излъчвания ограничавали възможността за свободно техническо обслужване до три месеца след изключване на двигателите, когато работите вече биха били безопасни.

Обслужването трябвало да се извършва в специална постройка с подземни съоръжения, които включвали стационарна манипулационна и специални хранилища за опасните материали. Най-голямата трудност била свързана с необходимостта от безопасно съхраняване на двигателите извън самолета и монтирането им непосредствено преди полета.

Конструкторите решили, че най-рационалното разположение на четирите атомни турбо-реактивни двигателя е в опашната част на самолета. По този начин се намалявало вредното въздействие на радиоактивно излъчване върху екипажа и се подобрявала аеродинамичността на машината. Въпреки това екипажът трябвало да бъде сведен до двама души, които се помещавали

в оловна кабина

за защита от

радиацията

Теглото на кабината обаче се изчислявало на 30% от общата полетна маса. В нея трябвало да се поддържа високо налягане, което да не позволи попадане на радиоактивни частици.

Конструкторите следвало да решат и още няколко трудни задачи, като например как да се достави 18 тона бомбен товар на разстояние 25 000 км със скорост над 2000 км/ч. Както и необходимостта от осигуряване на надеждна защита на населението и околното пространство при аварийно кацане, при възникване на неизправности или при поразяване на самолета. Предвидено било атомните двигатели да бъдат разположени в отделни блокове, които в критичен момент да се спускат с парашути на земята.

В работата по проекта били привлечени най-добрите авиационни предприятия на СССР, научни колективи и специалисти от Академията на науките. През м. март 1957 г. било отчетено, че за първоначално пускане на атомния двигател била необходима мощност от 250 к.с., която би могла да се осигури само от стационарно аеродрумно оборудване. Това обаче ограничавало автономността на самолета.

През май 1958 г. специален доклад потвърдил възможността за достигане на скорост до 3000-3200 км/ч, височина на полета до 18-20 км и далечина на полета 25 000-30 000 км, както и че новият суперсамолет ще е готов най-рано през 1962-1963 г. Той трябвало да изпълнява задачите на

стратегически

разузнавач или

носител на

управляем

самолет снаряд

за поразяване на морски и сухопътни обекти на противника. Освен това атомният самолет би намерил приложение и като прехващач на противникови самолети, ако на него се монтират мощни радиолокационни средства и ракети клас “въздух-въздух”.

Анализът на перспективите за развитие на средствата за противовъздушна отбрана обаче поставили под съмнение възможността за ефективно използване на атомния бомбардировач.

За това било взето решение да се пристъпи

към създаването

на безпилотен

вариант на

самолета

Липсата на екипаж би позволила да се намали масата на защитните съоръжения от около 50 т на 2-3 т. Така би могло да се увеличи бойният товар, енерговъоръжеността, продължителността на полета, таванът на полета и размерите на самолета. Освен това липсата на кабина за екипажа би подобрила аеродинамичните му качества.

Като негативни моменти били посочени затрудненията в управлението, особено в маневреността, както и повишаване на уязвимостта му от средствата за ПВО на противника.

Трудностите при по-нататъшното реализиране на проекта дали основание за обсъждане на още един вариант - създаване на свръхзвуков бомбардировач, който лети на малки височини. Основното предимство на тази версия било ниската уязвимост от средствата за ПВО. Разчетите показали, че атомният самолет можел да лети с 1500-1700 км/ч на невероятно малката височина от 500-1000 м. Таванът на полета пък достигал 11 000-12 000 м, а скоростта на кацане - 330-350 км/ч.

Съветските специалисти измислили и атомен хидросамолет. За излитането му предвидили сложна система от подвижни подводни криле и хидроски. Съществено неудобство при неговото използване било необходимостта от разполагане на

авиационната

база в

незамръзващи

води

Към края на 60-те години станало ясно, че доставянето на ядрено оръжие с атомен самолет е доста скъпо и неефективно. По това време СССР вече разполагал с първите междуконтинентални ракети, които се оказали по-изгодни и по-надеждни като стратегическо оръжие. Това дало повод на военното ръководство на страната да предложи спиране на проекта. Така М-60 останал само на хартия.

На по-късен етап се появили съветските стратегически бомбардировачи от типа на Ту-95. Те можели да летят на колосалните за времето си 15 000 км.